Днес Луиза е много различна от онази Луиза, която помним покрай „Стъклен дом“. Влюбена! Влюбена „до Бога и обратно“. Обичаща. Нежна. Окрилена. Осъзната. Готова да бъде всичко и всеки, от когото се нуждае човекът до нея. С годеника й Мартин Макариев, който е режисьор, вече действат по общите си киномечти и нямам съмнение, че тепърва ще се срещаме отново по сериозни киноповоди.
Ще ги видим и на път към олтара.
Луиза, връщам те много назад. Майка ти е била против актьорството. Защо, какво си представяше тя за теб?
Аз бях детето, нагърбено с очакванията на цялото семейство, винаги добра в това, с което се захваща, винаги отличничка. Като много хора, и родителите ми си мислеха, че актьорството е несериозна професия. Представяха си, че след като съм много добра в математиката, след това и в химията, и в биологията, трябва да уча нещо „сериозно“ - право или медицина например. Когато им казах, че НАТФИЗ е изборът ми въпреки съпротивата им, бяха разочаровани. Но ме приеха от първия път и скоро след това ме избраха за „Стъклен дом“. Тогава те разбраха, че това си е моето и до ден днешен казват, че се радват, че не са успели да ме възпрат.
А ти как разбра, че това си е твоето? Обикновено в тази възраст хората не знаем още какво можем и какво искаме.
Аз бях абсолютно убедена, че не мога да правя нищо друго. Като малка никога не съм ходила на актьорска школа. Ходих на балетна школа. Но винаги съм усещала, че това е нещото, с което мога да се справя. Вероятно мама и тате бяха против, защото никога не ме бяха виждали да казвам нещо на сцената, бяха ме виждали само да танцувам. Гледах едно представление в пернишкия театър – за първи път по свое желание, а не заведена от училище, и разбрах, че със сигурност това е моето. Отидох на кастинг за филм и толкова много ми хареса да уча текста, да го казвам така, както смятам, че трябва, да ми дават задача, да се справям с нея... Малко по малко магията ме завладя напълно - вече бях към 16.
На какво те научиха годините, в които беше модел?
Най-вече ме научиха на самостоятелност. Моделството в един момент ми беше скучно, но когато трябваше да снимам клип или реклама, изведнъж се вдъхновявах. Така че сигурно ми е помогнало и да осъзная своята предопределеност. Аз бях от пътуващите модели, работех главно в Азия. На 15 заминах сама на другия край на света, без никога преди това да се бях отделяла от семейството си. Наложи ми се изведнъж да започна да се оправям сама с живота, включително да пътувам с градския транспорт в една много далечна страна, без да съм пътувала с градския транспорт в София дори, защото аз съм от Перник. Изведнъж трябваше да се оправям сама в някакво голямо метро, със самолети, прекачвания. Какво ще ям, няма кой да го направи, значи трябва да съм аз... значи трябва да го напазарувам първо... Бях като в „Сървайвър“. Първото ми пътуване беше в Тайпе и се върнах оттам съвсем друг човек. С ново мислене, което донякъде беше готино, но не съвсем, защото завинаги бях загубила детството си. Бях придобила чувството, че вече съм пораснала. Може би това ми изигра лоша шега, защото имаше един период, в който си мислех, че знам всичко. Малко след това разбрах, че не, не знам нищо още и тепърва има много да научавам. Бях придобила изкуствено самочувствие на пораснал човек. Рано-рано се изнесох от вкъщи и никога не съм изпитвала страх за това как ще се оправя. Не съм разчитала на родителите си освен за морална подкрепа.
Виж колко са несправедливи предразсъдъците спрямо моделите. Смятат ги за глезени момиченца, а всъщност на теб ти се е налагало да се адаптираш бързо и да се справяш с непривични за възрастта ти предизвикателства. Често ли се сблъсваше с тези предразсъдъци?
В чужбина не толкова, но в България да. Имам агент в Лондон, който и днес не ме съветва да казвам, че съм модел. Явно навсякъде има такова отношение към моделите – считат ги за недостатъчно сериозни като актьори. И сигурно тази представа има основания, защото има модели, които са на по 30-и-няколко години и никога не са учили актьорство, изведнъж виждат, че моделството им се изплъзва и гледат да се прикачат до нещо близко. Може би затова идват предразсъдъците в чужбина, но защо в България е такъв голям проблем, не зная. Има и до ден днешен хора, които гледат на мен като на „тази пък, манекенката“. Аз не мога да се обидя, защото за мен моделството не е срамно. На мен то нищо не ми е взело, само ми е дало. Да, пет години съм работила като модел, но после съм си избрала университет и съм учила театър, вече имам над 15 постановки и знам, че съм на място, на което може би съм заслужила да бъда. Затова „тази пък, манекенката“ не може да ме засегне.
Цялото интервю четете на mila.bg
Коментари (0)
Вашият коментар