През 2014 г. в “24 часа” вървеше рубриката “Звезди на българското кино”. Започнахме с Мирослав Миндов, който изигра ролята на Бойчо Огнянов в “Под игото”. И завършихме с Петър Попйорданов, който едва 30-годишен беше наречен “явление в българското кино”.
Поредицата се радваше на завиден читателски успех и наскоро портретите на актьорите излязоха в книга.
От този брой тръгва поредицата “НОВИТЕ звезди в BG киното”. Условният водораздел е 10 ноември 1989 г. Някои от актьорите вече се бяха снимали във филми преди тази дата, но се утвърдиха след това. Други започнаха “на чисто” след промяната.
Това, което ги обединява, е, че повечето от новите любимци на зрителите станаха известни най-напред от телевизионните сериали. И когато киното ни възкръсна, звездите засияха и от големия екран.
Актьорът мечтае за комедийни роли като на Робърт де Ниро
Деян Донков-Динката също дебютира в тв сериал. В нашумелия “Дунав мост” (1999) той се появява в малка роля на барман. За нея си спомня само, че я снимат в билкова аптека на ул. “Шишман” за около половин ден. Така след вече погълнатия сценичен прах в душата на младия актьор влиза и магията на киното.
Деян Донков е роден на 27 август 1974 г. във Видин. Израства в белоградчишкото село Пролазница при баба си Яна. Майка му Ана е съдебен лекар, баща му Донко - офицер от МВР. Още от втори-трети клас започват да му викат Пъпеш, Любеница, Дуня, Диня и накрая остава Динката.
За най-щастлив
ден в живота си
смята деня, в който е приет в НАТФИЗ. През 1997 г. завършва актьорско майсторство в класа на проф. Енчо Халачев и проф. Снежина Танковска.
Халачев го взема, след като Крикор Азарян го къса на изпита. След дипломния спектакъл в НАТФИЗ проф. Азарян е силно впечатлен от играта на Деян и пита Енчо Халачев кое е това момче. “Ами, Коко, това е момчето, което ти скъса на изпита...”
После Деян Донков завършва магистратура при проф. Азарян, дипломният му спектакъл е “Буре с барут”. Сега Динката е благодарен на проф. Халачев, че го научил постоянно да се наблюдава, без да се любува на себе си.
Но се смята за творчески продукт на проф. Азарян, който го кани във Военния театър. От 2003 г. Донков е актьор в Народния и с поредица от силни роли си извоюва статута на актьор №1 в трупата.
Деян е от щастливците, чиято кариера в театъра и киното започва по едно и също време и върви възходящо. Обяснението за това се крие в една-единствена дума - талант. През същата 1999 г., когато излиза “Дунав мост”, Донков изиграва ролята на Валмон в постановката “Опасни връзки” на Военния театър и получава “Аскеер” за изгряваща звезда.
Около година по-късно Деян дебютира и в игрален филм. След дълъг кастинг и голямо колебание (актьорът му изглежда млад за героя) Николай Волев му поверява втората главна роля във филма си “Огледалото на дявола” (2001) - на ченгето с прякор Шерифа.
С Христо Мутафчиев, с когото са приятели от студентството, правят чудесен дует. “Комфортно се чувствах в тази роля - каза ми Деян. - Наскоро си пуснах сцената, в която ме убиват. Тя е доста дълга и сложна и ме изкефи, че добре съм я направил. Изглежда истинска, достоверна, якя сцена...”
Явно и режисьорите са впечатлени от изпълнението на актьора, защото след това в близо десетина филма Деян играе полицай, офицер или човек от правораздаването: “Подгряване на вчерашния обяд”, “Славата на България”, “Откраднати очи”, “Изпепеляване”, “Разследването”, “Пистолет, куфар и три смърдящи варела”, “Цветът на хамелеона”, в сериала “Под прикрите” и др.
“Защо ме избират за полицейски роли? Може би им изглеждам суров, страшен, по-мрачен, по-ръбат. Знам ли? Може би трябва вече да отказвам такива роли?!”, коментира с усмивка Деян.
Третият игрален филм на Донков - “Емигранти” (2002) на режисьорите Ивайло Христов и Людмил Тодоров, му носи наградата “Златна роза” за най-добра мъжка роля от Варненския кинофестивал. Дели я с колегите си от филма Валери Йорданов и Иван Радоев.
Сега Динката признава, че в “Емигранти” тримата се забавляват много, но и правят верен портрет на част от поколението си, което мечтае за чужбина, защото се чувства вътрешен емигрант в родината си. Без работа, без надежди, без перспектива.
На места филмът е тъжен, на други - смешен, на трети - и двете едновременно. Един критик нарече актьорите “умно прелестни”. А любовната сцена на Донков с вечната Искра Радева е повече от находчива.
Сега Динката съжалява, че заради липса на пари финалът на “Емигранти” не е станал така, както се искало на всички. “Филмът върви добре и изведнъж кльофва”, казва Деян, който е в ролята на Мъро.
“Изпепеляване” (2004) е филм, който заема особено място в творческата биография на Деян Донков. В него той играе ролята на следователя Методи Савов, един истински злодей от страшните времена в края на 40-те и началото на 50-те - годините на среднощните арести и свирепите концлагери.
По време на снимките Деян е изключително зает. Репетира в театъра, пътува до провинцията за снимки и често правят нещата от прима виста. Редят мизансцена и снимат. И тук актьорът развихря въображението си и чрез няколко измислени от него детайли уплътнява образа на героя си.
Деян Донков често обича да си повтаря
максимата на
Стенли Кубрик,
че детайлът е гений
И при всяка възможност вкарва в действие своите детайли. В “Изпепеляване” си намисля, че героят му е първичен тип, който много обича да яде. Храната за него не е само потребност, но и удоволствие, страст. И както лакомо сърба чорба, яде лук, орехи и каквото там намери, така иска лакомо и наведнъж да изконсумира сексуално Калина, героинята на Параскева Джукелова.
В сцената с изнасилването Деян вкарва свой спомен от Видин. Като “юноша бледен” няколко пъти го арестуват заради хулигански изяви, закопчават го и с белезници. Веднъж започва да буйства, но милиционерът го усмирява много бързо. Повдига нагоре залючените му в белезници ръце зад гърба и той полита напред. Няма как и с какво да се задържи и пада по лице на земята.
По същия начин във филма героят му Методи Савов насилва окованата в белезници Калина, чиято вина е, че е омъжена за италианец (Стефан Вълдобрев). Заснемат сцената в три дубъла, и трите са полезни.
След една премиера във Военния театър Динката среща във фоайето Лили Иванова. Във филма тя изпълнява песента “Дива луна”. “Вие ли сте Деян Донков?”, пита Лили. “Да, аз съм”, отговаря младият актьор, леко смутен от близостта на любимата си певица. “Много хубаво изнасилвате...”, казва през смях Лили Иванова. И досега Донков смята тези думи на естрадната легенда за изключителен комплимент за играта си в “Изпепеляване”.
Във филма “Ако някой те обича” (2010) на режисьора Киран Коларов една идея на Деян дори променя сценария. Динката играе герой,
разпънат от сложни
екзистенциални
проблеми
По същото време актьорът репетира на театралната сцена ролята на Иванов в едноименната пиеса на Чехов. Героят там има същите проблеми - кои сме, защо живеем, какъв е смисълът и т.н. И предлага на режисьора да прехвърли част от това усещане при Иванов у Александър Паскалев. “Обрахме излишните неща и тлъстини и стана кино, получи се плътен филмов образ”, коментира Деян Донков.
Донякъде подобна е ролята му в “Потъването на Созопол” (2014) на Костадин Бонев. Героят му Чавдар Кършев идва с 10 бутилки водка в родния си град Созопол. Пиейки една след друга бутилките, той връща назад лентата на спомените и се опитва да осмисли живота си. Да си отговори на важни въпроси от него. Раздират го съмнения дали е живял честно. След десетата бутилка трябва да умре, но идват най-добрите негови приятели. Ще му помогнат ли да оцелее и да намери себе си?
Дъстин Хофман беше казал, че звезда е актьор, който може да отказва роля. Лесно му е на него в страна, където хонорарите се мерят в милиони. Но в България, където актьорските заплати и хонорари са мизерни, отказът е доста трудно нещо. Деян казва, че няколко пъти е отказвал роли. По различни причини.
Но не може да откаже на режисьори приятели и на дебютанти, на които предстои да снимат първи филм. Защото винаги може да излезе някаква приятна изненада.
Така в “Биволът” (2004) на Димитър Шарков му се случва за първи път да играе със Стефан Данаилов. “Партньорството с Мастера е нещо чудесно. Той е човек без предразсъдъци и няма самомнението, че знае всичко за киното. Приема с радост всяка добра идея или детайл, сам предлага идеи.”
В 30-минутния “Славата на България” (2003) на Васил Бараков Деян има само 1-2 епизода като шофьор на полицейска кола. Но пък среща на снимачната площадка Джоко Росич. Чудесен мъж и актьор. Име - легенда в българското кино, за съжаление, признат повече в Унгария, отколкото в България.
В телевизионния филм “Пату” (2005) на режисьорката Станислава Калчева двама приятели (Донков и Иван Бърнев) тръгват на стоп към морето, за да търсят вълшебен мост, който води отвъд реалното. За тях
“Пату” е символ
на всичко абсурдно
и невероятно,
което може да им се случи. По време на пътуването си търсят отговори на въпроси като какво искат от живота и как да оцелеят, без да загубят мечтите си.
В този филм Деян Донков пък за първи път се среща пред камерата с големия Наум Шопов, който играе негов дядо. След време двамата ще делят една гримьорна в Народния театър и младият актьор попива много неща и научава много уроци от колоса Шопов.
В “Пату” има и един епизод зад кадър и извън сценария, за който си заслужава да ви разкажа. В къмпинг “Градина” Динката вижда едно съвсем малко оранжево котенце, срещу което стои наежена огромна немска овчарка, готова всеки момент да се хвърли и да го схруска. Актьорът знае, че ако посегне към котето, овчарката ще го захапе за ръката.
Казва на Бърнев да изпляска колкото може по-силно с ръце. Кучето обръща глава към шума и в този миг Деян грабва свилото се от ужас коте. Донася го в София, гледа го няколко години и след това животинчето доживява до дълбока старост във Видин. Сигурен съм, че Деян ще вкара тази случка в някой следващ свой филм.
“Деца от восък” (2005) е първата среща на Донков с голям чуждестранен актьор - Арманд Асанте. Американецът е впечатлен от играта на българина и го пита къде му е агентът и защо досега не е осигурил изява в чужбина. Донков отговаря, че е патриот, обича да снима в родината си и ако някой го забележи тук, той е готов да приеме роля, ако си заслужава.
Това се сбъдва миналата година, когато след кастинг актьорът е одобрен да снима в сериала “Секция нула”, продуциран от Люк Бесон. Режисьорът на продукцията Оливие Маршал се среща за първи път с Донков, но веднага оценява майсторството в играта му и себераздаването пред камерата. И дори казва на френските актьори да се учат от българския си колега. Което те и правят, без да крият уважението към Донков.
Героят му се казва Юков, главатар на руска банда. Участва в няколко епизода и накрая е жестоко измъчван и убит. “Този снимачен ден е най-тежкият в кариерата ми. Премръзнал, оцапан с червена боя, насилниците завират бръмбари в носа ми...”, повдига леко завесата актьорът.
Предполагам, че операторът Емил Христов, който дебютира като режисьор с филма “Цветът на хамелеона”, се е сетил за полицейските роли на Деян Донков и го избира за образа на Кокалов. Героят е офицер от ДС, зъл и свиреп фанатик. Физиономията след прострелването му го прави още по-страшен. Актьорът играе обрано и сдържано, но с много вътрешна сила.
Спектакълът “Хъшове” - като театрална постановка и телевизионен сериал, показва големия диапазон в творческите възможности на Деян Донков. Най-напред той играе Македонски, преди режисьорът Морфов след колебания все пак да покани Чочо Попйорданов за ролята. После е Ботев и след него - Деребея на Христо Мутафчиев след инсулта му. Накрая влиза и в ролята на Попчето, замествайки Захари Бахаров. 
В театралните и киносредите казват, че
Деян Донков
е като пластилин
- добрият режисьор може да направи от него какъвто си иска образ: див и необуздан, хладен, кротък, безчувствен, фин и интелигентен...
“Да, обаче само с моя помощ! - уточнява актьорът. - Ако аз разреша. Ако стане симбиозата между мен и режисьора. Много ми е лесно със Сашо Морфов и Теди Москов, защото те фино усещат нагласата и чувствителността ми. Понякога рамкират свободата на поведението ми, но пък в тези рамки мога да правя каквото си поискам. Често спорим, защото, докато стане спектакълът, има доста замъчваници...”
Не може след това признание на Динката да не му задам въпроса за вечната актьорска дилема: киното или театъра?
“Киното е прекрасно нещо. Но за мен театърът е голямата тръпка - казва Деян. - Киното е нещо финяшко, там се заснема един миг или една ситуация и това е. А в театъра нещата се случват, после можеш да ги променяш, да ги усъвършенстваш. Стремя се да играя винаги различно, за да правя представлението по-силно от предходното. Не знам дали винаги се получава, но пък ми е интересно...”
Като илюстрация на казаното дотук Донков цитира думите на Ал Пачино. Големият холивудски ас сравнява театъра и киното с ходене по въже. При театъра въжето е опънато на двайсет метра над земята и под него няма обезопасителна мрежа. А при киното въжето е сложено на земята и актьорът ходи по него.
Творческата кариера на Деян Донков продължава да върви все така успешно и на сцената, и в киното. В Народния театър той е Дон Жуан, Рандъл Патрик Макмърфи, Лопахин във “Вишнева градина”, цар Борил в “Процесът срещу богомилите”, Изрода в “На ръба”...
В киното предстои да го гледаме в “Каръци” на Ивайло Христов, в “Аз съм ти” на Петър Попзлатев, в “Офроуд” - нова среща с Николай Волев 20 години след “Огледалото на дявола”, в сериала “Секция нула”.
Актьорът обаче казва, че не е изиграл голямата си филмова роля, още я очаква. Някога в НАТФИЗ повече наблягал на комедийни етюди. И продължава да мечтае за участия в истински комедии.
Сещам се за един мой разговор с Тодор Колев, който каза, че Стефан Данаилов имал страхотни комедийни ресурси, но почти никой не се осмелил да се възползва от тях.
Да не се окаже същото и с Деян Донков. Да чака като Робърт де Ниро, който в края на кариерата си вече се снима в комедии... 
Коментари (0)
Вашият коментар