Отиде си огорчен, не искаше да свири халтури за пари
"Още веднъж си отиде Моцарт. Геният. Васко Пармаков преливаше от талант и сам не можеше да го озапти, а битовизмите и отказът му да направи компромис с изкуството си го убиха."
Това сподели пред "168 часа" музикантът Стоян Янкулов-Стунджи, един от най-близките хора на големия джаз пианист Васил Пармаков, който почина преди дни на 21 май. Едва 55-годишен.
Уникалният артист и син на певицата Ани Павлова остави огромна празнина, но и неизличима диря у своите колеги и приятели. Те винаги ще го помнят като истински виртуоз на клавишите, безкрайно неотстъпчив инат, болезнено откровен и ироничен непукист, предан и чувствителен човек. И ще съжаляват, че е отказал да намери своето място в този свят.
“Васил беше много чувствителна душа и много вътрешно преживяваше всичко. Неговото творчество трябваше да бъде слушано с внимание, респект и в тишина.
Затова не можеше да работи в бар или заведение, където пред него хапват пържоли и подрънкват с чаши и чинии. Самият той отказваше да направи компромиси със своето изкуство и да свири халтури и глупости, за да оцелее. Да, ние го правим и на нас не ни пука може би защото не сме толкова чувствителни или не сме толкова даровити. Него обаче това го натъжи и уби. В сравнение с неговия талант обаче с останалите колеги изглеждаме по-скоро като някакви занаятчии. С времето Васко се отчая и депресира. Говореше за Бог в последните си дни. Отиде си огорчен от пренебрежението към творците и това, че държавата не прави нищо за тях. На управляващите не им е до изкуство и култура. Колко артисти си отидоха в мизерия и скръб. Това го мъчеше най-много. Имаше нужда да бъде подкрепен", обясни Стунджи.
Изкусният перкусионист и вещият бас китарист и композитор Веселин Веселинов-Еко до последно се опитват да помогнат на Пармаков да излезе от дупката и да се отърси от депресията, в която е потънал.
Някога бях нормален човек. Някога. Сега вече не. С вродения си инат обаче той не слуша никого и не може да бъде заставен за нищо. На увещанията да отиде на лекар, отвръща: "За какво?" "Загубих брат си. С Пармака бяхме приятели от 31 години. Накрая той се чувстваше извън играта. Извън системата. Ние му помагахме, но с дреболии.
Нямаше как да променим света и да го направим такъв, какъвто той си го представяше. Добър към него", признава Веселин Веселинов. Музикантът е сочен от всички като най-близкия приятел на Пармаков и признава, че става музикант именно заради него. В средата на 80-те години Еко свири в ресторантьорски оркестри, но това не съвпада с представата му за удовлетворяваща кариера, затова по същото време учи химия. Тогава среща Пармаков и открива истинската красота на музиката.
"Той е виновен за това, което съм днес. Той е моят учител и гуру. Винаги съм търсил неговото одобрение и не много често съм го намирал. Доста ме обвиняваше, че се занимавам с глупости, и може би е бил прав.
Ми какво? Свирихме. Некви кифли се оплакали на персонала, че им заглушаваме с бате Венци приказките за молове и бързи кредити. Обидени. На нас! Персоналът ни се скара. Ние сме никой, шит! Искате да умрем ли? Готово! Няма проблем...
Васко беше човекът с най-развинтената фантазия, когото някога съм познавал. Около него скуката не беше възможна.
В главата му се случваха страхотни неща,
част от които успявах да доловя, другите, уви, си оставаха само негови. Макар че не криеше нищо. Толкова бе откровен, че дори обиждаше околните. Един странен за нашите времена човек. Не слушаше събеседника си. Разбирах, че ме е чул, чак след десетина дни, когато си проличаваше по други начини", споделя Еко.
Всеки ден той се чувал по скайп с пианиста, който го будел сутрин с нецензурни обръщения. И така до 12 май, когато този вид комуникация помежду им прекъсва.
"Пармака много се промени. Стана мрачен и тъжен. Поради своя избор - никога да не отстъпва. Никога не сме си казвали, че се обичаме, но бе така. Ще ми липсва цялото му присъствие. Не успя да се впише в това време, мама му стара. Имаше по-големи очаквания в себе си и остана разочарован, но кой не остава...?”, размишлява басистът.
Лакеи сте вие - музикантите. Кочиаши. Камериери. Прислуга. Марш бързо на масата на слугите. Кокалче ви подхвърлят. Коричка хлебец. С костилки ви замерват. С огризки. Търпиш, батко. Усмихваш се...
По думите на Стоян Янкулов, когато свирели заедно с Пармаков, двамата с Еко се оставяли да бъдат водени от ръцете на пианиста, които произвеждали истинска магия - всеки път по-нова и различна.
"Музиката е най-чувствителната сфера на изкуството и чрез нея се изгражда една много силна духовна връзка между изпълнителите на сцената. Получава се една симбиоза, сякаш сме свързани с кабели един с друг. С Васко бяхме достигнали до такава степен на заедност, че дори не си казвахме какво ще свирим, а просто излизахме пред публиката и той повеждаше хорото. Каквото му раждаше сърцето - съвсем спонтанно. Получаваше се така, сякаш бе предварително написана пиеса, репетирана дълго време. Бяхме като едно цяло.
Васко много обичаше да експериментира. Така веднъж на един от концертите ни мушнах в една стара ламаринена туба от бензин микрофон и започнах да я удрям на всевъзможни места, а тя издаваше различни звуци. Васко се вдъхнови и започна да свири като луд. Накрая каза: "Леле, модерни сме, модерни сме." Такъв беше и в живота. Не можеше да бъде тривиален и банален. За мен като млад беше мечта да срещна музиканти, които да свирят без ограничения. Такъв беше Васил. Какъвто и клавирен инструмент да попаднеше в ръцете му, без да го познава, веднага знаеше как да извади от него космически звуци.
Той умееше и да пише, не само да музицира. Ще ми липсва как си говореха с Еко по един необикновен начин, разнищваха философски живота, а аз обичах да ги слушам отстрани. Ще ми липсват музиката и магията на Васко", категоричен е Стунджи.
Коментари (0)
Вашият коментар