Иля Велчев: Орисникът ми Т. Ж. се навел над мене и казал: Ей, внимавай!

С Иля Велчев -  поет, писател, кинорежисьор, разговаря Пенчо Ковачев:

Тодор Живков използва сериала “Завръщане от Рим”, за да свали

от власт баща ми и разчисти място за дъщеря си Людмила

На 27 февруари Иля Велчев навършва 120 години: 50 - творчество и 70 - юбилей.

Той е режисьор на 9 филма, сценарист - на 5, автор на 26 книги с поезия и проза. Режисьор и сценарист е на експериментални телевизионни театрални постановки.

Носител на много наши и чужди награди.

- Има ли нещо по-особено при раждането ви, г-н Велчев? Вие сте трето дете в семейството...

- Нямаше да се родя, ако Съдбата беше решила да бъде изпълнена смъртната присъда на баща ми Борис Велчев, осъден за антифашистката си дейност през 1942 г. Дал съм знак, че идвам на този сладко-горчив претъркулни свят през една февруарска вечер на 1947 г.

Майка, като че е

знаела, че ще уча

режисура,

тъкмо е тръгвала на кино. В онази нощ, когато съм се родил, в “Шейново” дошли баща ми и Тодор Живков. Работили са както винаги в онези години до късно в градския комитет на партията.

Т. Ж., така ще го наричам по-нататък, като първи, татко като втори секретар на БКП. Това първи и втори ще бъде чак до върха. Докато се разделят - единият виновен без вина, другият извършил поредната си манипулация за отстраняването на потенциалния съперник.

Т. Ж., надвесен над мене, ми е помахал с пръст шеговито: “Ей, внимавай!”. Точно такъв Орисник не съм си пожелавал! Тепърва обаче ще имам сблъсъци с него. Най-жестоки за филма ми “Завръщане от Рим”.

- Защо са ви кръстили с руското име Иля, а не с българското Илия?

- Нарекли са ме Иля с пожеланието да стана писател с остро перо като Иля Еренбург. Родителите ми го уважаваха като интернационалист и антифашист, борец за мир, предан със своя талант на народа си в най-тежки години. Търсил е духовен лек за оскърбената и наранена човешка душа, без да щади себе си, и в Гражданската война в Испания, и по фронтовете на Втората световна война. Иля Еренбург е част от големите интелектуални явления по онова време. Съмишленик и приятел с Хемингуей, Неруда, Пикасо, Елюар, Кюри, Реглер, Хикмет...

“От много отдавна се опитвах да постигна сливане между справедливостта и поезията. Стараех се да защитавам правото на всеки човек за малко топлина.” Тези думи на Иля Еренбург са и мое верую. А за да бъдеш верен на такова верую, е необходима голяма сила. Затова майка и татко са ми пожелали и да бъда силен като богатира Иля Муромец.

- Вие сте асистент-режисьор на Въло Радев за филма “Най-дългата нощ” и след това - само на 25 години, режисирате филм по собствен сценарий - “Мандолината”. Как стана така, това не беше възможно за всеки млад режисьор?

- Първият ми филм “Мандолината” е разказ за комунист ренегат, който, за да спаси живота си, се превръща от интербригадист в Испания в главен надзирател на затвор. Комунист - ренегат? Беше почти немислима тема тогава.

Филмът, замислен и създаден като дипломна работа във ВГИК, след това беше признат за професионален дебют от художествения съвет на Кинематографията.

Няма да забравя първата опашка от хора пред кино “Славейков”, които си купуваха билети за мой филм. Купувах си и аз, сядах в залата да видя и чуя реакциите на зрителите. И за моя радост почувствах съпричастността на хората към това, което бях направил.

- Вторият ви филм “Дубльорът” има голям зрителски успех. На какво се дължи това?

- Мечтата ми беше следващият ми филм да е “Поручик Бенц” по романа на Димитър Димов. Спомням си, че когато той почина през 1966 г. отидохме с татко в неговия дом. На вратата имаше копринена черна пеперуда. Стоях отвън, чаках татко да поднесе личните си съболезнования на семейството. А двамата с Т. Ж. бяха на поклонението на писателя.

Исках да

продължа

с авторско кино,

но това много дразнеше някои идеолози и фактори от ЦК. Подмятаха на татко “загрижено”, че авторското кино се смята за порочен западен стил.

Един вид, ти си всичко, а другите са никакви, как така? Не било добре точно аз да давам такъв пример. Да съм снимал и по други сценаристи и колко ще е хубаво, ако направя филм на работническа тема. Въло Радев, тогава и член на ЦК, успя да убеди татко да ме агитира за това със сценарий на Райна Томова. Въло му казал, че самият той много искал да заснеме този сценарий, но се “жертвал” в името на голямото му уважение към баща ми и приятелството му с мене.

- Излиза, че сте снимали “Дубльорът” насила, така ли?

- Сценарият не ме дръпна, не беше моето кино. Но беше добре написана съвременна история за неравностойната любов на актрисата Елена и работника Иван в провинциален град. Авторката Райна Томова и мъжът й Йоско Сърчаджиев ми бяха симпатични и искрено се радваха, че ще снимам нейния сценарий. Райна абсолютно ми се довери, а Йоско, за разлика от някои актьори, не се е сърдил, не затаи обида, че дори в този филм не е снимал при мене. Той е силен и интересен артист, който печели екранно въздействие с възрастта.

Филмът имаше голям касов успех, милион зрители. Дори се хареса на будната казионна критика. Имаше и критици, особено съветските ментори Караганов и Ханютин, даващи тон на годишните прегледи на социалистическото кино, които считаха, че “Дубльорът” на Иля Велчев и “Романс за влюбени” на Андрей Кончаловски следва да бъдат порицани, въпреки и именно заради дарбата на техните режисьори, за вредни отклонения от социалистическия реализъм.

Нарекоха режисурата ми “талант, надарен със сила и страст, мощен всъдеход, който върви в неправилна посока”.

- Защо се отказахте от идеята за “Поручик Бенц”?

- Не се отказах. И след “Дубльорът” продължих да мисля за “Поручик Бенц”. В ЦК считаха историята за нихилистична и това бавеше нещата няколко години.

А и Въло Радев все ми напомняше с въздишка:

“Не вземай

мечтата

на стареца...”

Но той така и не се осмели да се бори за “Поручик Бенц”. Критиката, че отново след “Крадецът на праскови” ще постави в центъра на филмова история чужденец, който е положителният герой, го притесняваше.

Тогава бях в позиция да се преборя с вижданията на някои идеолози от ЦК. Съжалявам, че не го направих. Не Въло и не всички, както показа времето, са заслужавали подаръците на моето приятелство. А на мен и досега едни от любимите ми книги са “Тримата мускетари” и “Тримата другари”.

- Следващият ви филм “Сладко и горчиво” е по сценарий на Любомир Левчев, неслучаен автор. По това време е зам.-шеф на ОФ...

- Докато бяхме приятели с Любомир Левчев, при него идваше често Антон Дончев. Дотогава бях виждал Антон веднъж, на художествения съвет на “Мандолината”. Приятно ни беше с Любчо и Антон, умни и творящи събеседници.

Бяха впечатлени от моите филми. И някак естествено Любчо ми даде да прочета сценария му “Осиновяване”, по който щях да заснема “Сладко и горчиво”.

Антон подкрепяше това като наш приятел. Стана и редактор на бъдещия филма. Левчев беше в 7 годишна пауза след два реализирани сценария ( “Мълчеливите пътеки” и “Гибелта на Александър Велики” - бел. ред.), Антон също имаше 2 реализирани сценария в игралното кино, последният носеше отпечатък на несполучлив филм за унищожението на горянска чета. (“Глутницата” - бел. ред.)

Може би не е било без значение и това чий син съм. Не съм имал необходимост нито от единия, нито от другия. Имах вече два филма с награди, с продажби в чужбина, с много зрители и

баща ми беше на

върха на властта

Бях заливан от предложения за творчески контакти от известни писатели. Имах си и свои авторски планове.

- Защо тогава все пак заснехте този филм?

- Защото авторът ме спечели с идеята си. Независимо какво е било или е положението на баща ти, трябва да се доказваш сам. Асен, главният герой, ми стана симпатичен с честното си желание за самоутвърждаване и смелия характер на млад човек, герой на времето, в което живеем.

Сценарият на Любчо срещна трудности в художественния съвет в Киноцентъра. Възраженията бяха, че не е кинематографичен. Убедих съвета, че в него има хляб и ще направя хубав филм.

“Сладко и горчиво” е най-гледаният ми филм с повече от 1 300 000 зрители само в България, въпреки че беше програмиран в киносалоните заедно с “Кръстникът” на Копола. С изключение на “Завръщане от Рим” по сценарий на Антон Дончев от филмите ми той е продаден в най-много страни.

- И стигаме до сериала “Завръщане от Рим”, който препъна устремната ви кинокариера. Как започна всичко?

- След успеха на “Сладко и горчиво”, през есента на 1975 г. Антон Дончев и директорът на телевизионното кино Сашко Величков

ми предложиха

да заснема

“Завръщане

от Рим”

Сценариите бяха вече готови, договорът за копродукция с Италия - принципно подготвен. Сценаристът Антон Дончев бе отказал режисьорската кандидатура на Асен Шопов. Не зная подробности за неразбирателството между тях.

Антон си създаваше международни контакти и му е бил необходим тандем с човек, който да спомогне за утвърждаването и разширяването на тези контакти. В мое лице и като режисьор, и с общественото положение на семейството ми, е виждал най-перспективен съюзник.

- Вие кога разбрахте, че около сериала тлее скандал?

- Приключих снимките на “Завръщане от Рим” и след приемането му от художествения съвет предадох сериала на БНТ. Антон ме помоли да видя сценария му “Слънчев лъч”, историята на българката Кръстана Янева, член на антинацистката група “Червеният оркестър”.

Тя е гилотинирана заедно с още 41 човека от групата в Германия по времето на Хитлер. Сценарият не следваше строго документалната история, беше художествено обобщение за героизма на една млада жена. Нарекох филма “От другата страна на огледалото”.

Докато снимахме в Берлин, посланик Пеньо Керацов ми намекна, че в София се готви удар върху “Завръщане от Рим”, който вече беше показан по телевизията. Даде ми вестник ,“Литературен фронт”

с брутална

редакционна

статия

срещу филма, в която прозираше закана към Борис Велчев, а той беше вторият човек във властта.

- Знаете ли кои са авторите на статията?

- Да, авторите на този анонимен пасквил, написан по поръчение на Т. Ж., са секретарят на СБП Драгомир Асенов и кинокритикът Атанас Свиленов, който е и агент Пламенов, сътрудник на ДС. Статията им е поръчана от Павел Писарев след инструкция на Александър Лилов.

“Завръщане от Рим” е първата реализирана телевизионна кинокопродукция със Запада. Когато БНТ показваше “Завръщане от Рим”, филмът буквално опразваше вечер улиците.

Милка Живкова (тогава така близките наричат Людмила Живкова - бел. ред.) изрази мнението, че това е “филм, който бърка дълбоко в човешката душа”. За “Завръщане от Рим” имаше заявки за купуване от много страни, включително от САЩ и Съветския съюз, предстоеше премиерата в Италия. Имаше шанс за българското кино.

- Защо тогава го удариха толкова свирепо и безмилостно?

- Всичко това не влизаше в плановете на Т. Ж. Той беше силно раздразнен от успеха на сина на Борис Велчев. Баща ми придобиваше все по-голям авторитет както в партията, така и в международното социалистическо и прогресивно движение. И Т. Ж. решава, че “Завръщане от Рим” може да бъде използван за отстраняването на баща ми от второто място.

То да бъде дадено на Лилов и да се освободи пътят към Политбюро на дъщеря му. Това е следващият етап на династичната му амбиция.

- Каква конкретно беше разправата с фамилията Велчеви?

- На заседанието на Политбюро на 25 април 1977 г., Т. Ж. прочита “Изложение на Тодор Живков във връзка с филма “Завръщане от Рим” и редакционната статия във вестник “Литературен фронт” - “Плодовете на невзискателността”, с основно обвинение за “нарушаване на културната политика на партията и опит за налагане на друга културна политика.” Това беше разправа, основана на политически обвинения.

На 5 май 1977 г. Т. Ж. свиква второ заседание на Политбюро с предварително поръчани изказвания срещу Борис Велчев и филма. Кариеристите ще се надплюват и надскачат, всеки ще си представя, че това ще му помогне да мръдне с едно място по-нагоре по Стълбата. И на 12 май 1977 г. на специален пленум Борис Велчев е свален от всички постове.

Аз бях уволнен от

Кинематографията

Т. Ж. извърши огромна манипулация. Употреби Политбюро, ЦК, Държавна сигурност, пресата, обществото. Злоупотреби със съвестта, доверието и наивността на много хора. Използва всички за своите цели. Това беше подло и престъпно.

- Вие не се ли опитахте да се защитите?

- Никоя медия не посмя да ми даде възможност да обясня моята позиция. От голямата група интелектуалци, шефове на списания и вестници, членове на съвети и комисии, които довчера се надпреварваха да ми заявяват приятелството си, уважението към творчеството ми, да ме канят на вечери в домовете си и да ме посрещат с горящи пуншове на вратата, никой не посмя да изрази забележимо предишната си позиция. Потънаха в амнезия, гузност, страх, някои в подличка радост.

Мълчанието им ги превърна в съучастници. Останаха като персонажи в сцени от фарс. Знакови фигури в изкуството и културата, на които клетвите в приятелство и вярност към мене им се струваха недостатъчни, та имаше и такива, които ми предлагаха като доказателство ключове от домовете си и някои дори жените си. Ставаше ми неудобно заради тях.

- Какво правихте след уволнението ви от Кинематографията?

- След удара върху “Завръщане от Рим” и уволнението ми от Киноцентъра последваха години на забрана да снимам и да се издават книгите ми.

Но дяволът като взема, Господ дава. През есента на 1978 г. пред храма “Св. Александър Невски” Господ ме срещна с Миленчето, моята прекрасна жена...