Защо президентът Радев назначи Иво Христов за началник на кабинета си

Двамата се
запознават
инцидентно
в кафене

Авиошоу в небето над Граф Игнатиево. Годината е 1999-а. Сред публиката в авиобазата са журналистът Иво Христов и френският военен аташе, гледат и обсъждат. Смълчават се за миг, когато виждат в небето изумителни фигури в изпълнение на МиГ-29.“Това момче наистина е изключително”, казва им очарован тогавашният командващ ВВС ген. Иван Парапунов. В самолета е майор Румен Радев.

18 години по-късно журналистът и пилотът - бъдещият президент на България, се запознават съвсем инцидентно в софийско кафене. Дни след срещата им името на Радев започва да се чува като възможна номинация.

Пет месеца по-късно президентът Радев назначи Иво Христов за началник на кабинета си. Разбира се, причината не е страстта на Христов към самолетите и авиацията, заради която не пропуска авиошоу. “Предполагам, че е резултат от ефикасната ми работа по време на предизборната кампания, когато успяхме да обърнем една наглед обречена ситуация”, казва Христов. Сега си дава сметка, че това се дължи на някои грешки на опонентите, но и на това, че президентът Радев никога не говори празни приказки. Говори кратко, логично и конкретно. “Това не е традиционната политическа логорея и хората видяха мислите, очакванията и тревогите си фокусирани, след като дълго време са били на флу (фотографски термин, който означава без фокус - б.а.)”, обяснява Христов.

Фотографската терминология му идва отвътре, не е маниер. Обяснението за това е една от големите му страсти - фотографията.

На врата му

неизменно виси

камера

Често не слуша разговора около себе си, вглъбен да дебне следващия кадър.

Откакто е в президентството, почти не му остава време за снимки. Дори фотоапаратът не е с него. Всъщност началникът на кабинета на президента е сред най-заетите хора в институцията. Длъжен е да знае всичко за програмата на държавния глава - какво се е случило, какво става в момента и колко срещи са предвидени занапред. Не само в близко бъдеще, а и за месец-два. Негова задача е да прецени и предвиди кога и защо някоя среща трябва да я има, а друга - да бъде отменена. Разбира се, това означава да е наясно с политическата ситуация не само у нас, но и по света дотолкова, че да може да я анализира и коментира с президентския екип. И накрая - където е президентът, там е и той. Т.е. свободните минути в едно денонощие не са много.

“- Кое е нещото, което ви изненада като журналист, когато дойдохте в президентството, г-н Христов?

- Моето присъствие тук.”

(Из официално интервю на Иво Христов за “24 часа”)

Той наистина никога не е предполагал, че някой ден ще се занимава активно с политика, камо ли на този пост. Ангажира се, защото вярва повече в хората, отколкото в партиите, и защото от усилията на почтени хора в политиката нещата рядко и трудно, но се придвижват напред. “Радев е солидно построен човек, който има чудесно кредо: споделяй успехите и поемай отговорност за провалите. С такъв човек се работи лесно”, казва Иво.

Впрочем

не е подозирал и че

ще бъде журналист

Завършил е право.

Политиката и журналистиката са две от най-публичните занимания, а точно това е нещо неприсъщо за Христов. Твърди, че е интроверт. По собствените му думи е затворен (макар да познава половин България), съзерцателен, замислен, без амбицията да е на показ и нехаен към публичните оценки за личността си. Външно изобщо не му личи, защото е много комуникативен, общува лесно и приятно, сякаш срещаш стар приятел.

Но има нужда от няколко часа дневно, в които да остане насаме с мислите си, да слуша хубава музика, да чете, да пише или просто да се разхожда безцелно с фотоапарат. Тогава се утаяват впечатленията му и намира вътрешен баланс.

Въпреки характера си Иво Христов се престрашава да излезе в ефира на Нова тв като един от първите водещи на сутрешния блок преди много години. Това на практика е прощъпалникът му в журналистиката, а за Нова тв - една от първите собствени продукции. В онези години - края на 90-те на миналия век, първата частна телевизия излъчва все още само в София, собственик ѝ е фамозният сърбин Дарко Таминджич, няма лицензи, няма и друга частна конкуренция, има още само БНТ. По онова време Нова тв пуска сутрешен блок, който всеки ден от седмицата - от понеделник до петък, се води от различни водещи. Петък е денят на Иво Христов. Той попада в телевизията случайно. Явява се като фиктивен гост на пилотното предаване на колежка, продуцентът Борис Костов го харесва и го кани на работа.

Тук е мястото да се спомене чувството за хумор на журналиста - изтънчено, забавно, ведро. Такъв е и като човек - почти винаги усмихнат, не натоварва околните с проблемите си. “Има необичайно отношение към езика. Не понася клишетата. Обръща думите с хастара навън. Пуска в обращение всякакви неологизми”, разказват приятелите му.

Такъв е и в телевизионното студио - самото присъствие там му носи незаменимо удоволствие. Забавлява се, понякога и за сметка на гостите си, но го прави незлобливо и с финес. Като дете бил пословично притеснителен, бягал от час по български, за да не рецитира. Днес приема камерата за банална мебел.

Иво Христов е роден на 8 октомври 1970 г. в Истанбул. Родителите му работели в консулството ни там. Баща му е дипломат, майка му - икономист.

Когато е на 2 годинки, семейството му се връща в България и първите класове изкарва тук. После родителите му заминават на работа в Брюксел и там завършва гимназия. Френския овладява перфектно, така че при дипломирането си през 1988 г. получава годишната награда по френски език и литература на колежа, в който учат французи и белгийци. В казармата първо е картечар в Школата за запасни офицери в Плевен, а втората година изкарва в матроска униформа недалеч от турската граница.

Завършва право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, но именно на френския дължи част от разнообразната си кариера. За кратко работи в българската редакция на

радио “Франс

интернасионал”,

където се среща с

журналистката

Галя Горанова

Тя е известен политически коментатор, “дълго беше словесен матадор във в. “Сега”, но преди година напусна вестника”, казва Иво.

Заедно обичат да пътешестват, а тя е изкушена да се оттегли в провинцията от активния живот и да живее съзерцателно някъде в планината. “Обожавам да пътувам по затънтени пътища, да снимам случайни хора и запуснати места. Градът стандартизира, интересното е извън него”, смята Христов. В последните години семейството катери върховете: зад гърба им са Вихрен, Мусала, Мальовица и повечето български първенци.

Двамата обожават Ромен Гари - легендарния френски писател и дипломат, който впрочем започва кариерата си у нас след Втората световна война. Техен общ превод е шедьовърът му “Обещанието на зората”.

Христов от години превежда едни от най-значимите съвременни френски писатели. За “Фалшификаторите” на Андре Жид получава награда на Съюза на преводачите. Последните, върху които е работил, са големият роман “Европа” на Ромен Гари, “Някой друг” на Тонино Бенакиста и “Прозорци към света” на Фредерик Бегбеде.

През 2000 г. той публикува и биография на Франсоа Митеран - “Митеран между Волтер и Русо”. Издадена е със съдействието на института “Франсоа Митеран”. За да я напише, през 1999 г. няколко месеца се рови из френските архиви, прави интервюта. Разговаря с повечето водещи френски политици. Когато се връща, казва през смях: “Там видях и чудовищната скука на богатите хора.”

Впрочем Христов е преводачът на съпругата на Митеран - Даниел, когато тя пристига у нас през 2000 г. Тогава превежда и автобиографичната ѝ книга.

По време на следването си студентът по право бил част от постоянното присъствие в кино “Одеон”. Освен него още двама гледали по цял ден стари филми в тъмната заличка - покойният кинокритик Тодор Андрейков и някакъв студент от ВИТИЗ. Киноман ме направи епосът на Висконти “Роко и неговите братя”, твърди Иво.

В онези години бил стюард в авиокомпания “Балкан”. В един момент обаче му дотегнало да е все на път и все зает. Искал да се занимава с литература, кино и фотография.

Има няколко фотоизложби, а е получавал и награди за кадрите си.

“Веднъж ме

наградиха за

една локва”

Става дума за снимката му на “Гранд плас” - прочутия площад в Брюксел, която всъщност му донася няколко награди. С тази снимка става победител в четвъртото състезание (2006 г.) за най-ефектно фотопопадение на авиокомпания “Бритиш еъруейз” и “24 часа” “Снимай лятото, виж Лондон”. Журито единодушно го избира сред стотици любители на обектива.

Когато гърците купуват Нова тв, Христов заминава да работи в списание Europe magazine във Франция, където репортерства по европейски теми. Изкарва година, в която кръстосва Париж, Лисабон, Копенхаген, Лион с фотоапарат, води си записки (сам ги нарича импресионистки), прави своеобразен фотодневник. “Имах лукса цяла година да се занимавам със съзерцание, което ми даде отрезвяваща дистанция спрямо всичко, което се случва.”

С връщането си в България получава нов журналистически опит - става редактор в “Наблюдател” на Тома Томов - предаването по онова време се излъчва по Нова тв. Това съвпада със завръщането на цар Симеон Втори в България. “Томата е инфоманиак, който нощем гледа американски телевизии, а сутрин очаква да знаеш всичко. Има безупречен усет за кадър и метафорично мислене.” После отново заминава за Франция и работи за кратко в същото издание. Но се връща за лансирането на

Би Би Ти като

директор на

телевизията

За една година, след която напуска.

Някъде от 2005 г. сменя жанра, тъй като е уморен от телевизията, която “няма нужда от него, нито пък той от нея”. Започва да пише. Отначало в сп. “Тема”, след това във в. “Сега”.

За много кратко се връща като водещ в сутрешното предаване “Рулетка” на Нова тв по покана на продуцентите Иван Христов и Андрей Арнаудов. “На екран те се правят на идиоти, но всъщност са много умни и приятни за общуване”, не крие симпатията си Христов.

По някое време работи в отдела за коалиционна политика на БСП. Напуска след година, когато открива големи разминавания между позициите на БСП и собственото си разбиране за лявото.

Принадлежността му към политическото ляво обаче е константа, затова през 2009 г. създава сдружение “Солидарна България”, което продължава да е активно и днес. Организацията се разраства и по думите му сега е един от най-автентичните гласове в лявото пространство - и по социалните проблеми, и по въпросите на свободната търговия, държавната регулация на икономиката, образованието и финансирането на частните училища.

Политическата му активност обаче изобщо не означава, че е напуснал журналистиката. Напротив. През 2012 г. става водещ заедно с Ирен Леви на “Малки истории” по БНТ. Предаването може да бъде наречено социално, а всъщност е човешко - разказва трагични, забавни, добри, несправедливи, истински случки от живота на хората. И много подхожда на Христов. “Да видя болно дете, за мен е шок от съдбовната несправедливост. Угнетява ме и видът на безпомощен възрастен човек. У нас и едните, и другите до голяма степен са зарязани на произвола. Ние

живеем в

страната

на скайп

родителството

и на гурбетчиите. Липсва активното население, на което се крепят и децата, и възрастните”, казва той. “С Ирен работехме в пълна хармония, тя е забележително талантлив, изобретателен и добронамерен човек.”

Журналистът съвместява телевизията с работата в списания. Участва в създаването и списването на L'Europeo, а през последните 3 години - на “А-спекто”.

Макар в очите на публика и приятели да е четящ човек, той самият възприема определението интелектуалец като “нелепо, а в българските условия нерядко и претенциозно до карикатурност”. Определя се като спортист и скрит авантюрист. Устойчиво, години наред се занимава с йога. Спортува много, всекидневно и цял живот. Всяка сутрин става в 5,30 и в 6-6,15 ч вече е в парка, прави кросове със слушалки в ушите.

Понякога ходи на бокс. Спортът му носи равновесие, приучил го е и на самодисциплина, но съчетана с голяма разпиляност. “Никога не се отпускам, но и никога не следвам стриктна програма”, разказва журналистът. Работи странно. Написва ред, след това зарязва за седмица, сетне завършва текста от раз. Таи недописан роман в чекмеджето. Рисува комикси “за приятелска употреба”. Близките му твърдят, че изглежда разсеян, но винаги слуша внимателно. “Насред кафето понякога вади фотоапарат, казва “стой!” и снима портрет, с който после събираш лайкове във фейсбук”, казва негова позната.

Никак не иска да е по-подреден. “Порядъкът ражда посредственост. Педантът не е способен на импровизация”, смята Христов. Всъщност изобщо не мечтае. “Преходът не ни остави много мечти и това е споделена щета за цялото ни поколение. Вероятно някои са сбъднали своите мечти, но в такава порочна среда най-често се реализираха бруталните и пошлите. Градивните и чувствителните не бяха фаворитите на прехода”, казва той.

Забелязал е, че откакто живее без мечти, се сбъдват всякакви неща, за които не е и подозирал. “Аз съм вярващ човек и

приемам живота

като низ от морални

изпитания

Съдбата често поднася отровни подаръци, а несгодите понякога ни въздигат. Тъй че всеки избор е риск и възможност.”

За новия политически пост получил хиляди поздравления. Приема ги за сведение: “Премиерът Герджиков има една максима, че ако искаш да те намрази поне половин България, сигурният начин е да влезеш в политиката. Тъй че няма причина да поздравяваш човек, който се е озовал в българската политика. Изчакай да напусне, пък тогава го поздрави.”