Превратаджиите свалят картите на масата

От 24 часа

По силата на своята логика животът многократно повтаря исторически събития. Това вероятно е нашият шанс да ги изучим и да им се противопоставим. От няколко дни светът следи внимателно последиците от неуспешния опит за преврат в съседката ни Турция. Все още остават неясни отговорите на въпросите: Кой стои зад него? Как е бил организиран? С чия подкрепа се е ползвал и на чия е разчитал. Нашата най-нова история започна с преврат, за щастие мирен и без човешки жертви. Кой и как го извърши? Как не се стигна до ескалация на напрежението? Отговорите на тези въпроси търси проф. Недю Недев в новата си книга „Дворцовият преврат срещу Тодор Живков. Кой създаде операцията за свалянето на държавния глава. Истината за ролите на Кремъл и САЩ”.

Тревожен ден

В онези дни Клубът за гласност и преустройство набира сили. На 2 ноември в кино „Петър Берон“ провежда първото си открито събрание. В столицата от 26 до 30 октомври заседава световен Екофорум. Той се превръща в индикатор за раздвижването на обществеността. Участват 300 делегати от 35 страни. Това е първата екологична среща в Европа. Към нея са акредитирани десетки журналисти. Сред делегатите има 11 министри по опазване на околната среда. На 26 октомври, т.е. на втория ден след депозирането на писмото на Младенов, в градинката пред „Кристал“ (на ул. „Аксаков“ срещу Военния клуб) българското неформално дружество „Екогласност“ прави опит да проведе протестна акция. Участниците са 40–50 души, начело с Александър Каракачанов и Петър Слабаков. Те са натикани насила в автобуси и отведени в Южния парк, където е определено място за митинги и речи.
След завършването на Екофорума, на 3 ноември, е позволена манифестация на опозиционната „Екогласност“, в която по преувеличени данни участват 4000 души. Тя е направлявана умело от властите и не произвежда впечатление на гражданството. В такава обстановка идва денят 9 ноември 1989 година.
Тодор Живков вика при себе си в 10 часа проф. Александър Фол, в 11 часа Григор Стоичков, а в 11,30 ч. Георги Джагаров, Ангел Балевски и Пантелей Зарев. Александър Фол е министър на комплекса култура, наука и образование, Григор Стоичков е останал единствен заместник-председател на Министерския съвет. След 10 ноември той ще бъде съден заедно с проф. Любомир Шиндаров за укриване на информация, довела до радиоактивна заплаха за населението след аварията в Чернобил в Украйна. Пият кафе, разговарят, разсъждават какво да се прави. Живков подготвя приближените за подкрепа на пленума, но нито един от тези хора няма да го подкрепи.
Академиците смятат, че са приятели, но е възможно да са и придворни. „След смъртта на съпругата ми аз останах сам, отговаря ми Живков, така се пристрастих към лова и се сближих с академиците.“
„При такава обстановка, спомня си Георги Атанасов, на 9 ноември по обяд му се обадих по телефона и го помолих за разговор. Влязох в кабинета му в 12,40 часа. Веднага попитах: „Другарю Живков, какво ще правим утре на пленума?“. Без да чакам отговор, продължих, че аз съм един от инициаторите на разговора, който е имал с Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев, и дълбоко съм убеден, че трябва да се оттегли от партийното ръководство, като му изложих съображенията, които налагат това да стане незабавно. Подчертах, че този разговор е закъснял, че е трябвало да се състои години преди това, че от дълго време Тодор Живков работи против Тодор Живков.“ Той попита: „Кого предлагаш?“. Отговорих: „Петър Младенов“. Той подскочи: „Не, никога няма да го предложа!“ Отговорих му спокойно, че това може да направи и друг – примерно аз или Добри Джуров. Така се и разделихме.“
Сведенията, които Добри Джуров дава за тези дни, са ценни, тъй като неговата роля е първостепенна. Той е командир на бригада „Чавдар“, дала 27 убити и достигнала 200 партизани. След войната завършва Военната академия „Фрунзе“ в Москва. Като чавдарец е издигнат за министър на отбраната. От 29 години е начело на това ведомство, нещо, което трудно можем да си представим като рекорд и феномен. От 12 години е член на Политбюро, а преди това 3 години е бил кандидат-член. Става олицетворение на властта, концентрирана във въоръжените сили.
В дома му го видях като хаджи Минчо от романа на Вазов, където патриархалност и съвременност се сливат в естествена земност. Съпругата му Елена е природно интелигентна, има присъствие и запазена хубост. Джуров бе на прага на 80-те, но това не му личеше. Реалист, закален и неопетнен, той е натрупал морален капитал. Прави бележки и препоръки по текста отмерено и разсъдъчно, без властен тон. Като го слушах и записвах това, което говори, сякаш чувах глас от времето, когато е учил в Семинарията. На срещата присъстваше и ген. Яко Молхов, с когото били в един клас във Военното училище.
Полемичната битка, разгърнала се в печата за характера на 10 ноември, става причина мълчаливият военен министър да проговори:
„– Допускахте ли в някои моменти възможността за намеса на армията в станалите събития през ноември миналата година?
– Във всички наши замисли за промени и реформи, които да доведат до отстраняването на диктатурата и демократизиране на политическия живот в страната, имахме едно основно кредо: избягване на физическото противопоставяне под каквато и да е форма. В случая се имаше предвид един военен сблъсък. От това се ръководихме преди 10 ноември. Това беше и си остава наше кредо и днес.
– Каква бе ролята на армията в тези събития?
– Армията трябваше да играе ролята на стабилизиращ фактор в настъпващите промени и аз мисля, че тя достойно се справи с тази си задача, без да излезе от казармите. Мисля, че в определен момент имаше опасност за пряка намеса на УБО и МВР в събитията за защита на живковистката диктатура и тогава волю-неволю армията щеше да се намеси. Струва ми се, че е ясно на коя страна щеше да застане тя. Но като говоря за ролята на това реформаторско ядро вътре в партията, имам предвид точно това: то успя да избегне военната конфронтация.
– Имаше ли около София допълнително докарани военни поделения?
– Не. Това не бе необходимо. В столицата винаги е имало достатъчно войска.
– Имахте ли информация как се държат частите на МВР и на УБО в тези дни, особено след случая пред „Кристал“ на 26 октомври?
– Да, такава информация имахме. В известна степен от нея идваха и нашите опасения. Но в интерес на истината не забелязвахме никакво особено оживление в тези войски.“
Определено може да се говори за ядро и за група, която действа обмислено, предвижда и организира хода на промяната. Всичко свидетелства, че смяната на държавния глава не е импровизация, а добре планирана и успешно проведена операция. За нея знаят съветският и американският посланик, съответно КГБ и ЦРУ. Нещо повече, представителят на КГБ в България ген. Владилен Фьодоров е далеч по-осведомен за всичко, което става, от неговия колега ген. Георги Милушев, който не е в течение на смяната и трябва да научава ходовете и новините от своя колега.

Директива за действие

Петър Младенов се връща на работа на 1 ноември, но не посещава заседанията на Политбюро. Той се подготвя и на 4 ноември по обяд заминава за Китай.
„– Какво се случи след 25 октомври?
– Заминах за Китай. Това посещение беше планирано отдавна и се опасявах, че ще се навреди на интересите на страната, ако то не бъде осъществено. Освен това прецених, че пътуването извън България ще ми даде възможност за допълнителни контакти.
– Сигурно няма да ми кажете нещо повече за тези „допълнителни контакти“?
– Не, няма да ви кажа.“
Запитах Младенов как стои този въпрос, а той ми отговори, че е оставил за него сведения в личния си сейф в Банката.
Младенов е приет от генералния секретар на Китайската комунистическа партия Цзян Цзъмин. Българският външен министър му доверява, че Живков ще бъде сменен, но дружбата между двете страни ще бъде запазена. От това посещение трябва да е бил заинтересован и Горбачов. Разпространеното мнение, че на връщане Младенов минава през Москва, среща се с Горбачов и получава инструкции, не се потвърждава от проверката на фактите. Това удостоверяват българският посланик в Москва Георги Панков и техническият екип, който съпровожда Младенов. Заминали са и се връщат през Франкфурт. Тези факти свидетелстват за предпазливостта на Горбачов, т.е. на силите, които подготвят смяната на Живков. Всичко да бъде премислено и да не буди съмнение за чуждестранна намеса.
И до днес не знаем срещал ли се е и с кого Младенов във Франкфурт. Това може да е пратеник на Михаил Горбачов. Друга задача може да е била информирането на Ханс-Дитрих Геншер за промяната в България. Защо, пита го репортерът на 8 ноември във Франкфурт, ви взема личният екипаж на Тодор Живков? „Помислих си, че са дошли да ме арестуват. Всичко обаче мина нормално, арест нямаше.“
След връщането си Младенов получава тревожен сигнал от Андрей Луканов, че нищо не е направено. Живков искал да отложи въпроса за следващия пленум. „Да. Късно вечерта у нас дойде синът на Андрей Луканов и донесе писмо от баща си. В него се съобщаваше за развитието на събитията през последните дни. Андрей пишеше, че Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев са били при Тодор Живков и са настоявали да си подаде оставката още на този пленум. Той се съгласил да обмисли въпроса за своето оттегляне, но поискал това да стане по-нататък, на специално насрочен пленум. Така че решение на въпроса не било постигнато. Накрая в писмото си Андрей настояваше да вземем мерки, тъй като едно отлагане би имало катастрофални последици.“ Джуров, Атанасов и Луканов смятат, че връщане назад не може да има. Убедени, че сега е моментът да приключи управлението на Живков.
Ориентиран в ситуацията, Младенов преминава към решителна акция. „На другата сутрин (9 ноември) отидох на работа в министерството. Оттам позвъних на Добри Джуров и поисках да се срещнем веднага, под предлог че трябва да му предам някои китайски предложения за сътрудничество между нашите две страни в областта на въоръжените сили. В началото той не разбра защо настоявам да се видим веднага и предложи да се срещнем по-късно същата вечер. Аз обаче знаех от писмото на Андрей, че за 17 часа е насрочено заседание на Политбюро. Настоях отново и с Джуров се договорихме да се видим след един час. Отидох при него в МНО. Най-напред го попитах дали кабинетът му е обезопасен срещу подслушвателни средства. Отговори ми утвърдително. Тогава минах към същността. Казах му, че веднага трябва да отидат с Йотов и Станишев при Тодор Живков и да настояват още при тазвечерното заседание на Политбюро да си подаде оставката. В противен случай ще се наложи ние да поставим пред Политбюро, а после и пред пленума въпроса той да напусне поста генерален секретар на партията. Ген. Джуров пред мен се обади на Йотов и Станишев и се уговориха да отидат при Живков в 16 часа.
– Вие присъствахте ли на това заседание?
– Да, след 24 октомври това беше първото заседание, в което участвах.“
Становището на Младенов, определен и приет за нов генерален секретар, има характер фактически на административен акт. Те действат като ново ръководство. Съдбата на Живков е решена. Вътрешно и външно той е изолиран.
Половин час преди заседанието на Политбюро, насрочено за 17 часа на 9 ноември, Добри Джуров с двамата си другари Йотов и Станишев има втора решаваща среща с Живков.
„И сега какво? Защо сте дошли?“
Казахме: „Вчера не свършихме разговора, трябва да го продължим“. Почват напрегнат, мъчителен, извъртлив разговор. Живков хем е съгласен, хем гледа да отложи въпроса.
„Напрежението беше огромно, свидетелства Станишев. Беше вече 17 часът. Поглеждам към Джуров с очакване да хвърли последния коз, че ние знаем всичко. И Джуров с вълнение каза: „Разбирате, че ние не сме вчерашни. Знаем, убедихме се какви мерки сте взели“.
Живков сепнато: „Аз не съм взел никакви мерки“.
Джуров: „Но ние знаем, че мерки са взети. А вие не сте вчерашен и знаете, че щом ни е известно за взетите мерки, какви изводи от това произтичат и за нас, но и за Вас. Така че, правете си Вие изводи“.
Върховен момент. Живков е притиснат до стената. Един срещу трима. Ожесточеността на разговора за него е изненада. Възниква конфликт между личната преданост и обществения дълг. Той се обърква. Интуицията му подсказва, че трябва да отстъпи. Диалогът преминава в сблъсък, и то остър, непреодолим. Последните думи на Джуров са ултиматум. Напрежението е сюблимно. Военният министър побеждава. Но нервите му не издържат и се разплаква! Генералния е съкрушен: „Добри, ще си подам оставката!“.
След това цял живот съжалява за постъпката си. Повтаря, че е сгрешил. Лесно се говори със задна дата. Бях изненадан, че го повтаря твърдо и непоколебимо. В многобройните срещи, които имах с него между 16 юли 1996 г. и 27 юни 1997 г., той нееднократно заявяваше: „Оставката, която подадох, е най-голямата ми грешка в живота!“. Казваше го не един път. Когато възразявах, че можеха да станат ексцесии, че е оказано върху него давление, не възразяваше. Но държеше на своето. Мотивираше се с цената, която плаща народът. Чувствах, че тъгува за властта и вярва, че е могъл да преориентира страната към модерна пазарна икономика. Днес съм убеден, че е можел да го направи. Сякаш съжаляваше, че не е постъпил като Тито и не се е противопоставил на СССР. Живков забравяше, че СССР и САЩ в онзи момент действаха съгласувано. Затворен толкова години под домашен арест, на него му се присънваше идея за авантюра, която би обогатила биографията му с цената на непредсказуеми последствия и може би многобройни човешки жертви.
Споменах, че съм имал срещи с Живков. Помня деня 16 юли 1996 г., когато Живков даде съгласие да ме приеме в 11,00 ч. При мен в този момент бе скъпият ми приятел Величко Андреев, за съжаление вече покойник. Винаги сърдечен и добронамерен, когато казах припряно – хайде да тичаме за такси, той се дръпна. Отива ли се на такова място с празни ръце? Схванах, че има право, но не знаех какво да правя? Без да ме пита Величко грабна разкошния портрет на младо момиче, рисуван от неговата чаровна съпруга Людмила Поптошева – художничка. В знак на приятелство тя ми беше подарила тази картина.
Таксито ни заведе в Бояна на ул. „Секвоя“ № 20. Изправихме се пред средно голяма двуетажна вила, закътана в зеленина. Казахме на охраната, че имаме договорена среща. Не ни питаха нито за имена, не ни искаха нито лични карти и ни пуснаха. Влязохме в дома, първия етаж на който е доста високо над земята. Живков ни прие в малка стая. Тя ми приличаше на спартанско помещение – никакви мебели, никакъв разкош. В средата имаше проста масичка, даже незастлана, отстрани три най-обикновени стола. Живков седна по-навътре, ние около него. Направи ми впечатление, че е облечен скромно, с костюм, но без връзка и не беше променен в сравнение със снимките, които се даваха, когато беше на власт. Той се държеше естествено, спокойно и без официалности и важности. Изглеждаше добре и обичаше да се шегува, като повтаряше, че един негов дядо живял до 100 г., но пак обичал да се задява с младите булки. Казах, че стаята бе семпла, но във вилата имаше голям хол, обзаведен модерно – разговаряли сме и в него, но той бе предназначен за официални лица и повече посетители. За разлика от него малката стаичка предразполагаше към интимност и доверителност.
Разговорите бяха на злободневни и исторически теми, тъй като предварително бях казал, че съм професор по история. В момента Живков бе подсъдим и така да се каже в домашен арест, но това нещо много не го безпокоеше. Той имаше самочувствие от изминатия път и бе непоколебим в своите мисли и историческата си роля. Живков се привърза повече към моя приятел Величко – син на лесничей, преживял богат и труден живот, но останал все така сърдечен. Той имаше дар от потеклото си, притежаваше и харизма и предразполагаше хората към себе си. С Людмила – дъщеря на родители интелектуалци и художници, дядо й е виден масон и автор на песента „Белокаменна чешма“ – те живееха на семейни начала без брак, но много се обичаха. През тежките години на прехода те ми бяха най-скъпи приятели. Освен това Людмила бе много стабилен шофьор и с тяхната кола бродехме из страната. Когато някога отивах при Живков сам, той винаги питаше къде е Величко?
В продължение на една година се срещнахме с Живков двайсетина пъти. Постепенно той свикна с нас и ни посрещаше любезно. Евгения винаги поднасяше кафе. Един-два пъти по разни поводи пиехме концентрат и Живков даваше вид, че пийва една-две глътки.
През тази една година стана само една неприятна случка, защото водех при Живков разни хора. Произшествието стана, когато заведох при него американския гражданин от български произход проф. Марин Пундев. Неговият баща литераторът Васил Пундев е убит през 1930 г. като протогеровист. През 1945 г. Марин е изпратен от министъра на външните работи Петко Стайнов на работа в легацията във Вашингтон. После става невъзвращенец и се установява в Лос Анджелис. Прави кариера като научен работник, книгите му са преведени на български. С него се запознах на един конгрес по балканистика в Атина. Бяхме излезли край морето на разходка и като ми показваше една скала, на която е бил Байрон, той каза, че е чел моята книга за Асен Златарев. Уверил се е, че както ученият, така и аз се заблуждаваме по отношение на Съветския съюз. Критиката ме впечатли и не му възразих. Въпреки идейните и научните различия между нас се установи приятелство.
През лятото на 1996 г. Марин и съпругата му американка дойдоха в България. Ние с Величко ги посрещнахме сърдечно, ходехме по заведения и дълго разговаряхме. Един ден казах, че мога да го заведа при Живков. Той прояви интерес и ние без предварително договаряне се явихме при Живков. В началото разговорът тръгна културно и нормално, Живков разбра, че Марин е син на Васил Пундев, убит през 1930 г., когато той по това време е бил в столицата комсомолски деятел.
За моя изненада в един момент Марин повиши тон, и то без да е предизвикан. Наежи се и почна с грубиянски език да обижда домакина. Нарече го в упор узурпатор и диктатор, изрече и куп други ругатни. Създаде се ужасна конфузия. Живков се разтрепери, ръцете му започнаха да подскачат и за да ги успокои, той се хвана за перилата на стола. Аз потънах в земята. На излизане Живков без да ме скастри или упрекне, със спокоен тон ми рече: „Защо си се хванал с него, не виждаш ли, че той е взел-дал?“.
На връщане в колата аз бях целият в пот и посърнал. Марин забеляза моето състояние и рече: „Недю, с такива като Живков така трябва да се държим“. Аз не възразих, но в себе си не се съгласих. Защото ние бяхме гости. Разбрах, че неговата постъпка бе политическа.
Моят манталитет е друг. Аз не отивах при Живков като следовател или прокурор – аз бях и съм (нескромно казано) хронист и летописец. Търсех историческата истина и гледах да узная какъв е бил човекът, който 30 г. ръководи държавата – не отивах при него като съдия и обвинител, както постъпи моят американски приятел. За мен Живков бе домакин и аз му дължах благодарност и почтителност.
Този инцидент не помрачи отношенията ми с Живков и колкото минаваше времето, сякаш ставахме по-близки и по-откровени в разговорите. Пък и моята цел, както посочих, бе друга. Знаех, че Живков ще бъде сдържан в разговорите, защото допускаше, че го подслушват и записват. Въпреки всичко настроението му бе добро. Точно тогава завършваше своите мемоари и това бе една от постоянните теми на разговорите. Един-два пъти му предлагах някои документи. Спомням си, че той прие с удовлетворение копието на една дописка в провинциален вестник, където пишеше, че в ролята на Хан Тататар като актьор той се е представил много добре. Без да си давам важност, се опитвах да кажа, че спомените му могат да имат историческо значение, ако са откровени. Със сдържаност ще кажа, че Живков не обърна внимание на моите мисли, той остана верен на себе си. И спомените му не са нищо друго, освен неговите маньоври и общоизвестни истини.
Имаше моменти, когато той се отпускаше и казваше горчиви истини, които го тревожеха. Най-често това бяха парливи въпроси по обвинението срещу него. Но имаше изказвания и по общополитически теми. Не помня как един път стана дума за положението в страната. Живков се замисли и без колебание изрече, че трудно сме се освободили от турското иго, но как ще се освободим от американското един Бог знае.
Няколко негови качества ми направиха силно впечатление. Първото бе земност, реализъм и трезво отношение към нещата. При толкова десетилетия начело на властта, той не изглеждаше вманиачен, горделив или обхванат от някаква маниакалност. Неговите изрази и удари срещу противниците бяха опростени, но точни. Той не понасяше да се каже добра дума за Младенов и Луканов, първия наричаше пияница, а втория предател, наследник на дядо си Тодор Луканов, предал Септемврийското въстание. Със злъчни думи характеризираше Нико Яхиел, защото той бил единственият пробив на чуждото разузнаване в неговия екип. Живков предвиждаше, че положението на българския народ ще се влоши. Лаконично казано удивяваше ме неговият земен прагматизъм.
Второто качество, което ме порази, бе интуиция, чувствах, че без да се напряга и да създава фасон, Живков те гледа като на рентген. Още тогава казах, че втори човек след Ванга, който има прозрение, това е Живков. Давах си сметка, че такива качества се дават от природата, но чувствах, че те са резултат и на многогодишен тренинг.
Към казаното може да се прибави неговото разположение към сценична театралност. При един спор с Червенков, неукият Живков му казва: „Ти може да си учен, но не си масовик“. С което искал да подчертае, че той владее житейския театър. Късно научих, че е посещавал три месеца артистичната школа на Боян Дановски и се е готвел за актьор.
За пример на прозрение посочвам казаното на дъщеря ми, която един-два пъти ме съпровождаше при него. Баща ти, казал той, не ме цени, но ти ще ме оцениш, защото ще изпиташ житейски трудности. Думите му се оправдаха, защото, след като стоя години без работа, тя спечели стипендия „Фулбрайт“ и остана в САЩ като емигрант далеч от Родината.