Хенри Кисинджър посещава Китай повече от петдесет пъти със задачата да възстанови отношенията на САЩ със страната. Като много посетители през вековете, се възхищава на китайския народ, на неговата издръжливост, изтънченост, проницателност и хитрост, на семейното чувство и на културата, която представлява. Същевременно като висш служител – носител на послания – и като учен си задава множество въпроси, свързани с изграждането на мира. Книгата му „За Китай” е опит, базиран отчасти на разговори с китайските лидери, да бъде обяснен концептуалният начин на китайското мислене по проблемите на мира, войната и вътрешния ред. Не всеки читател би се съгласил с него. Но е необходимо това мислене да бъде разбрано, тъй като, според Кисинджър, Китай ще играе огромна роля в света през XXI век.
Г Л А В А V I I
Десетилетие на кризи
По време на първото десетилетие от съществуването на Китайската народна република нейните корави лидери управляват грохналата империя, която са завладели, така че я превръщат в съществена международна сила. Второто десетилетие е доминирано от опитите на Мао да ускори постоянната вътрешна революция. Движеща сила на тази постоянна революция е максимата на Мао, че моралът и идеологическата мощ трябва да превъзмогнат физическите граници. Десетилетието започва и свършва във вътрешен кипеж и бъркотия, които са причинени от самите лидери на Китай. Тази криза е толкова всеобхватна, че Китай се затваря изцяло за останалия свят; почти всички негови дипломати са отзовани обратно в Пекин. Проведени са два пълни капитални ремонта на вътрешните държавни структури: първият е в икономиката, с Големия скок напред в началото на десетилетието, а вторият – в общественото устройство, с Културната революция в края на същия период. Дипломацията излиза от мода; но не и войната. Когато Мао чувства, че националните интереси са застрашени, посред всичките му самонараняващи мъчителни усилия, Китай се изправя отново, за да тръгне на война към най-далечните западни граници в негостоприемните Хималаи.
Големият скок напред
Китайските ръководители се чувстват задължени от Тайната реч на Хрушчов да повдигнат въпроса какво, ако изключим претенциите за богоподобната непогрешимост на партийния председател, би могло да представлява комунистическа политическа легитимност. В месеците след речта от февруари 1956 г. те сякаш напипват своя път към създаването на повече прозрачност в своето собствено управление, вероятно за да се избегне нуждата от периодически шокове от поправки и чистки. Почетните титли на Мао са изтрити от конституцията и устава на Комунистическата партия. Партията приема резолюции, които предупреждават срещу „прибързан напредък” в икономическата област и предлагат главната фаза на „класовата борба” да се придвижи към своя край.
Но този прозаичен подход бързо влиза в сблъсък с визията на Мао за постоянната революция. След няколко месеца той предлага алтернативен път за политическо пречистване: Китайската комунистическа партия ще призове за дебат и критики към нейните методи и ще отвори интелектуалния и артистичния живот в Китай, за „да разцъфтят сто цветя и да се съревновават сто школи”. Истинските мотиви на Мао за издигането на този призив остават предмет на спорове. Кампанията „Сто цветя” е сочена както като искрен зов към Партията да разкъса своята бюрократична изолация и да слуша директно хората, така и като стратегема за подлъгване на враговете да се идентифицират сами. Какъвто и да е мотивът, популярните критики бързо преминават отвъд предложенията за тактическо приспособяване към критики на комунистическата система. Студентите създават „демократична стена” в Пекин. Критиците възразяват срещу малтретирането на местни служители и лишенията, наложени от съветския стил на икономическа политика; някои правят неблагоприятни съпоставки на първото десетилетие на комунистическото управление с предшестващата ера на националистите.
Каквото и да е било първоначалното му намерение, Мао никога не понася оспорване на своя авторитет за дълго. Той прави внезапен кръгом и го обяснява като аспект на диалектическия си подход. Движението на Стоте цветя е трансформирано в „Антидясно движение” за саморазправа с онези, които са разбрали погрешно лимитите на по-ранната покана за дебат. Вследствие на масираната чистка хиляди интелектуалци са хвърлени в затвора, изпратени в трудововъзпитателните лагери или във вътрешно заточение. В края на този процес Мао отново се изправя като неоспорим водач на Китай, прочистил полето от всичките си критици. Той използва превъзходството си, за да ускори непрекъсната революция, превръщайки я в Големия скок напред.
През 1957 година, по времето на Московската конференция на социалистическите партии Мао прави съдбоносно изявление за китайското икономическо развитие. В отговор на предсказанието на Хрушчов, че Съветският съюз ще надскочи икономически Съединените щати за петнадесет години, Мао произнася импровизирана реч, заявявайки, че Китай ще надмине Великобритания по стоманодобив за същия период.
Този коментар бързо се издига до статут на директива. Петнадесетгодишният стоманен таргет – впоследствие редуциран в серия от доста импровизирани коментари, до три години е съпроводен от редица подобни амбициозни селскостопански цели. Мао се подготвя да придвижи непрекъснатата китайска революция в по-активна фаза и да изправи китайския народ пред още по-тежки изпитания.
Както повечето начинания на Мао, така и Големият скок съчетава аспекти на икономическа политика, идеологическа екзалтация и външна политика. За Мао това не са отделни полета на действие, а взаимосвързани елементи на великия проект на Китайската революция.
В най-буквалния си смисъл Големият скок напред е предназначен да осъществи радикалните всеобхватни идеи на Мао за индустриалното и селскостопанското развитие. Много голяма част от останалата частна собственост и индивидуални поощрения са елиминирани, докато страната се реорганизира в „народни комуни” с обща собственост, храна и труд. Селяните се свикват на задължителна служба в квазивоенни бригади за изграждането на огромни държавни строежи, повечето от които са напълно импровизирани.
Тези проекти имат както международно, така и вътрешно значение – особено по отношение на конфликта с Москва. Ако успее, Големият скок ще опровергае предписанията на Москва за постепенното развитие и ще премести идеологическия център на комунистическия свят в Китай. Когато през 1958 г. Хрушчов посещава Пекин, Мао настоява, че Китай ще осъществи комунизма преди Съветския съюз, който е избрал по-бавния, по-бюрократичния и по-невдъхновен курс на развитие. За съветските уши това е потресаваща идеологическа ерес.
Но този път предизвикателството на Мао е толкова далече извън обективната реалност, че дори китайският народ не успява да го осъществи. Производствените цели на Големия скок напред са прекомерно високи и перспективите за наказания при отклоняване от тях или при провал са толкова ужасяващи, че местните кадри започват да фалшифицират резултатите си и докладват раздути цифри на Пекин. Тъй като приема отчетите им буквално, Пекин продължава да изнася зърно за Съветския съюз в замяна на тежкопромишлени стоки и оръжие. Катастрофата се увеличава и от това, че стоманеният таргет се прилага толкова буквално, че насърчава претопяването на годни сечива и съоръжения като скрап, за да се изпълнят целите. И все пак, в края на краищата, законите на природата и икономиката не могат да бъдат отменени и сметката, която трябва да се плати за Големия скок напред, е ужасна. От 1959 до 1962 г. Китай преживява един от най-лошите епизоди на бедствен глад в човешката история, който довежда до смъртта на над двадесет милиона души(6). Мао отново е призовал китайския народ да мести планини, но този път планините не помръдват.
Хималайският пограничен конфликт и
Китайско-индийската война през 1962 година
До 1962 г., за малко повече от десетилетие след основаването на Китайската народна република, Китай се сблъсква три пъти със Съединените щати – веднъж във войната в Корея и още два пъти в конфликта за крайбрежните острови на Тайван. Той възстановява китайската власт по историческите имперски граници на Китай (с изключение на Монголия и Тайван), като окупира Синдзян и Тибет. Великият глад, причинен от Големия скок напред, едва е преодолян. Въпреки това Мао не се отказва от нов военен конфликт, когато решава, че дефиницията на Китай за неговите исторически граници е застрашена от Индия.
Китайско-индийската погранична криза засяга две територии, намиращи се в непристъпните Хималаи, в непроходимия и почти ненаселен регион на платото между неприветливите планини между Тибет и Индия. В основата си проблемът възниква от интерпретацията на колониалната история.
Китай претендира за имперските граници по южното подножие на Хималаите, обхващащи земите, които той смята за „Южен Тибет”, но които Индия управлява като щата Аруначал Прадеш. Индийската перцепция е сравнително по-нова. Тя възниква от британските усилия да очертаят разделителна демаркационна линия с Руската империя, настъпваща към Тибет. Финалният документ по този въпрос е подписан през 1914 г. между Великобритания и Тибет и очертава границата на източния сектор, наречена „Линията Мак Махон”, на името на главния английски преговарящ.
Китай има дълги взаимоотношения с Тибет. Монголите завладяват както Тибет, така и вътрешните земеделски райони на Китай в една и съща завоевателна вълна през XIII век, като с това ги поставят в тесен политически контакт. По-късно династията Цин регулярно ще предприема интервенции в Тибет, за да прогонва войските на други народи, които не са от етническата група Хан и нахлуват в Тибет от север и запад. Накрая Пекин се настанява в Лхаса под формата на сюзеренна власт, упражнявана от „имперски резиденти”. Китай от времето на династия Цин гледа на Тибет като на част от цялата Поднебесна, управлявана от китайския император, и си запазва правото да прогонва от нея вражеските натрапници; но поради дистанцията и тибетската номадска култура пълната китаизация се оказва неосъществима. По този начин Тибет остава да се ползва със съществена степен на автономия в ежедневния живот.
До края на династия Цин през 1912 г., със силното напрежение в китайското правителство, присъствието на Пекин в Тибет значително се свива. Малко след рухването на династията британските власти в Индия свикват в индийския военен пост Симла конференция с присъствието на китайски тибетски представители, с цел очертаване на демаркационните линии на границите между Индия и Тибет. Китайското правителство, което няма достатъчно сила, за да се противопостави на тези развития, изказва принципно възражение на отстъпването на каквато и да е територия, над която Китай има исторически права. Позицията, заета от Пекин на конференцията, е отразена и от китайския представител в Калкута – където по това време е седалището на британската индийска администрация – Лу Хсингчи: „Нашата страна понастоящем е изтощена; нашите външни отношения са неясни, заплетени и трудни и нашите финанси са в затруднено положение. Въпреки това Тибет е от първостепенна важност за двете [провинции в Югозападен Китай, Сихуан и Юнан] и ние трябва да напрегнем всичките си сили по време на тази конференция”.
Китайските делегати на конференцията разрешават своята дилема, като поставят инициалите, но не и подписите си на изработения документ. Тибетската и британската делегация подписват документа. В дипломатическата практика поставянето на инициали замразява действието на текста; то означава, че преговорите са приключени. С подписването документът влиза в сила. Китай поддържа, че тибетските представители нямат правен статут, за да подписват погранични споразумения, тъй като Тибет е част от Китай и не е упълномощен да упражнява самостоятелен суверенитет. Пекин отказва да признае законността на индийската администрация върху територията на юг от линията „Мак Махон”, въпреки че първоначално не прави опит да я оспорва.
В западния сектор спорната територия е позната като Аксай Чин. Тя е почти недостъпна откъм Индия, поради което на нея ще са є нужни няколко месеца, за да разбере, че Китай строи там път, който свързва Синдзян и Тибет. Районът е проблематичен и в исторически план. Британия претендира за него на повечето официални карти, макар че изглежда никога не го е управлявала. Когато Индия обявява независимостта си от Британия, тя не обявява независимост от британските териториални претенции. А те включват територията Аксай Чин, както и демаркационна линия, очертана от Мак Махон на всички карти.
И двете демаркационни линии са от стратегическо значение. През 50-те години съществува определен баланс между позициите на двете страни. Китай вижда линията „Мак Махон” като символ на британския план за отслабване на китайския контрол върху Тибет, или може би за установяване на господство там. Индийският премиер Джавахарлал Неру предявява културни и сантиментални интереси в Тибет, въз основана на историческите връзки между класическата будистка култура на Индия и тибетския будизъм. Но той е готов да признае суверенитета на Китай в Тибет при условие, че там ще се поддържа реална автономия. В изпълнение на своята политика Неру отказва да подкрепи петиция за поставяне въпроса за политическия статут на Тибет в ООН.
Но когато през 1959 г. при бягството си Далай Лама получава политическо убежище в Индия, Китай започва все повече да третира въпроса за демаркационните линии в стратегически контекст. Чжоу предлага сделка за замяна на китайските претенции в източната част от линията срещу индийските претенции в запада, с други думи, приемане на линията „Мак Махон” като база за преговори, в замяна на признаване на китайските права в Аксай Чин.
Почти всички постколониални страни настояват за границите, в чиито рамки са получили своята независимост. Ако те се хвърлят в открити преговори, би се стигнало до безконечни противоречия и вътрешно напрежение. Ръководен от принципа, че не е избран, за да търгува евтино територии, които се смятат за безспорно индийски, Неру отхвърля китайското предложение, като не му отговаря.
През 1961 г. Индия възприема т.нар. настъпателна политика. За да премахне впечатлението, че не се състезава за спорната територия, тя премества аванпостовете си напред, близко до китайските аванпостове, настанени по-рано по съществуващата демаркационна линия. Индийските командващи са упълномощени да стрелят по китайските войски по тяхна преценка, с презумпцията, че китайците са нарушители на индийска територия. Те подсилват увереността си в тази политика след първия сблъсък през 1959 г., когато Мао, с цел да избегне кризата, нарежда на китайските войски да се изтеглят на около двадесет километра. Индийските стратези извличат от този акт заключението, че китайските сили няма да устоят на едно настъпателно движение от страна на Индия и че по-скоро биха го използвали като извинение да се оттеглят. На индийските войски е наредено – според официалната индийска история за войната – „да патрулират колкото е възможно по-напред от нашите настоящи [индийски] позиции, по посока на международната граница, такава, каквато е призната от нас...[и] да предотвратят по-нататъшно китайско настъпление, както и да вземат надмощие и контрол над всички китайски постове, които вече са настанени на наша територия”.
Тази сметка се оказва погрешна. Мао изведнъж отменя предишните си заповеди за изтегляне. Но той все пак проявява предпазливост, казвайки следното на съвещанието на Централната военна комисия в Пекин: „Липсата на въздържаност в малките неща обърква велики планове. Трябва да сме внимателни към ситуацията”. Това все пак не е заповед за военна конфронтация; по-скоро е нещо от рода на сигнал за подготовка на стратегически план. Като такъв, той дава началото на познатото по стила си китайско отношение към взимане на стратегически решения: изчерпателни анализи; внимателна подготовка; внимание към психологическите и политическите фактори; елемент на изненада; и бързо стигане до финално решение.
На съвещанието на Централната военна комисия и висшето партийно ръководство Мао коментира Настъпателната политика на Неру с една от своите епиграми: „Човек, който спи в удобно легло, не се събужда лесно от хъркането на някой друг”. С други думи, китайските войски в Хималаите са били прекалено пасивни в реакцията си на индийската Настъпателна политика – която, от китайска гледна точка, се провежда на китайска земя. (Това, разбира се, е и същността на конфликта: всяка страна твърди, че нейният противник е навлязъл в нейна територия.)
Централната военна комисия издава заповед за спиране на китайското изтегляне, декларирайки, че всеки нов индийски аванпост ще бъде спрян и отблъснат чрез създаването на китайски аванпостове близо до тях, които ще ги обкръжат. Мао обобщава: „Вие размахвате оръжие, и ние размахваме оръжие. Ще се изправим лице в лице и всеки ще може да изпита своя кураж”. Мао дефинира политика си като „въоръжено съвместно съществуване”. Всъщност тя е прилагане на уей-ки в Хималаите.
Издадени са точни инструкции. Декларираната цел все още е избягване на по-голям конфликт. Китайските войски не са упълномощени да стрелят, освен ако индийските сили не приближат на повече от 50 метра до техните позиции. Освен това военни действия могат да бъдат предприети единствено по нареждане на по-висши органи на властта.
Индийските стратези виждат, че Китай е спрял изтеглянето, но също така забелязват и че китайците се въздържат от стрелба. Те решават, че едно ново сондиране ще свърши работа. Вместо борба за празна територия, целта става „да отблъснем китайските постове от позициите, които вече са окупирали”.
Тъй като двете цели на обявената китайска политика – да се предотврати по-нататъшно индийско настъпление и да се избегне кръвопролитие – не са осъществени, китайските лидери започват да обмислят дали един внезапен удар няма да принуди Индия да седне на масата за преговори и да сложи край на играта „око за око, зъб за зъб”.
В осъществяването на тази цел китайските лидери отчитат със загриженост и вероятността Съединените щати да използват надигащия се китайско-индийски конфликт, за да насъскат Тайван срещу континентален Китай. Друга тревога е, че опитите на американската дипломация да блокира усилията на Ханой да превърне Лаос в своя база за войната във Виетнам, може да са предвестник на евентуална атака в Южен Китай през Лаос. Китайските лидери не могат да вярват, че Америка би се замесила до степента, в която се е замесила в Индокитай (точно тогава, преди да е започнала голямата ескалация), заради локални стратегически залози.
Китайските лидери съумяват да получат успокоение по двете точки, демонстрирайки всестранния начин, по който е планирана тяхната политика. Решено е, че Варшавските разговори трябва да дадат отговор по въпроса за американските намерения в Тайванския пролив. Китайският посланик е извикан в отпуск и е инструктиран да поиска среща. Там той заявява, че Пекин е забелязал извършване на приготовления за акостиране на материка от страна на Тайван. Американският посланик, който не е чул нищо за подобни приготовления – тъй като на практика такива не се правят, – е инструктиран да отговори, че Съединените щати желаят мир и „при сегашните обстоятелства” не биха подкрепили една офанзива на националистите. Китайският посланик в разговорите, Ван Бинган, отбелязва в мемоарите си, че тази информация е изиграла „много голяма роля” в окончателното пекинско решение за продължаване на операциите в Хималаите. Няма никакви доказателства правителството на Съединените щати да си е задало въпроса до каква политика може да доведе искането за специална среща. Това е разликата между сегментирания и всестранния подход към политиката.
Лаоският проблем се решава от само себе си. На Женевската конференция от 1962 г. неутрализацията на Лаос и изтеглянето на американските сили от него премахват китайските тревоги.
След като е получил тези гаранции, в началото на октомври 1962 г. Мао събира китайските лидери, за да им обяви финалното си решение, което е за започване на война:
Ние воювахме със стария Чан [Кайшъ]. Ние воювахме с Япония и с Америка. Не се уплашихме от никой от тях. И във всеки случай побеждавахме. Сега индийците искат да воюват с нас. Естествено, ние не изпитваме страх. Не можем да отстъпим, веднъж отстъпим ли, все едно сме ги оставили да заграбят голямо парче територия, равно на провинцията Фуджиян... Тъй като Неру надига глава навън и настоява да се сражаваме с него, няма да е любезно, ако откажем да се бием с него. Учтивостта изисква взаимност.
На 6 октомври решението е взето по принцип. Стратегическият план е за масивен щурм, за да се предизвика шок, който да подтикне към преговори или поне към преустановяване на индийските военни сондажи в обозримото бъдеще.
Преди окончателното решение за започване на офанзива, Хрушчов изпраща съобщение, че в случай на война Съветският съюз ще подкрепи Китай в съответствие с клаузите на Договора за приятелство и съюз от 1959 г. Това решение е напълно в разрез с китайско-съветските отношения от предишните години и с неутралитета, който до този момент Кремъл поддържа по въпроса за отношенията на Индия с Китай. Правдоподобното обяснение е, че Хрушчов, давайки си сметка за заплахата от открита конфронтация срещу съветското разполагане на атомни оръжия в Куба, иска да си подсигури подкрепата на Китай в Карибската криза. Той никога не се връща отново към това предложение, след като кризата в Куба приключва.
Китайската атака се развива в два етапа: подготвителна офанзива, започнала на 20 октомври и продължила четири дни, последвана от масирана кампания в средата на ноември, която стига до подножието на Хималаите в близост до традиционната имперска демаркационна линия.
В този момент НОА спира и се връща в изходната си точка, доста зад линията, върху която предявява претенции. Спорната територия си остава спорна и до ден-днешен, но нито една от двете страни не се опитва да наложи със сила своите претенции отвъд съществуващите линии на контрол.
Китайската стратегия е подобна на тази при кризата в крайбрежните острови. Китай не завладява никаква територия в индийско-китайската война през 1962 г. – макар че продължава да претендира за територията на юг от линията „Мак Махон”. Това може би отразява политическа оценка или признаване на логистичните реалности. Завладяната територия в източния сектор би могла да се задържи единствено със сериозно разширяване на каналите за снабдяване през непристъпен терен.
В края на войната Мао е устоял – и този път е победил – в нова голяма криза, тъкмо когато Великият глад в Китай едва е свършил. В известен смисъл това е един вид отговор на американския опит от Корейската война: подценяване на Китай от неговите противници; неоспорвани оценки на разузнаването относно китайските възможности; и две печални грешки – в разбирането на това как Китай интерпретира сигурността на своята околна среда и как реагира на военните заплахи.
В същото време войната от 1962 г. добавя нов и труден противник за Китай в момента, в който отношенията със Съветския съюз са станали необратими. Защото съветското предложение за подкрепа се оказва също тъй мимолетно, както и съветското ядрено присъствие в Куба.
Веднага щом военният сблъсък в Хималаите ескалира, Москва заема позиция на неутралитет. За да сипе сол в раните на Китай, Хрушчов оправдава неутралитета си с твърдението, че поддържа ненавистния за Мао принцип за мирното съвместно съществуване. През декември 1962 г. уводната статия на официоза на Китайската комунистическа партия „Женмин Жибао” гневно отбелязва, че това бележи първия път, в който комунистическа държава не застава на страната на друга комунистическа държава срещу „буржоазна” страна: „Минимално изискване за един комунист е да прави ясна разлика между врагове и наши, да бъде безпощаден към врага и сърдечен към своите другари”. Статията добавя и един малко жаловит призив към китайските съюзници „да преразгледат своето съзнание и да се попитат какво е станало с техния марксизъм-ленинизъм, какво е станало с техния пролетарски интернационализъм”.
До 1964 г. руснаците зарязват дори и преструвките за неутралитет. Споменавайки Кубинската криза, Михаил Суслов, член на Политбюро и партиен идеолог, обвинява китайците в агресия срещу Индия в момент, в който Съветският съюз има максимални затруднения:
Факт е, че точно в кулминационната точка на Карибската криза Китайската народна република разгърна въоръжен конфликт по китайско-индийската граница. Без значение как оттогава китайските лидери се опитват да оправдаят тяхното поведение в онзи момент, те не могат да избегнат отговорността за факта, че чрез своите действия всъщност помогнаха на най-реакционните кръгове на империализма.
Китай, който едва е преодолял Великия глад, сега може да заяви, че има противници по всички граници.
Из „За Китай”
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар