Смърфовете се появяват, след като създателят им обърква думата за солница

Светът отбелязва деня на малките сини човечета на рождения ден
на автора на поредицата Пейо

B края на 50-те години двамата белгийски художници на комикси Пиер Кълифорд (по прякор Пейо) и Андре Франкин обядвали. Пиер помолил колегата си да му подаде сол, но вместо френската дума за солница (saliere) той се объркал и използвал думата schtroumpf. Произношението е като на немската strumpf, която в превод означава чорап. Андре толкова се развеселил, че веднага подхванал думата и до края на уикенда двамата я използвали като заместител на всевъзможни съществителни и глаголи. Така на бял свят на 23 октомври през 1958 г. се появява комиксът Les Schtroumpfs, по-късно преведен за фламандската част на Белгия като De Smurfen. Въпреки тази дата светът отбелязва деня на малките сини човечета на рождения ден на автора на поредицата – 25 юни, а второто заглавие е прието като официално название за тях на всички езици, на които е преведен комиксът “Смърфовете”.

Малките сини хуманоиди, които живеят в подобни на гъби къщурки, всъщност виждат бял свят за първи път не в самостоятелна поредица, а в средновековната поредица за Джоан и Поит. С нея на едва 30 години Пейо се превръща в един от успешните автори на списание “Спиру”. В девети епизод от поредицата той вмъква смърфовете в история за омагьосана флейта, чиито създатели са те. Тогава главен редактор на изданието е Иван Делпорт, който предлага да бъдат създадени миниистории за измислените човечета. Пейо харесва идеята и в края на юли 1959 г. в “Спиру” се появява първото от много приключения на смърфовете

със заглавието

“Черните смърфове”

Четири години по-късно излиза цяло издание, посветено само на тях. Албумът включва първата история на смърфовете - “Смърфска дрямка” с Гаргамел, и непубликувана преди история, озаглавена “Летящият смърф”, която разказва за смърф, мечтаещ да полети.

Една от емблемите на смърфовете е техният цвят. Той се утвърждава като конкретен нюанс на синьото през годините. Любопитното е, че никога не е стоял въпросът те да бъдат розови например. Основно защото желанието на Пейо било напълно да ги разграничи от външния вид на хората. Съпругата му Нин, която му помагала с оцветяването на комикса, е категорична, че това било най-логичното цветово решение. В началото те постоянно се криели сред храсти и треви, така че не съществувал вариантът да бъдат зелени – щели да се изгубят в растителността. В червено пък щели да се набиват прекалено много на очи. Затова само

най-възрастният -

Татко Смърф,

е в червено

Жълтото не ѝ се струвало удачно и на елиминационния принцип смърфовете още от самото начало станали сини.

Макар и измислена за деца, историята за смърфовете нерядко е разбираема главно за възрастни. Пример за това е комиксът “Смърф срещу смърф”, публикуван през 1972 г. Той разказва за войната между Севера и Юга – пародия на проблема за езиковата война между валонската и фламандската част на Белгия. Задължителният аксесоар на всеки смърф – фригийската шапка, се приема и до днес като символ на свобода и либерализъм.

Пътят от рисуваните сини човечета до появата им на малкия екран е кратка, а катализатор, разбира се, е мърчъндайзингът. През 60-те години на миналия век смърфовете вече са ужасно популярни, макар и само на местна почва. Затова дистрибуторът на зърнени храни Kellogg’s решава, че е добра идея да слага в кутиите малки пластмасови смърфове. Кампанията се радва на огромен успех, а когато приключва, производителят на фигурките пита Пейо какво да прави с използваните калъпи, в които се отливат играчките. Така Пейо решава да продължи с производството им и през следващите 40 години са

продадени над

300 милиона фигурки

по целия свят

Любопитното е, че според истинската история всички обитатели на Прокълнатата земя са 105, а колекционерските фигурки са 5 пъти повече. Така или иначе, техните имена са измислени на принципа на седемте джуджета – назовават се според черти от характера или професията, която упражняват.

Основно смърфовете са от мъжки пол. Има едва няколко женски, като първият и най-известен в историята на сините човечета остава Смърфиета. Всички те обаче говорят смърфски – подобно на създателя си заместват основни глаголи и съществителни с думата “смърф”.

Първото анимационно филмче за смърфовете се появява през 1965 г. Използваната техника е архаична – заснемат се силуети на хартиени изрезки. Въпреки самодейната анимация кратките филмчета са показани по белгийската телевизия и имат невероятен успех. В началото на 70-те години шефовете на анимационното студио Belvision, което прави екранната адаптация на популярни комикси като “Астерикс”, успяват да убедят Пейо да адаптират “Смърфовете и омагьосаната флейта” за показ на големия екран. Самият Пейо се заема със създаването на сториборд, който е в 1200 картини. Пълнометражната продукция излиза в белгийските кина, а впоследствие - във Франция и Холандия, за Коледата на 1975 г.

В началото на 80-те години се появява и анимационният сериал “Смърфовете”. Още в началото шоуто получава 42% от аудиторията в съботните сутрини в САЩ.

Рейтингът му е

по-добър дори от

най-гледания

тогава “Далас”

*Днес на огромен успех се радват и пълнометражните американски адаптации на Columbia Pictures и Sony Pictures Animation. А принос за това има и личното убеждение на Пейо. Той умира през 1992 г., но силно вярва, че произведението му принадлежи колкото на самия него, толкова и на верните почитатели. Затова под ръководството на сина му Тиери Кълифорд и до днес съществува студио, което дава живот на нови смърфски приключения, дело на няколко от оригиналните автори и на самия него. Вероник – дъщерята на Пейо, отговаря за различните направления на мърчъндайзинга. Може би затова в годините след смъртта на Пейо са издадени нови десет албума с истории за смърфовете. Самата поредица е преведена на 25 езика, а от всички издания са продадени над 25 милиона броя.