Презвитер Козма излиза на сцената черен като гарван в "Процесът против богомилите" на Стефан Цанев. Любимецът на режисьорите в театъра Христо Петков отново впечатлява с изпълнението си, номинирано за "Икар". За да получи първата роля в своята кариера, актьорът влиза в образа на човек, който попада в рая, но после се превръща в гарван. Преди години в Париж на гроба на Джим Морисън същата птица спуска орех върху главата му. Решено е. Гарванът ще стане символ на трансформацията на Петков в другите му същности. Дори пред камерата на хитовата криминална поредица "Под прикритие" той си "партнира" с гарвана Оскар-Коко, който освен всичко може и да говори, когато е сърдит. Чрез своя герой Рони пък актьорът може да си позволи да бъде лош и страховит, докато иначе е образцов и любящ баща на двегодишния си син и всеотдаен партньор на актрисата Анастасия Ингилизова.
- Христо, бяхте ли особено ухажван, за да блеснете в петия сезон на "Под прикритие" в ролята на дясната ръка на Иво Андонов - Рони?
- Получих поканата за "Под прикритие" от режисьора Виктор Божинов. Работили сме заедно и преди, така че не бяха нужни особени уговорки. Видяхме се, говорихме около 15 минути за ролята и това как той си представя развитието на пети сезон и съответно как аз бих могъл да се включа. На другия ден направихме проби с камера на една сцена, в която измъчвам човек, който дължи пари на Иво Андонов. Нямаше актьор, който да ми партнира, и се наложи Виктор да играе длъжника, а аз да го измъчвам. Не съм се колебал дали да приема и
не беше нужно
да бъда ухажван
по какъвто и да е начин. Много мои приятели участват в сериала и за мен беше удоволствие да се срещна с тях пред камерата. Освен това съм фен на поредицата. Снимките приключиха преди няколко дни, работата ми беше изключително приятна и се надявам това да се усети чрез играта ми.
- За вас представлява ли някакво предизвикателство този опасен и мрачен герой, след като зад гърба си имате завиден брой впечатляващи роли на сцената?
- Разбира се. Биографията на героя беше, меко казано, впечатляваща. За съжаление много малко от нея можа да проличи в един-единствен сезон. Както след края на "Приятели" имаше сериал, който се казваше "Джоуи", така и след финала на "Под прикритие" съвсем спокойно може да има сериал "Рони". Мисля, че се получи интересен персонаж, не толкова многопластов, колкото ми се искаше, но все пак доста краен и любопитен. Предизвикателство беше да вляза в кожата на този брутален човек, макар че имам известен опит с такива персонажи в театъра. Като актьор съм длъжен да защитавам героя си, да разбирам мотивите и действията му. Негативните персонажи са по-сладки, защото човек си позволява да мисли и действа по начин, по който не би могъл в реалния живот.
- Кои са най-забавните и паметни моменти, които сте имали през вашите студентски години?
- Със Захари имаме какви ли не истории и преживявания. Той ме научи да карам кола, заедно започнахме да караме сноуборд, на първия ни къмпинг бяхме заедно. Били сме един до друг в сбивания, концерти на “Ред Хот Чили Пепърс” и какво ли още не. Сега си давам сметка, че
с него никога
не сме се карали
Винаги сме успявали да се разберем без скандали и други подобни глупости.
- Имали ли сте по-странно партньорство от това с гарван и в крайна сметка добре ли се сработихте с пернатото?
- Запознах се с Оскар-Коко в един дъждовен следобед във ферма близо до Железница. Бях изумен от красотата му. Изключително умна и интересна птица. Нямах никакъв страх от него, макар че всъщност е огромен. Веднага се сдушихме и дори го храних, като слагах парче месо или кашкавал в устата си и той го вземаше с клюн. После разбрах, че в определени ситуации може и да говори. Най-често, щом е наказан и никой не му обръща внимание. На мен гарваните винаги са ми били много интересни. Не мисля, че сценаристите са знаели, когато са замисляли образа на Рони. Първата ми по-голяма роля в театъра беше на Иван Карамазов. Тогава в “Сфумато” имаше кастинг - ателие, където всеки прави опити, свързани с някаква тема или задача. Аз направих човек, който попада в рая, но после се превръща в гарван. Получих ролята, а гарванът остана като лайтмотив в представлението. Веднъж, докато седях до гроба на Джим Морисън в Париж, пък един гарван ми пусна орех върху главата - още го пазя.
Също така по време на репетициите на "Процесът против богомилите" първата ремарка на Стефан Цанев относно персонажа на Презвитер Козма е как той влиза, черен като гарван. Приех тази ремарка като знак и подчиних цялото физическо поведение на Козма на нея.
- Сам ли снимате каскадите с ваше участие? Изпадали ли сте в опасни ситуации на снимачната площадка и на сцената?
- Повечето от каскадите в "Под прикритие" си ги правя сам. Разбира се, без помощта на каскадьорския екип не бих могъл да се справя. Имах сцена, за която трябваше да се кача на една от осветителните кули на стадион "Васил Левски". Не крия, че много ме беше страх. Горе не е толкова страшно, но
изкачването е уморително
и доста опасно.
Каскадьорите обаче ме напътстваха през цялото време. Те са много търпеливи с нас, но също така и доста взискателни. Когато нещата се получат добре, не пестят суперлативи и това е много приятно. Скоро снимахме една батална сцена с много сложна хореография. Отне ни около 5 часа да я направим. Накрая шефът на каскадьорския екип беше толкова доволен, че отиде и купи на всички, които участваха в сцената, по един сладолед.
Най-опасното ми изживяване по време на работа обаче се случи още първия път, когато застанах пред камера. Бях първи курс и снимах епизодична роля в студентски филм за Римската империя. Играех римски войник, който е пазач в затвор, и трябваше да държа горяща факла. След няколко дубъла факлата изгоря и докато подготвяха следващия кадър, помолих да ми сложат нов парцал, напоен със спирт. До мен стоеше някакъв човек от екипа с бутилка спирт в ръката, който каза, че направо ще ми сипе.
Факлата избухна
в лицето ми,
подпали ми се цялата ръка и главата.
Бях с шлем и косата ми (тогава още имах) оцеля, но лицето ми беше цялото в огън. Отидохме в “Пирогов” и се наложи да си стоя вкъщи една седмица. После лицето ми беше като на Дарт Мол от "Междузвездни войни" известно време. За щастие всичките ми белези зараснаха и вече няма следи от тях, но имах страх от огън известно време след това. След време и той отшумя. Голям късмет извадих тогава.
- Вие сте един от любимците на много наши режисьори в театъра и особено на Маргарита Младенова. Дисциплиниран артист ли сте?
- Не се старая да впечатля никого. За мен е важно да си върша работата добре. Искам да се чувствам на място на сцената и пред камерата. Според мен дисциплината при актьора не се състои в това да си научи текста, а да се вълнува, когато репетира и играе. Има много колеги, които никога не закъсняват и не си бъркат репликите, но това не е критерий за добре свършена работа. Колкото до Маргарита Младенова, тя е един
от малкото останали самураи в българския театър.
Безкрайно много я ценя като човек и режисьор и се считам късметлия, защото съм имал щастието да работя с нея в толкова много различни проекти. Тя притежава страхотна интуиция и всяко нейно начинание е като експедиция. Грети е успявала да ме провокира да се изненадам от себе си, а това е много трудно и важно в нашата професия.
- Именно Младенова ви режисира и в постановката на Стефан Цанев "Процесът против богомилите", като за ролята на Презвитер Козма бяхте номиниран за "Икар" през март. Всъщност последните години сте сред задължителните имена в списъците за театралните награди. Важни ли са признанията за вас и разочарован ли сте, че засега все ви се изплъзват?
- Не се интересувам от театралните награди в България. Да, хубаво е да бъдеш оценен, забелязан и да получиш признание за работата си, но
това не е най-важното.
За мен обаче е непонятно как представление като "Процесът против богомилите" остана като че ли незабелязано за нашата театрална гилдия. Оставям настрана собственото си участие. Музиката на Асен Аврамов, сценографията на Никола Торуманов, останалите актьорски изпълнения, режисурата на този изключително сложен спектакъл бяха сякаш нарочно подминати в номинациите за "Икар" и "Аскеер". Според мен този спектакъл е не просто едно добро представление, а явление в българския театър.
- Стефан Цанев казва, че съвременните богомили са тук и това са поетите, художниците, артистите и всички хора на изкуствата. Съгласен ли сте с него и какво бихте допълнили?
- Да. Сигурно може да се направи такъв паралел. Да си артист в България, е наистина трудно. Държавата прави много малко, за да подпомага артистите, и те могат да се осланят единствено на себе си и на таланта си. Дори и в тази безизходна ситуация, в която се намира изкуството ни обаче, то продължава да съществува!
Това е надеждата!
Дори когато си поставен на колене, да се бориш и отстояваш своите идеи и вярвания.
- Стремите ли се да се разграничавате от скандалите в гилдията? Какъв е коренът на повечето от тях според вас?
- Няма единност в нашата гилдия. Няма ясна идея към какво точно се върви, няма ясни цели за подобряване на условията, в които се прави изкуство. Всичко е сведено до оцеляване. Проблемите се решават ден за ден.
- Има ли театрали, с които избягвате да работите, и какви хора ви затрудняват във вашата работа?
- Преди да започна работа по даден проект, е важно да усетя посоката. Хоризонта, към който се върви. Случвало ми се е да се сблъсквам с хора, които не само че нямат идея какво искат, но на всичкото отгоре очакват едва ли не ти да им го предложиш и изработиш. Това са много кофти ситуации, в които всички мълчат и се чудят. Това ме изкарва извън нерви. Мисля, че имам добра интуиция и надушвам, когато нещата отиват на зле. Рядко се е случвало да греша в преценката си.
- Какви качества ценните у хората и най-вече у вашите приятели?
- Не знам как точно да отговоря. Имам много приятели, но са много малко истинските такива. Има голяма разлика между познати и приятели. В театралните среди е много трудно да се разграничиш от суетата и лицемерието.
- Обичате ли да се връщате често във Варна, където сте роден?
- Винаги съм обичал Варна и с удоволствие се връщам там, когато мога. Част от семейството ми все още живее в града и имам приятели от детството, с които поддържам добри отношения. “Варненско лято” е един от фестивалите, на които най-много обичам да ходя.
- Какви са спомените ви от Холандия, където сте живели три години и половина през вашето юношество?
- Бях на 12 години. Отидох там, без да зная бъкел английски, да не говорим за холандски. Първата година беше най-трудна заради езика.
Учих в международното училище в Хага,
където всички предмети се изучават на английски. Имах страхотни учители и среда, в която можех да се развивам. Годините, прекарани в Холандия, със сигурност са ми повлияли положително.
- Защо се завърнахте у нас със семейството си? След това не ви ли е минавало през ума да емигрирате отново?
- Баща ми работеше в посолството и мандатът му приключи. Той се върна в София, а аз останах там още една година, за да си взема дипломата. През лятото на 1996 г. се прибрах в София. През тези четири години, докато бях в Холандия, всяко лято се прибирах в България. Не знам дали бих живял отново в чужбина за толкова дълъг период.
Влекат ме повече пътешествията,
отколкото емиграцията.
Ако имам възможност, бих изпратил сина ми да учи в чужбина. Когато порасне, разбира се, защото той все пак е на 2 години.
- Как предпочитате да си почивате?
- Обичам да слушам музика, да играя шах, да гледам и играя футбол с приятели. Играя тенис на корт с баща ми. Обичам да спя под звездите на плажа и в планината.
- Остава ли някаква емоция, издайническа характеристика или жест от истинския Христо Петков, когато излиза на сцената или пред камерата в образа на другия? Забравяте ли себе си, когато играете?
- Труден въпрос. Със сигурност има черти от собствената ми природа, които прозират във всичко, което правя на сцената и пред камера. Те са по-скоро подсъзнателни издавания. Човек трудно може да избяга от себе си, а и не съм сигурен дали трябва. Често е много по-добре да се оставиш на интуицията и инстинктите си, отколкото да премисляш всичко, което правиш, до най-малката подробност.
Коментари (0)
Вашият коментар