Скъпа редакция на любимото ми списание "Всичко за жената",
Пиша ви във връзка с любимата ви ваша рубрика – споделеното от вашите читатели. Не зная дали моята история е точно история за любов, но аз така я чувствам. На 40 години съм, от голям крайдунавски град. Може би имам слаб характер или лош характер – кой знае, но цял живот се чувствам като жертва. Първо се чувствах като жертвата на своите родители. Те проектираха върху мен своите неизживени амбиции и се държаха толкова строго с мен, че така и не разбрах с какво го бях заслужила. Мама винаги казваше, че съм прекалено чувствителна и приемам нещата твърде навътре, но щом те знаеха, че съм такава, защо винаги намираха начин да ме наранят с недоволството си?
Избягах буквално от тях и се омъжих млада. Автоматично започнах да се чувствам жертва на съпруга си, а после и на децата си. Опитвах се да им угаждам, а всъщност чувствах, че ги дразня. Опитвах да правя всичко, за да им е хубаво на тях, да има за тях, мислех преди всичко за тях, а те го приемаха като моя слабост. Капката преля, когато един ден ги чаках да се върнат от ски (само аз от цялото семейство не карам ски) и когато влязоха, нахлуха директно на масата и ми заявиха, че трябва да им дам и моята порция. Който не карал ски, не заслужавал храна. Смееха се, подиграваха ми се – моите най-близки хора. Седях невярваща на очите си. Мъжът ми каза на децата ни: „Майка ви е страшно загубена“, взе храната от моята чиния и я разпредели по техните. Падна голям смях на мой гръб. Отидох и зарових лице във възглавницата, плаках повече от един час. Чувах ги само как се смеят. Никой от тях не дойде при мен.
На другия ден се събудих с чисто ново съзнание. Беше се случило чудо. Бях толкова изтощена от плача и от самотата си, че нещо в мен беше прещракало и аз знаех, че повече няма да търпя това. От този ден започнах да воювам за позицията си, за правото да съм равнопоставена и уважавана. Станах много по-лоша, отколкото съм всъщност и за първи път усетих, че това всъщност предизвиква харесването и уважението на околните.
Прочетох, че предишната читателка беше написала подобна история. За любовта към себе си. Не зная дали съм изпитала любов към себе си или към справедливостта, но се промених. Поне външно и в отношенията си към хората се промених коренно. Един ден отидох при родителите си и им казах какво са ми причинили. Те бяха втрещени. Мисля, че не можеха да познаят детето си.
На мъжа си казах, че не го обичам, но оставам с него засега, защото още не съм решила какво да правя с живота си. Оттогава той дори е правил няколко пъти вечеря и всички ме чакат да седна на масата, не започват без мен.
Трябва ли да станем зли, за да ни уважават?
Трябва ли да бъдем егоисти, за да ни обичат? Явно трябва да се спазва определен баланс.
Тъй като наистина не обичам мъжа си, аз не мисля, че много дълго още ще продължи нашият брак. Очаквам любовта. Очаквам тази любов, която ще ме обича и уважава, и която ще ми позволява да бъда добра.
Благодарим на Ж.З. за историята. Тя ще получи от нас награда – абонамент за 2015 г. за сп. „Всичко за жената“.
Скъпи читатели, пратете ни вашите истории за любов, а ние ще публикуваме най-интересните. Можете да го правите чрез Facebook страницата на списанието. Търсете ни като „Списание Всичко за жената“. Опишете ни вашата история в същия обем изречения и ни я изпратете като лично съобщение. Успех и вдъхновение!
Коментари (0)
Вашият коментар