Явно има нещо смущаващо любовно във въздуха, защото напоследък любими мои другари, които не съм виждала от няколко сезона, ме питат дали все още не се събуждам до бившия си любим.
В началото това чувствително любопитство ми граничеше с нелепост след като с мъжа на живота си не съм от няколко лета, но след като в ушите и в главата ми за пореден път закънтя този въпрос, се размислих. Той ли е най-правилният мъж за мен или просто без него изглеждам половинчата. Той ли е най-смелият сред себеподобните си, че единствен може да издържи прекалената ми безпощадност в любовта. Онази, която не прави компромиси с липсата на сила, с недостатъчната мъжественост, със страхливите емоции.
Всички сме слушали истории за реформирани любови. За десетилетни раздели, завършили с емоционално блаженство. Помните края на „Любов по време на холера”, в който почти 54 години след като Флорентино се събуди в очите на любимата си Фермина, отново бяха заслепени от хоризонта, към който плаваха заедно. С натежали години, със свободни сърца. А помните ли обречените опити на Клементин и Джоуел да изтрият любовта си, подлагайки се на буквално промиване на мозъка в „Блясъкът на чистия ум”? Изхвърлили товара на болезнената си връзка, те отново се впускат в романтичности като напълно непознати. И така до следващото нараняване, ненаучило грешките си, и до следващото скърцащо от педантичност изтриване, покапано с неуморна любов.
Да, знам, че много хора линеят по старите си любови. По спомените за утрините, пълни с миризмата на препечени филийки, забравени разсеяно дълго в тостера. Линеят, отказващи да махат носталгичните контактни лещи, пренебрегвайки несъвършенствата на изгубените им любови. Търсят трепетно, като в голям куп от изгубени вещи, все още неизсъхнал кълн, от който да взривят живително атомите на отминалата обич.
Във филмите може и да е възможно затриването на спомени, но гумичката не работи в живота. Защото, ако дръзнеш отново да отвориш длан, за да почувстваш отново прохладната ръка на другия, то трябва да го направиш с блясъка на чистия ум, непромит от никого, от нищо. Без самоизмами, без захаросаности, без инфантилни очаквания.
Не се заблуждавам, че сме създадени с бившия ми любим един за друг. Не сме. И точно това е най-безкомпромисната ни сплав. Не се заблуждавам, че ако отново сме заедно, няма да бъркаме. Задължително трябва да го правим! Но знам, че отново ще посрещаме изгреви, изнурени от разговори, които ни отвеждат до млечните пътища на други светове. Отново ще приспиваме деня със случки от светлата страна на Луната.
И тъй като явно вселената иска да ми каже нещо с това кротко вмешателство в подреденото ми съществуване, напомняйки ми с помощта на разни глашатаи за една почти забравена любов, реших да поканя сърцето си на концерт. И когато утре стоя в подножието на рамото му, вперила очи към Роджър Уотърс, който ще властва сцената на най-великия рок концерт за всички времена, ще знам отговора на въпроса той ли е Той.
Той ли е онзи, с когото мога да бъда себе си без криене зад нескопосано сглобени паравани. Той ли е онзи, който може да ме обича до предела на времето. На сутринта след утрешната нощ домът ми ще осъмне с музика на Pink Floyd. Какво ще звучи в съществото ми ще зависи от това дали сме разбили The Wall* или сме предпочели сигурността на Wish You Were Here*.
* Стената
** Искаше ми се да си тук
Коментари (0)
Вашият коментар