Поучихме ли се от предишната финансова криза?

Съвсем доскоро светът беше здраво впримчен от дълбока финансова криза и от последвалата я глобална рецесия. Безработицата главоломно се повиши. Общият икономически прираст намаля. Бюджетният дефицит нарасна. Какво ще се случи с нас в близко или по-далечно бъдеще? Някои специалисти предричат нова финансова криза. Как се стигна дотук, какви грешки допуснаха хората и системата, какво трябва да се направи, за да се избегнат подобни катастрофи занапред? Това са основните въпроси, които разглежда Сузане Шмит, дъщерята на бившия федерален канцлер на Германия Хелмут Шмит, в книгата си „Пазари без морал”. Почти през половината си живот тя е работила в Лондонското сити. Тя задава множество въпроси: какво са си мислели банкерите, като са изобретили цялата тази отрова; защо всички тези прекрасни и иновативни финансови продукти са се превърнали в хартия за рециклиране; как безгрижният ламтеж на финансовите мениджъри към все повече облаги и по-високи бонуси тласна света към такава катастрофа; и къде са хората, чиято задача е да следят какво вършат банкерите?

УСТОЙЧИВОСТ

Оказа се, че банките нямат достатъчно съпротивителни сили. Много от активите им за една нощ бяха класифицирани като долнокачествени и се обезцениха, докато краткосрочните им възможности за рефинансиране пресъхнаха. Така те бяха приклещени от две страни, а собственият им капитал, който трябваше да омекоти удара, се оказа твърде тънък. Стягът беше твърде силен и при доста банки оста се пречупи. Нужно е по-добро подплатяване със собствен капитал. Въпросът е в какъв размер да бъде той.
В Европа съответните препоръки се определят в Базел II. Те предвиждат процентово осигуряване с капитал на активите, преценени като рискови. За един рисков кредит ще е необходимо да се депозира повече капитал отколкото за по-малко рисков. За активите, определяни като лишени от риск, като например бундесоблигациите, няма да е нужен никакъв капитал. В САЩ и Швейцария освен това вниманието се насочва и към квотата на собствения капитал, т.е. към съотношението на собствения капитал спрямо балансовото число. В момента навсякъде се работи по новите предписания за капитала и е решено, че изискваният депозит ще е по-голям от досегашния. Така и трябва да бъде. Но вече се чува протестът от страна на банките, и особено на немските. Отправят се и почти явни заплахи: Ако ни наложите твърде високи капиталови депозити, няма да сме в състояние да отпускаме никакви кредити за реалната икономика, кредитите за клиентите ще станат много по-скъпи, а отрицателните въздействия върху конюнктурата ще се дължат единствено на вас. Този сценарий вече ни е познат, можем вече да го напишем и сами. Остава да изчакаме, за да видим кой ще се наложи като режисьор – банките или надзорните органи.
Редом с ограничения собствен капитал друг проблем се оказа нарастващата в годините преди кризата зависимост от рефинансирането на финансовите пазари. За да се справят с него, банките трябва да държат в бъдеще по-голям дял от високоликвидни активи, каквито например са активите в централната банка или първокласните държавни ценни книжа. По-високите изисквания за ликвидност трябва да се погрижат банките да останат ликвидни за поне тридесет дни и при наличие на „стресова ситуация”.
В края на 2008 г. в САЩ се проведе т.нар. стрес-тест на банките, а в Европейския съюз – през лятото на 2009 г. Счетоводните книги и отчетите за загубите и печалбите на отделните банки бяха въведени в модел и тествани за влиянието на различни отрицателни фактори. Колко добре банката може да се справи с рецесия, с намалена ликвидност, с разпадане на пазарите за акции и облигации и т.н. Стрес-тестът се превърна в САЩ в основа при преценката на надзорните органи дали и колко допълнителен собствен капитал е необходим на определена банка и дали и с колко трябва да я подпомогне държавата. Отначало тестът беше възприет като начин за замазване на очите, но сега приложимостта му като средство за надзор е безспорна.
Във връзка с казаното по-горе трябва да се настоява за повече прозрачност. Особено в Европа. Искаме да знаем резултатите на отделните банки от тестовете, а не само да слушаме успокоителни думи за цялата система. Желаем например да разберем какви още неприятности се крият в балансите на регионалните банки, а и не само в тях. Това са така да се каже предприятия, собственост на държавата, т.е. ние сме собствениците им!
Докато работех в банкирането, съществуваше един презрителен израз за банки, купуващи от други банки ценни книжа или кредити за собствения си портфейл, които нямаха никаква представа за възможния риск. Stuffees – гъски за угояване. На тези банки се пробутваше всичко, което не можеше да бъде продадено на пазара, но трябваше да бъде премахнато от собствените счетоводни книжа, те биваха угоявани с тези нездравословни неща и дори не го забелязваха. В Ситито съществуваха доста такива банки от различни страни, които се славеха с непрофесионалния си имидж. За съжаление към тях се числяха и много от немските регионални банки. Ако погледнем тяхното развитие, ще видим, че не се е променило много. Счетоводните книжа изглеждат пълни с боклук и затова е важно най-сетне да узнаем какво се крие в балансите.

СЕНЧЕСТАТА БАНКОВА СИСТЕМА

Сенчестата банкова система допринесе в значителна степен за кризата. Тя не беше регулирана, но оказваше съществено влияние върху протичането и интензивността на събитията. Това трябва да се промени. На континентална Европа са се насочили главно към хедж фондовете и дружествата прайвът екуити. Те трябва да станат по-прозрачни и да се съобразяват с предписанията за регистрация. До решаващи глобални мерки обаче няма да се стигне в близко бъдеще. САЩ и Великобритания се притесняват за позицията си във финансовия свят, защото там се намират повечето хедж фондове. Самият сектор се съпротивлява със зъби и нокти срещу регулирането и заплашва да емигрира. Предстои политическа борба, задава се регулативен арбитраж.
В края на 2009 г. отново срещнах един мениджър от хедж фонд, когото познавах от преди. Беше започнал да работи в хедж фонд веднага след следването си, беше пожънал успех и след няколко години беше станал самостоятелен. Днес изглежда доста заможен, в началото на тридесетте (личният самолет е задължителен), студен, резервиран, интелектуален тип. Само след няколко изречения той избухна, разгневен и огорчен от наглостта на намеренията да се направи фирмата му по-прозрачна или дори вероятно да се регулира. Закле се, че с парите си ще преобърне света, за да осуети това.
Към сенчестата банкова система принадлежат също банковите дружества със специална инвестиционна цел. Те изведнъж изникнаха като гъби и нерядко повличаха след себе си в пропастта и спонсориращите ги банки (да споменем само „Заксен”). Още не е ясно как тези дружества биха могли да бъдат обуздани регулативно. Най-доброто решение би била принципната забрана на всякаква извънбалансова активност на банките. То би било похвално. Но и срещу него се надига банковото лоби. Извънбалансовите сделки са чудесно средство за увеличаване на рендитите от собствения капитал (и за заобикаляне на невинаги желаната прозрачност). Да се надяваме, че ще бъде постигната такава забрана на международно равнище, но шансовете не са големи. Правилата на Волкър предвиждат забрана за търговските банки да инвестират за собствена сметка в дружества със специална инвестиционна цел, но радикалната забрана на извънбалансовите операции определено би била за предпочитане.

УЧАСТВАШ ЛИ, ГОРИШ

Зад този израз се крие изискването всеки участник в пазара да участва и със собствени пари в организираните от него инвестиции, да носи някаква отговорност. Във връзка с това е предложението да се обвържат с отговорност банковите топ мениджъри, за да зависят поне в някаква степен от успехите или провалите на управляваната от тях банка. Те биха могли да участват например с депозит. На пръв поглед предложението е разумно, но не е практически приложимо. В какъв размер трябва да е депозитът? На една годишна заплата или на две, или на три, или на десет? Защо банковите мениджъри трябва да носят отговорност, когато останалите топмениджъри от реалната икономика не го правят? Ами ако топмениджърите напуснат банката, колко време техният депозит трябва да остане като гаранция – три, пет, десет години? Друго предложение е да се задължат инвестиционните банки отново да функционират като компании. Такава беше „Голдман Сакс”, преди да излезе на борсата през 1999 г. Но не е ли много по-приятно да печелиш милиони, без да имаш лична отговорност? Политиката няма да се заеме да задължи да се оттеглят инвестиционните банки, записани на борсата. Път назад няма.
Една друга мярка би намерила повече привърженици: предписанието банките да запазят в собственото си счетоводство част от транзакциите при секюритизация или синдикиране. Това е много удачно регулиране, при което не се очаква политическа съпротива. Но и тук трябва да се прецени каква да е квотата на самоучастие. Банките ще се опитат да задържат процента възможно най-нисък, надзорните органи визират пет процента или малко повече. Но повече от десет процента биха били по-удачни.

СИСТЕМАТА НА ЗАПЛАЩАНЕ

Преувеличените бонуси разбунват духовете и във връзка с финансовия крах в медиите почти не се говори за друго. Тази дискусия обаче лесно би попаднала в задънена улица. Бонусната система сама по-себе си не е нещо лошо. Работодателят може по-свободно да разполага със сумите за заплати, а в лоши времена служителя би се лишил от бонуса си, вместо да изгуби работата си (краткосрочна работа, субсидирана от държавата, има само в Германия и още няколко европейски страни). Следователно проблемът не е в бонусите, а в погрешните стимули и в преувеличения размер на бонусите. Проблемът беше забелязан извън финансовия сектор и по един или друг начин ще бъде засегнат в новите предписания. Многократно даваното предложение около 60 % от бонусите да се изплащат в акции, които да се задържат поне за три години, изглежда твърде меко. Много от банките имаха такова правило още преди кризата. Компонентът от пари в брой трябва да е значително под 40 %, а периодът на задържане да е между пет и десет години. И най-вече, за този период трябва да съществува възможността за намаляване на бонуса, ако се окаже, че сключените сделки са непечеливши или дори носят загуба – система малус.
И тук ще е трудно, ако не и невъзможно да се избият от главите на засегнатите досегашната система на заплащане и убеждението, че приоритет има собственото заплащане. Този, който по време на целия си трудов стаж е бил измерван с този аршин и който сам се е мерил с него, действително ще се затрудни с новата система на оценяване и ще я отрече. В края на краищата по този начин беше „възпитано” цяло поколение банкери в Ситито, а и не само там.
Към проблема не бива да се подхожда по начина, демонстриран от британското правителство през есента на 2009 г. То разпореди на (частично) национализираните банки Роял Банк ъф Скотланд и „Лойдс” да не изплащат парични бонуси на служителите си, които годишно печелят повече от 39 000 паунда. Това може би е удачна бариера за мрежата от клонове на двете банки в страната, но е твърде ниска за Ситито и с право предизвика недоволството на засегнатите. Не бива да се забравя, че животът в Лондон и околностите му е скъп и че пътуването до работното място струва много пари, а във Великобритания тези разходи не могат да се приспаднат от данъците, не съществуват намаления за пътуване до работното място и други подобни данъчни облекчения. Освен това работата в Ситито е престижна и се заплаща подобаващо, макар и да се оплакваме от случващото се там. Предписаното от правителството ограничаване на заплащането ще засегне и тези, които печелят по-скромно. Но за правителството беше важно да даде сигнал и да докаже на населението, че се е заело сериозно с банките и че взема предвид гнева срещу банкерите. То можа да се наслади на съответните заглавия в медиите. При по-точно вглеждане обаче се оказа, че бонусите се разпределяха (почти) както дотогава, макар и в акции и облигации. Единственото допълнение е, че на получилите ги ще се наложи да изчакат до лятото на 2010 г., ако желаят да продадат половината от ценните книжа. Това беше популистки ход, на който никой не повярва.
През декември 2009 г. британското правителство изненада публиката още веднъж: ковчежникът оповести, че банките са задължени да платят еднократен данък от 50 % върху всички бонуси над 25 000 паунда. Беше станало ясно, че бонусите, спечелени през 2009 г., са много високи и са събудили народното недоволство, като по този начин ще оцветят негативно предизборната борба на лейбъристите за пролетта на 2010 г. (по правило бонусите, спечелени за една година, се изплащат през февруари или март на следващата година). Изглежда обаче данъкът върху бонусите се оказа автогол. Много банки заявиха, че сами ще поемат основната част от данъка, т.е. той ще бъде за сметка на акционерите, а не на служителите. Служителите отново щяха да получат бонус в същия или подобен размер, както и преди оповестяването на данъка. Тъй като данъкът върху бонусите е специален еднократен данък, изводът е един: става въпрос за доста прозрачен предизборен ход на британското правителство. Малко след това обаче британците получиха подкрепа от Франция. Президентът Саркози заяви, че и Франция възнамерява да въведе данък върху бонусите.

РОЛЯТА НА РЕЙТИНГОВИТЕ АГЕНЦИИ

Рейтинговите агенции много допринесоха за раздуването на секюритизационните и деривативните пазари. Добрите им оценки на ценни книжа, които се оказаха токсични отпадъци, бяха важен фактор за избухването на кризата. От друга страна обаче, агенциите са абсолютно необходими за работата на облигационните и кредитните пазари, тъй като не всеки инвеститор може и иска сам да направи точна преценка на бонитета, защото многообразието от продукти на пазара е прекалено голямо и необхватно. Освен това за много кредитни продукти рейтингът е необходимо условие. Международният пазар е завладян от тройния олигопол „Мудис”, „Стандард енд Пуърс” и „Фич”. На практика бариерите за друг достъп до пазарите са непреодолими. Затова трябва да се вземе международно решение за подпомагане на нов достъп и същевременно за осуетяване на рейтинговия арбитраж (което е много важно). Възможни са нови образувания, спонсорирани от Международния валутен фонд или от други международни организации. Освен това по-добре би било за рейтинга в бъдеще да заплащат отново инвеститорите, а не емитентите. Така ще се преодолее явният конфликт на интереси при рейтинговите агенции. Трябва да се провери дали това е практически и технически изпълнимо. Преструктурирането на бизнеса на рейтинговите агенции няма да е лесно и съществува опасност да бъде оставено на заден план. Но то е задължително за бъдещето.

СИСТЕМНИ РЕГУЛАТОРНИ МЕРКИ

Преди кризата банковите надзорни органи се бяха съсредоточили предимно върху регулирането на отделни банки. Аргументът им беше: когато всяка отделна банка е здрава, здрава е и цялата система. Очевидно това не беше толкова прозорливо. Не може да се гарантира нито че всяка банка ще е здрава по всяко време, нито че няма да се стигне до глобално заболяване на системата заради обвързаността на банките по света. Ето защо е необходимо да се контролира цялата банкова система, да се откриват навреме и да се прекъсват възможните погрешни тенденции. Нужна е нова система за регулиране.
В САЩ отначало смятаха да поверят надзорната роля на централната банка (Фед). Но не без основание критиците отбелязаха, че именно централната банка не беше открила вредната практика за отпускане на кредити на ипотечния пазар, въпреки че това беше нейна задача, и с евтини пари подкрепи образуването на балона. Защитниците смятат за правилно вменяването на надзорна функция на съответните централни банки, защото единствено те имат общ поглед върху нещата и могат да видят цялата гора, а не само отделните дървета. През есента на 2009 г. шефът на Централната банка на САЩ Бен Бернанке се обяви против приемането на надзорната функция от неговата институция. Той заяви, че предпочита създаването на експертна комисия, в която да вземат участие представители на всички американски надзорни органи.
Идеята за нов системен регулатор е разумна, но изникват някои въпроси. Първият може би звучи малко елементарно, но какво ни кара да вярваме, че новите надзорни органи ще работят по-добре от старите, които донякъде проспаха кризисните тенденции? В новите институции ще седят някои от бившите служители и вероятно ще ги ръководят същите лица. Сега тези хора по-малко ли ще спят? Нима изведнъж ще станат по-компетентни? Отказали ли са се от старите си пазарни и политически убеждения? Поучили ли са се? Както знаем от политиката, не винаги е ефикасно създаването на все нови и нови комисии и експертни групи. Проблемите трябва и да се решават. Във финансовата сфера не е по-различно. Приоритет трябва да са компетентността, лоялността, липсата на предразсъдъци и способността за отстояване на позициите. За това нужна ли е нова институция? Ако обаче на новия надзорен орган се дадат ефективни нови законови възможности за намеса, тогава вероятно той ще може да промени нещо.
Второто основание е от по-теоретично естество: ако новият надзорен орган бъде разположен в централната банка или поне персонално е тясно свързан с нея, така че едни и същи хора да са представени и на двете места, централната банка би могла да се сблъска с конфликт на интереси. Основна функция на всяка централна банка е независимата (повече или по-малко) от политиката финансова политика. Задачата да се избягват навреме опасностите за системата би могла да противоречи на финансовата политика. Например поради опасност за системата лихвеният процент би могъл да се поддържа нисък, възможно е да се води лихвена политика, удачна за финансовата сфера, но не и за цялата икономика.
Всъщност въпросът не е толкова теоретичен, колкото изглежда. Да се върнем в есента на 2009 г.: при нормални обстоятелства ЕЦБ и вероятно някои други емисионни банки биха овладели прилива на ликвидност, без да вдигат от самото начало основния лихвен процент. Конюнктурата се стабилизира, на финансовите пазари отново се появиха признаци за образуване на балон, плискани от вълните евтини пари. Но ЕЦБ не спря притока на пари. Защо? За да съживи банковата система, за да улесни банките в отбелязването на печалби и увеличаването на собствения капитал (и в напълването на големите торби с бонуси). Банките бяха едва ли не поканени да предприемат ликвидни рискове – да отпускат краткосрочни заеми, за да финансират по-големи рискове.
Създаването на нов надзорен орган е евтино, неоспорвано политически. Дори финансовият свят няма нищо против. Затова можем да очакваме появата на подобни органи. Не съм убедена обаче, че това е някаква революционна новост. И сега си имаме институции за цялостен банков надзор и техните шефове досега също поддържаха помежду си тесен контакт на международно равнище. Но това нищо не промени. Струва ми се, че целта е да се покаже на гражданите на САЩ, Великобритания и на Еврозоната, че политиката не е безучастна. Необходимо е обаче да се обезпечат финансово всички надзорни органи, новосъздадени или вече съществуващи. Те трябва да са в състояние да наемат водещи експерти, дори и за по-низшите длъжности. Недопустимо е контролиращите да притежават по-малко знания по специалността и интелектуални възможности от контролираните. Тук инвестирането на пари от нашите данъци наистина би имало смисъл. Или пък да се създаде едно перо за банките, с което те сами да плащат, за да бъдат контролирани.
Що се отнася до необходимото и пречистващо ново начало, има критици, които се учудват, че досега не е повдигнато обвинение на нито един от отговорните топ банкери. Пред съда застават само отявлени мошеници – хора, фалшифицирали документи или съзнателно погрешно осчетоводили търговски транзакции, но не и главните виновници. Ако тези процеси биха били юридически възможни, щяха ли да са верният път, нужно ли е общественото заклеймяване? Мога да си представя как в такъв случай ще станем свидетели на дългогодишни процеси, които ще струват милиони на данъкоплатците, и накрая ще завършат с оправдателна присъда. Оправдателни присъди през ноември 2009 г. в САЩ получиха, например, двама бивши мениджъри на „Беър Стърнс”, обвинени в измама с инвестиции. С оправдателни присъди, макар и юридически обосновани, не се връща доверието, остава огорчението на пряко или косвено засегнатите. Не, съдебните процеси ми се струват погрешен път за ново начало.

Из „Пазари без морал”

Книгата можете да поръчате тук!