Кой е Лорънс Арабски и защо съвременната история на Близкия изток е тясно свързана с него?

Скот Андерсън е бивш военен кореспондент от Ливан, Израел, Египет, Северна Ирландия, Чечня, Судан, Босна, Салвадор и още много други разкъсвани от конфликти страни. След дългогодишна интензивна работа с огромен масив от официални документи той хвърля светлина върху начина, по който е създаден модерният Близък изток и върху арабската революция срещу Османската империя през Първата световна война. Следвайки хода на историческите събития той брилянтно рисува разрухата на войната и алчното и неразумно колониално строителство, което с глупостта в миналото минира настоящето.

ВЪВЕДЕНИЕ

Сутринта на 30 октомври 1918 г. полковник (официалният чин на Лорънс по това време всъщност е подполковник, но няколко седмици по-рано му е бил даден временен статут на полковник, за да се улесни бързото му завръщане във Великобритания. В резултат от това от октомври 1918 г. нататък той често ще се споменава в официалната кореспонденция като „полковник Лорънс”. Томас Едуард Лорънс получава покана да се яви в Бъкингамския дворец. Кралят моли да го посети.
Общото настроение в Лондон през този ден е еуфорично. През последните четири години и три месеца Великобритания, както и голяма част от останалия свят са били погълнати от най-кървавия конфликт в човешката история, отнел живота на около шестнадесет милиона души на три континента. Сега със скорост, която едва ли някой е могъл да си представи само седмица по-рано, всичко върви към своя край. В същия ден един от трите главни врагове на Великобритания – Османската империя, приема мирните условия, а другите двама – Германия и Австро-Унгария, скоро ще последват примера й. Полковник Лорънс е участвал в Близкоизточния театър на войната и също е бил неподготвен за това бързо приключване. В началото на същия месец той все още е бил на бойното поле, оказвайки помощ при превземането на Дамаск – събитие, което е предвестник на разпадането на Османската армия. Връщайки се в Англия за по-малко от седмица, той вече провежда консултации с онези висши британски държавници и генерали, натоварени с чертаенето на картата на следвоенните граници на Близкия изток, което някога е изглеждало като нереална цел, а сега изведнъж е придобило спешен характер. Лорънс очевидно е останал с впечатлението, че на аудиенцията при крал Джордж V в онази сутрин ще обсъдят именно тези текущи разисквания.
Но той греши. При влизането си в двореца трийсетгодишният полковник е въведен в балната зала, където скоро влизат и кралят, и кралицата, обградени от половин дузина високопоставени лица и котерия от костюмирани придворни. Ниско, тапицирано столче е поставено точно пред повдигнатия подиум на краля, а непосредствено вдясно на монарха дворцовият шамбелан държи кадифена възглавничка, на която лежат множество медали. След представянето Джордж V се втренчва в госта си с усмивка и казва: „Имам някои подаръци за вас”.
Като познавач на британската история полковник Лорънс знае точно какво ще се случи. Столчето е инвеститурна табуретка, върху която той трябва да коленичи, докато кралят извърши сложната, древна церемония – удостояването с лентата и медалите от възглавничката, потупването с меча и напяването на клетвата, с която ще го направи Рицар Командир на Ордена на Британската империя.
Това е моментът, за който Т. Е. Лорънс отдавна мечтае. Като момче той е обсебен от средновековната история и приказките за двора на крал Артур и най-голямата му амбиция, както веднъж е написал, е да бъде посветен в рицарско звание на тридесетгодишна възраст. Във въпросната сутрин младежката му мечта е на път да се сбъдне. Към тази чест се добавят някои детайли. През последните четири години крал Джордж е раздал толкова много почести и медали на воините от своя народ, че дори и посвещаването в рицарско звание вече е масова практика. През есента на 1918 г. самостоятелната инвеститура на Лорънс е практически нещо нечувано. Също толкова необичайно е присъствието на кралица Мери. Тя обикновено страни от тези церемонии, но е толкова развълнувана от разказите за делата на T. E. Лорънс по време на войната, че в неговия случай прави изключение.
Само че Лорънс не коленичи. Вместо това, точно когато церемонията започва, той тихо информира краля, че отказва тази чест. Последва миг на объркване. В над деветстотингодишната история на монархията отказът от рицарско звание е толкова извънредно събитие, че просто не е имало протокол за реагиране. В крайна сметка крал Джордж връща върху възглавницата на дворцовия шамбелан медала, който непохватно държи, и под злостния поглед на разярената кралица Мери полковник Лорънс се обръща и се отдалечава.

Днес, повече от седем десетилетия след смъртта му, и почти един век след подвизите, които са го направили прочут, Томас Едуард Лорънс – или Лорънс Арабски, както е по-известен, – остава една от най-загадъчните и противоречиви фигури на ХХ в. Въпреки десетките биографии, безбройните научни изследвания и най-малко три филма, включително и един, който се смята за шедьовър, историците никога не са стигнали до категорично решение какво да мислят за младия, срамежлив оксфордски учен, който язди в битките начело на една арабска армия и променя историята.
Една от причините за противоречията сред тях е свързана до известна степен с терена, на който той действа. Лорънс е едновременно очевидец и участник в някои от най-главните събития, довели до създаването на съвременния Близък изток, а това е едно от кътчетата на земята, за което дори най-простото твърдение се подлага на дисекция и се оспорва. В безкрайните дебати за корените на множеството разделения в региона, Лорънс последователно е възхваляван и заклеймяван, славен като светец, демонизиран, дори омаловажаван до бележка под линия, когато политическите цели го изискват.
Но това сякаш е неизбежно, ако се вгледаме в личността на самия Лорънс. Изключително потаен и прикрит човек, той изглежда е твърдо решен на всяка цена да обърква всички, които ще се опитат да го опознаят. Роден лидер или шарлатанин? Безстрашен мъж или страхливец? Дълго преди някой от неговите биографи да го направи, Лорънс сам си приписва тези противоречиви характеристики, а и още много други. Към това се прибавя закачлива жилка, наслада на разказвача от това да се задява с тези, които вярват във „факти” и настояват за такива.
Епизодът в Бъкингамския дворец е красноречив пример точно за това. През следващите години Лорънс предлага няколко обяснения за случилото се в балната зала, всяко едно в леко противоречие с останалите и в още по-голямо несъгласие със спомените на очевидците. Изглежда много по-рано от мнозина Лорънс е прегърнал модерната концепция, че историята е ковка материя, че истината е това, в което хората са склонни да вярват.
Сред авторите, които пишат за Лорънс, обсъждането на тези противоречия често навлиза в дреболии, мистериозни боричкания между онези, които искат да опетнят репутацията му, и тези, които се опитват да го защитят. Дали той наистина е успял да прекоси някоя пустиня за четирийсет и девет часа, както сам твърди, или му е отнело ден повече? Дали той наистина е изиграл такава ключова роля в Битката X, или по-голямата заслуга принадлежи на британския офицер Y, или на арабския вожд Z? Не чак толкова досадни са тези полемисти, които желаят да го категоризират идеологически. Лорънс – велик защитник на еврейския народ или яростен антисемит? Просветен прогресивен борец за арабска независимост или таен империалист? Лорънс е оставил такъв голям обем писмени материали, а възгледите му се променят толкова драстично през живота му, че с внимателен подбор е възможно както да се потвърди, така и да се опровергае почти всяка похвала или обвинение за него.
Освен че са отегчителни, кардиналният грях на тези дебати е, че скриват най-изкусителната загадка в историята на Лорънс: Как го е направил? Как болезнено срамежливият оксфордски археолог без нито един ден военно обучение е станал боен командир на чужда революционна армия, политически майстор стратег, който е предсказал толкова много от бедствията, които ще поразят Близкия изток?
Краткият отговор може да изглежда донякъде неочакван: Лорънс е бил в състояние да се превърне в Лорънс Арабски, защото никой не му е обръщал особено внимание.
В огромното клане, бушуващо из цяла Европа през Първата световна война, военният театър на Близкия изток е определено от второстепенна важност. В този театър арабският бунт, към който Лорънс се присъединява, е, да използваме неговите собствените думи, „атракция на атракциите”. От гледна точка на човешкия живот, парите и изразходваната материална част, от гледна точка на хилядите часове, прекарани в сериозни консултации между генерали, крале и премиери, имперските заговорници на Европа са безкрайно по-загрижени за бъдещия статут на Белгия, например, отколкото за това, което може да се случи в най-бедните и отдалечени райони на Близкия изток. Следователно, от гледна точка на британските военни стратези, ако един млад офицер, оставен да прави каквото си ще, успее да организира в достатъчна степен разпокъсаните арабски племена, за да притесняват турския им противник, толкова по-добре. Разбира се, няма да мине много време и арабският бунт, и Близкият изток ще станат много по-важни за останалата част от света, но това е била възможност, която в онзи момент едва ли е била обмисляна – всъщност никой не е можел дори да си представи подобно нещо.
Но това не е цялата история. Защото слабият интерес, с който британските военни стратези гледат на събитията в Близкия изток, е присъщ и на другите големи воюващи сили. Като резултат те също свеждат военните си усилия в региона до това, което би могло да бъде отделено от по-важните бойни полета по други места, поверявайки задачата за събиране на разузнавателна информация, за разпалването на бунт и за създаването на алианси на хора, чиито биографии са също така скромни и необещаващи като биографията на Лорънс.
Както Лорънс, така и неговите конкуренти на терена са млади, напълно необучени за мисиите, които са им възложени, и до голяма степен са оставени без никакъв надзор. И точно както при по-известния им британски колега, за да извлекат максимална изгода от изключителната си свобода на действие, тези мъже се уповават на много специфичен набор от личностни качества – интелигентност, смелост, талант за коварство и заговори – както за да изковат собствената си съдба, така и за да променят хода на историята.
Сред тях е един изпаднал американски аристократ под трийсет години, който, като единствения американски офицер разузнавач в Близкия изток по време на Първата световна война, силно ще повлияе на следвоенната политика на своята страна в региона, дори когато остава на щатна длъжност в „Стандарт Ойл”, Ню Йорк. Има и един млад немски учен, който се облича с арабски дрехи и се стреми да подклажда ислямски джихад срещу западните колониални сили и който ще пренесе своите идеи за „война чрез революция” в ерата на нацизма. Заедно с тях е бил и еврейски учен, който под прикритието на това, че работи за Османското правителство, ще създаде сложна антиосманска шпионска мрежа и ще изиграе решаваща роля в създаването на еврейска държава в Палестина.
Макар днес това да е почти забравено, тези хора имат и още нещо общо с британския си колега. Подобно на Лорънс те не са били генерали, които са планирали кампаниите в Близкия изток, нито пък висши държавници, които са начертали границите по картите след войната. Тяхната роля обаче е може би много по-дълбока: именно те са били хората, които са създали на терена условията, довели тези кампании до успешен край, и са направили следвоенните политики и следвоенните граници възможни. Историята винаги е колективно усилие, а в Първата световна война усилието включва буквално милиони играчи. Но в изненадваща степен подземната сложна игра, която тези четирима мъже са играли, тяхната скрита лоялност и личните им дуели са подпомогнали създаването на съвременния Близък изток, а и на света, в който живеем днес.
И все пак в рамките на тази малка галактика от личности продължават да съществуват най-малко две убедителни причини T. E. Лорънс с неговата история да остава твърдо в нейния център.
Съвременният Близък изток до голяма степен е създаден от британците. Те са тези, които провеждат съюзническата кампания в региона по време на Първата световна война и които, при завършването й, определят неговото положение след сключването на мира. Това е мир, предсказан от името, дадено на региона от сребролюбивите съюзнически лидери по време на войната: „Голямата плячка”. Като един от най-важните и най-влиятелни агенти на тази арена Лорънс е тясно свързан с всичко, добро и лошо, което ще се случи.
На второ място, както епизодът в Бъкингамския дворец доказва, това е преживяване, което напълно го е променило и го е направило в някои аспекти неузнаваем дори за самия себе си. Победата носи морална тежест, която победените не познават, и като архитект на епохални събития Лорънс ще бъде постоянно преследван от това, което е видял и направил по време на заграбването на „Голямата плячка”.

Из „Лорънс в Арабия”

Книгата можете да поръчате тук!