Жълтите павета - най-хлъзгавото у нас. Каква е истината, кой ги сложи?

В буквалния и в преносния смисъл на думата

Няма по-хлъзгава територия в родината от жълтите павета в столицата. В буквалния и преносния смисъл на думата.

След дъжд са по-опасни от ледена пързалка. Защото пешеходците нямат кънки на нозете си.

На жълтия паваж е Народното събрание, чието същинско име е Цитадела на лъжата. Вътре депутатите се пързалят един друг, а с дружни усилия подлагат динени кори на целокупния български народ.

Каква е историята

на измамната

настилка?

Дълго време след Освобождението София няма паваж. Тук-таме е останал калдъръм още от игото. Хронистът на оная епоха Георги Каназирски-Верин пише:

“Поддържането бе слабо и при най-малък дъжд калта ставаше дълбока, а по краищата на града улиците бяха непроходими. Не говоря за далечни краища, но например по бул. “Дондуков” към ул. “Париж”, около Черната джамия, около Руския паметник човек можеше да остане без галоши. Когато паднеше сняг през ноември, ние чакахме той да се стопи към Гергьовден.”

“През лятото, обратно - описва следващия сезон Верин - ние потъвахме в прах. А когато духнеше вятър, цели гейзери от прах се издигаха към небето. Заедно с праха хвърчеха и нашите шапки, които догонвахме понякога чак в съседната улица.”

Делото на

Димитър Петков

Нисък, набит, с голяма глава и пъстри очи, с властен пронизващ поглед и отсечени жестове - така го портретуват съвременниците. Като опълченец Димитър Петков оставя лявата си ръка на Шипка. Като кмет на София изгражда с дясната модерна европейска столица.

“И къщи, и улици - всичко се намираше в хаотично състояние - разказва коренячката софиянка Райна Костенцева. - Нужна беше изключителна творческа инициатива, голям архитектурен талант, който от лабиринта на сокаци и първобитни къщурки да създаде един модерен град, отговарящ на назначението си като столица на България.”

По време на своето кметуване от 1888 до 1893 г. Петков регулира улиците, ситуира площадите, оформя Градската градина. Обявява международни конкурси за канализация, електрическо осветление и трамваи. Негова е идеята за изграждането на Лъвов и Орлов мост. Не е негова тази за жълтите павета…

Златистият паваж

светва

в главата на

Мартин Тодоров

Той е кмет на столицата от 1905 до 1908 г. Брат е на Александър Теодоров-Балан, останал в лингвистиката с оригиналния “балановски език”. Връзка, която обяснява защо беше изкована колоритната дума “жълтопаветник”.

Мартин Тодоров е шетал из Европата и е виждал такива луксозни настилки. Сключва заем с германски банки за 35 000 000 златни лева. Данъците на столичани ще го погасяват 50 години напред.

Кметът провежда търг, спечелен от керамичното дружество “Изида” на гара Новоселци. То обаче няма понятие как се правят лъскави павета. Нашите се свързват с унгарско предприятие, което знае технологията.

Люлката на паветата

е мина край

Будапеща

Там вадят варовик, стриват го на прах и добавят жълт оцветител. Така приготвената смес се пресова в калъпи и се изпича при температура 1300 градуса. “Правени са опити в Унгария да се използват суровини от други места, но без резултат”, уточнява инж. Ст. Симеонов, който е изследвал процеса.

Блокчетата се полират и затова са толкова хлъзгави. Има само един начин да предотвратиш травмата. Старите софиянци лепели парче плат на подметките. Триенето на текстила с паважа стабилизира пешеходеца.

Между 1907 и 1908 г. центърът на София е павиран с 59 302 46 квадрата елегантна настилка. Последното вносно паве е положено следната 1909 година.

Славен

вестникопродавец

крачи по “Царя”

Всекидневно по жълтите павета на “Цар Освободител” разхождал живописната си снага Димитър Тодоров, наречен Даскала. Висок, сериозен, със засукани мустаци, с бяла риза и китка на бутониерата, той е легендата на вестникопродавците.

На гърдите му светело съзвездие от ордени и медали, непоклатими свидетелства за заслуги към отечеството и света. В едната ръка държал бастон, в другата стискал куп вестници.

“По средата на улицата, окачил на гърдите си новата трикилограмна пиринчена корона, прегърбен под бремето на милионите си рими, върви всепознатият Димитър Даскала, мъдрият шеф на вестникопродавците”, свидетелства Христо Смирненски.

“На жълтите павета

много счупени

крачета”,

рецитирал Даскала, който се изразявал само в мерена реч. За всяко издание той имал готова рима. Някои акорди били ударно лаконични: “Купете си “Българан” за гологан.”

Други са разгърнати със социална подкваска: “Продавам “Пряпорец”, “Знаме” и “Народни права”, купете си “България”, лишена от дърва.”

В трети гърми ювеналовски патос: “Каква интелигенция, която не купува вестник “Мир” и живее вечно в пир!”.

С отмерена крачка по жълтите павета Даскала влизал в кафене “Панах”, вдигал ритуално бастона и декламирал: “Господин Чудомир, земи си “Пряпорец” и “Мир”, та да видиш келепир.”

Трогнат, Чудомир вадел кесията и купувал вестник.

Пред Руската църква

ферментира преврат

Професионалният превратаджия Димо Казасов разказва: “Топъл и чист като небесния лазур априлски ден. Булевард “Цар Освободител” както винаги е потънал в безгрижието и във флирта на младостта, която с вирната глава го кръстосва. Връщам се от ежедневната си разходка, блъскан от човешкия поток, който ту плавно, ту поривисто се свлича към Борисовата градина.”

Пред Руската църква Димо среща Александър Цанков. “Бихме ли могли утре вечер да се срещнем някъде?”, пита Цанков. “Разбира се!”, отвръща Казасов. “В такъв случай утре вечер на 9 часа ще те чакам у дома”, насрочва рандевуто Цанков.

Той живее на улица “Витошка”, която е павирана с гранит. Там домакинът му задава директен въпрос: “Смяташ ли ти, че със средствата на легалната политическа борба ще може да бъде свален Стамболийски?”

“Решително не! Само един държавен удар може да го съкруши”, отсича майсторът на пучовете. Така ферментира превратът на 9 юни 1923 година.