В първата част на разговора с арх. Георги Стоилов ви разказах как той на 15 години става партизанин и дори участва във Втората световна война. Докато е на фронта, получава писмо от девойката Лиляна Стефанова, бъдещата голяма поетеса. То е озаглавено: “Мило партизанче”. След връщането му от фронта двамата стават близки приятели.
- Как продължи животът ви в гимназията и отношенията ви с Лиляна Стефанова, г-н Стоилов?
- В гимназията учих до 7-и клас постарому и ни казаха, че има покана от Москва за стотина български младежи да учат там. Направихме един щаб и аз съм в него, защото така си осигуряваме получаването на визи за Съветския съюз, докато останалите можеше и да не получат. Обаче стана точно обратното - другите получиха визи и заминаха, а ние останахме да чакаме. И чак през ноември дойдоха документите и за нас.
- Как ви посрещна Москва?
- Пристигаме в Москва и ни питат какво ще учим. Всеки си носи бележка какво иска да следва. Мен отначало ме бяха записали геология, след това машинен инженер. Викам - каквото искате, каквото решите, само да замина за СССР.
Най-накрая ми казаха, че ще следвам архитектура. Показвам си бележката и ме пратиха в Ленинград. Там обаче климатът е влажен и се разболях. Върнаха ме в Москва. Лиляна вече учеше в литературния институт “Максим Горки”.
А на мен деканът ми каза: “Ти си болен и трябва да се лекуваш. Освен това не знаеш руски. По-добре в останалите месеци да си подготвителен курс и догодина през септември ще те запишем в първи курс.”
- И половин семестър учихте руски?
- Да, но и рисуване.
- Вие знаехте ли, че можете да рисувате?
- Не. Никога не бях рисувал. Но за шест години се научих. Всеки ден се упражнявах. Баща ми, който беше мебелист, ми внуши, че е хубаво да стана архитект. До трети курс живеех на общежитие, Лиляна - също. И тогава решихме да се оженим.
Дадоха ни една стая
при Бойка Вапцарова,
тя май беше кореспондент или не знам какво.
- Кой ви венча?
- Дъщерята на Димитър Благоев Стела Благоева, която беше посланик. Добре мина сватбата - веселба, хора.
- В книгата си “Моят луд век” Стефанова пише, че всичко около сватбата ви било “като детска игра”. Тя - облечена в бяла копринена блуза с богата бродерия и тъмносиня клошпола, вие - “в единствения си добър костюм, с червена вратовръзка...”.
- Сигурно е било така.
- Нейна кума била Блага Димитрова, а на вас кумувал арх. Петър Ташев...
- Така беше.
- Вие четохте ли мемоарната книга на Лиляна Стефанова?
- Да.
- Обадихте ли й се, след като я прочетохте?
- Тя ми се обажда сто пъти да ме пита дали съм я прочел. Викам: “Много дебела книга си написала.”
- Обективно ли е описала вашите взаимоотношения?
- Обективно, ама не е написала, че тя реши да се развежда с мен.
- Защо поиска да се разделите?
- Тя имаше една руска приятелка - Юлия Друнина, поетеса, малко шантава. Тя се развежда и Лиляна реши, че също трябва да се разведе. Беше абсолютно под нейно влияние. Отначало живеехме в тяхната къща в “Красно село”. След това ни дадоха едностаен апартамент в “Лозенец” на ул. “Кръстьо Сарафов” И тя поиска да се разведем. Питам я защо. Мълчи.
- В книгата тя описва случай, в който имала служебна среща с главния редактор на “Работническо дело” Георги Найденов и вие сте нахлули в кабинета му - от ревност, да не би нещо да правят. Вярно ли е?
- Ами! Глупости. Това са измишльотини... Аз не съм я прочел цялата книга. Само тук-таме.
- Лиляна Стефанова е хубава жена, нали?
- Абе, хубава беше. Но втората ми жена беше истинска.
- Тежко ли преживяхте развода?
- Щях да се самоубивам, прострелях се в ръката. Ходих по болници, насам-натам, ама преживях тая работа. Мина ми.
Ожених се след това
за друга жена,
много свястна
По професия е химик, стана академик в САЩ. Почина лани на 85 години.
- В книгата си Стефанова ви обвинява, че много сте я ревнували.
- Аха! Аха! (Смее се.) Тя шареше насам-натам. След мене какво направи? Омъжи се за един, който е писател...
- Иван Давидков, поет.
- А, Давидков! След един месец айде развод. След това се омъжи за някакъв трети, спортист. След това за още един. Четири брака!
- Но е голяма поетеса, не може да се отрече талантът й.
- Да, добра поетеса е.
- Какво стана, след като завършихте архитектурния институт В Москва и се върнахте в България?
- След четвърти курс през лятото си дойдохме в София. Тук се виждам с арх. Петър Ташев, който беше преподавал в Института по архитектура и строителство в София. И той ми казва, че сформират колектив, който да направи ларгото на столицата. Казах му, че и аз искам да се включа, и той ме взе. В колектива бяха още архитектите Димитър Цолов, Коста Николов, Коста Кожухаров, Писинов и др.
Коста Николов направи сградата, където сега е Министерският съвет, тогава беше предвидена за Министерство на тежката промишленост. Отсреща - Министерството на електрификацията, сега президентството, е дело на Коста Кожухаров. Писинов направи ЦУМ, а Цолов - хотел “Балкан”.
Правят, правят, ама като погледнах - нищо не правят. Предвиждат пететажни сгради. Започнаха да работят мой проект - 7-етажни сгради с колонади, пълна класика. Бях много подготвен за строителството в този стил. Направих моя проект, оставих го и отидох да си довърша ученето в Москва. А в София на архитектурния съвет приемат моя проект. Страната на ларгото откъм Партийния дом още не беше направена, мое дело е колонадата, която я има и сега.
- Какъв беше дипломният ви проект в института?
- Още като студент в пети курс в Москва започнах да проектирам сграда за Министерския съвет на България. Това ми беше преддимпломен проект, а в шести курс вече направих дипломен. Сградата трябваше да бъде зад царския дворец на ул. “Московска”.
Но от нея до бул. “Дондуков” има голяма разлика и предвидих триметрови колонади. Класика, каквато човек не е виждал никъде, даже и в Рим я нама. Грандиозни колонади!
Завърших в Москва с отличие и червена диплома и започнахме да правим сградата на Министерския съвет. Но
Червенков падна
от власт,
дойде бай Тошо
И той казва - абе какъв Министерски съвет правите, ей там на ларгото колкото искате министерски съвети. Махайте се от тука!
- И вие къде отидохте?
- В “Главпроект”. Там направих хотел “Рила”. Така започна моята архитектурна практика. 12 години работих по професията. В един момент престанаха да харесват кмета на София Георги Петков, един як българин и ръбат човек. Нещо се скарал с бай Тошо, въпреки че са земляци.
През 1967 г. ме викат в ЦК и един от секретарите ми каза, че трябва да стана кмет. Политбюро вече е решило. Макар и без особено желание, станах, къде ще ходя. Смених целия екип. И четири години се занимавах с тази работа.
- Тогава ли проектирахте сградата на националното радио?
- Да. Идва един ден при мен Тодор Стоянов, председател на Комитета за телевизия и радио. И ми казва, че му дали пари, купил техника, но няма къде да я сложи. Иска да му дам сграда. Викам му - сграда нямам, но ще ти нарисувам една. И така я направих д- олу тясна, а нагоре се разширява. Построиха я за 7-8 месеца.
- Лесно ли е да си кмет на столицата София?
- Не. Кметът и общината отговаряха за всичко, което е на територията на града. Като започнеш от тролеите и трамваите и свършиш със Северната промишлена зона и “Кремиковци”. За всичко! Най-големият проблем бяха жилищата. Градът тогава беше около 500 хиляди жители, стана милион. И започнахме да строим панелни блокове. Аз съм строил, но тази работа не е за мене. Обаче настояваха...
- Кой настояваше най-много, Тодор Живков ли?
- Той казваше правете каквото щете, но дайте жилища. По едно време дойде една жена, която се занимаваше с болниците и народното здраве, и казва, че е намерила страхотна сграда за лекарите на ул. “Асен Златаров”. Видях я, наистина хубава сграда.
Вече бях създал Съюза на архитектите в България, но имахме само една стаичка. Викам, това не е за лекарите, това е за дом на архитектите. И така стана. По мое време беше осветен с прожектори храмът “Св. Александър Невски”.
Как арх. Георги Стоилов проектира небостъргач, висок 1500 метра за Пекин - четете в следващ брой
Коментари (0)
Вашият коментар