Турция между два свята след разпадането на Османската империя

„Световната политика след 1945 г.” от Питър Калвокореси е безценен гид в глобалната политика след Втората световна война. Напомня за неща, които сме забравили, и учи за неща, които не знаем.
Откъсът е посветен на развитието на Турция след разпадането на Османската империя.
Само сега можете да поръчате книгата тук с 20 % от коричната цена с този промо код: SM2426!

Девета глава
Турция

Oсманската империя достига своя предел на европейския континент с неуспеха от превземането на Виена през 1683 г. и последвалия мирен договор, подписан в Карловац (1699 г.). Той дава началото на едно дълго и мъчително изтегляне от Европа, в края на което империята остава само с град Истанбул и региона около него. В стратегическо отношение обаче през ХХ век Турция продължава да държи потенциалната роля на връзка между Европа и възраждащия се Арабски свят. Днешна Турция се простира на 1600 километра от запад на изток и граничи с няколко морета, с арабски страни и с Иран. Тя е създадена в този вид след края на Първата световна война от Мустафа Кемал Ататюрк. Населената с мюсюлмани светска държава се състои от сунити турци и сунитско кюрдско малцинство, което първоначално страда от етнически гонения, но към края на ХХ век се преселва на сравнително малки групи от родната му земя югоизточно от Истанбул. Ататюрк премества столицата в Анкара, в сърцето на страната, но Истанбул остава изключително важната връзка с Европа, както и със спомена за най-великия град на Стария континент в миналото. Турция е страна между три свята: Арабския, над който е владяла в продължение на векове; централноазиатските републики, населени от родствени племена, които са заграбени от имперска Русия, но с разпадането на Съветската империя извоюват своята независимост; и Европа. Студената война подсилва връзките на страната със Запада заради стратегическата важност на местоположението й за интересите на Съединените щати. Турция е поименно включена в доктрината на Труман и в плана “Маршал”. Тя става член на НАТО, изпраща войски в Корейската война през 1950 г. и позволява на САЩ да използват територията й по време на Ливанската криза през 1958 г. и на Войната в Залива през 1991 г. Европейците обаче далеч не поддържат толкова близки отношения с Турция и сериозно се колебаят дали да приемат страната в ЕС. Тя става член на ОПЕК, но не успява да поддържа винаги стабилни отношения с арабските страни и с Иран. В крайна сметка Турция си остава една самотна държава.
След смъртта на Ататюрк през 1939 г. лидер на Народнорепубликанската партия (НРП) става неговият приятел и другар по оръжие Мустафа Исмет Иньоню (президент за периода 1939 – 1950 г.; и министър-председател през 1961 – 1965 г.). Иньоню обаче не успява да довърши начертаната програма. Половината страна не приема модернизацията и западните демократически тенденции, които той опитва да въведе, както и убеждението му, че мястото на духовниците е в джамиите, а не в управлението на страната. През 1950 г. от НРП се отделя втора политическа сила – Демократическата партия (ДП). Макар двете да се считат за съперници, мнозина в Турция разглеждат политиканстването им като привидна фасада и остават верни на старите ислямски традиции. Турция преживява сериозно национално разделение, което може да се съпостави с това на Русия в епохата след царя модернизатор Петър Велики. Политиците и политическата система допълнително отслабват, след като амбициите им не успяват да донесат очакваните икономически резултати, освен за една малка група хора. В резултат войската става все по-влиятелна, тъй като два пъти е модернизирана (веднъж от Ататюрк и веднъж от американците след Втората световна война). Тя иска да запази демократическата парламентарна система, но не желае да поема отговорността да управлява, освен в критични за страната моменти.
След Втората световна война Демократическата партия съвсем обезличава НРП, от която се е отделила. Нейните лидери Махмуд Джелал Баяр и Аднан Мендерес стават съответно президент и министър-председател. При тяхното управление идват първите средства от плана “Маршал”, с които се насърчава частното производство, субсидира се земеделието и се прави опит да се ограничи политическата власт на войската. Модернизаторските опити на Демократическата партия подобряват икономическата инфраструктура и разширяват индустриалния сектор на Турция, но плащат за бързината скъпа цена. Догматическото противопоставяне на държавното планиране довежда страната до банкрут, от който бива избавена от МВФ след редица споразумения с външните кредитори. Лошото управление на икономиката е съпроводено с растящия деспотизъм на Мендерес. През последните години от десетилетието страната се раздира от демонстрации и бунтове, сред които и безразборни нападения над гърци и техния бизнес. След един внимателно подготвен преврат през 1960 г. войската арестува всички членове на парламента, разпуска партията, изправя близо 600 души пред съда и екзекутира трима от тях, сред които и самия Мендерес. Генерал Джемал Гюрсел застава начело на управляващия Комитет за национално единство, състоящ се от 38 души. Полковник Алпар слан Тюркеш, който е кипърец и културен и религиозен фанатик националист, временно поема скритата власт зад трона. Този режим отслабва след няколко заговора от редиците на военните, но успява да приеме нова конституция, която на последвалия референдум се посреща с изненадващо многобройни гласове против. Разпуснатата Демократическа партия се възражда под името Партия на справедливостта – една от десетината нови партии – и се класира втора на изборите през 1961 г. след НРП. През 1965 г. тя успява да си върне властта начело с новия си лидер Сюлейман Демирел – самообразован инженер, предпазлив консерватор и убедителен оратор, завладял сърцата на хората. С няколко прекъсвания във властта Демирел се превръща в най-отявлената и запомняща се политическа фигура в Турция до края на века.
През седемдесетте години към постоянните проблеми за икономическата стабилност и прогреса се добавя и този за вътрешния ред, застрашен от различни сили и отдясно, и отляво, както и от кюрдските сепаратисти. Демирел и неговият основен съперник Бюлент Еджевит, който поема лидерството на НРП след 1972 г., опитват да се справят с тези проблеми, но са затруднени от появата на множество партии в двата края на политическия спектър, главно на Ислямската партия и на националистическата група Сивите вълци, основана от тюрките. Все по-трудно става да се осигури парламентарно мнозинство, а намесата от страна на военните става непредвидима. Конституцията от 1961 г. дава на войската специален статут в държавата, но военната намеса започва да се случва по множество начини – от обявяване на извънредно или военно положение до издигането на временна военна власт, която да управлява по неясен начин заедно с цивилните структури. Демирел и Еджевит си разменят често местата, а икономиката и общественият ред се сриват. След 1977 г. нито една от двете големи партии не успява да получи парламентарно мнозинство. Демирел сформира коалиция с тюрките, но след преврат в собствената си партия е принуден да се оттегли. Еджевит бива заставен да обяви военно положение през 1978 г. и на свой ред да се оттегли през 1979 г. Антикомунистическите мерки – като тук коренът на понятието “комунистически” се тълкува доста свободно – включват потискане на пресата и свободата на университетите, хиляди арести и всекидневно прибягване до страх и тормоз. Безредиците стават неудържими през 1980 г., когато заради стотина гласове се проваля изборът на новия президент. Хаосът съсипва и всички надежди за икономическо възстановяване (което се забавя допълнително заради скока в цената на петрола през седемдесетте години), насърчава все по-войнстващите тенденции сред кюрдите, довежда до поредица политически убийства и принуждава войската отново да поеме прякото управление, за да възпре анархията. Партиите се разпускат, на местно и национално ниво се арестуват политици заедно с хиляди други покрай тях, а политическият диалог бива забранен. Генерал Кенан Еврен се издига за държавен глава, редът се възстановява със суровост, която за мнозина е оправдана заради събитията отпреди преврата. През 1983 г. войската отново назначава цивилно управление на страната.
Новият президент се казва Тургут Йозал – отново инженер и икономист, работил в Съединените щати и за Световната банка, по-рано съветник на Демирел, който през 1979 г. го назначава в кабинета си със специални правомощия да управлява икономиката. Йозал основава Отечествената партия и с нея през 1983 г. печели убедителна победа пред всички други партии, включително и пред избраната от войската, водена от един генерал. Той успява да обуздае инфлацията и да коригира търговския и платежния баланс чрез строг монетарен контрол, дефлация, високи лихвени нива, ниски заплати и редуцирани субсидии. Резултатът е добър за баланса, но труден за всички останали. От една страна, е значителният растеж на БВП и на износа, изграждането на пътища, напоителни системи и телекомуникации, и скокът на туризма. От друга страна, обаче идва бум на спекулата и корупцията, както и бедствен срив на условията на живот за всички хора, освен за малка част от предприемачите. Отечествената партия е трудно управляема амалгама от модернизатори, насочени към Запада, и ислямисти-пуристи и националисти. Подобно на своите предшественици, Йозал също не успява да се справи с бюрокрацията, нито с налагането на нови данъци и тяхната събираемост. Средствата от чужбина намаляват значително, тъй като работещите в Германия и на други места губят доверие в страната и предпочитат да ги запазят за себе си. Финансови скандали и обвинения в непотизъм сриват личното доверие към Йозал и обществената подкрепа към пазарния капитализъм, който той изгражда. През 1987 г. след тежки преговори Йозал успява да подпише със Съединените щати нови икономически договори и споразумения за отбрана, страната отново бива приета в Съвета на Европа, откъдето по-рано е била изхвърлена след отмяната на конституцията през 1980 г. Йозал постепенно бива изместен от неостаряващия Демирел. През 1989 г. Йозал заменя премиерския пост за президентски, като става първият цивилен президент за последните 28 години. И на двата поста той бива заменян от Демирел. Йозал умира внезапно през 1993 г.
Демирел се изправя пред непрестанно влошаващата се ситуация с кюрдското малцинство. По същото време тече и Войната в Залива против Ирак. Тя допълнително усложнява кюрдския проблем, който вече излиза извън контрол, тъй като кюрдите в Турция отказват да се приемат за турци, а пък турците от своя страна отказват да приемат идеята за турско-кюрдска държава. В дните на Османската империя турците и кюрдите се приемат еднакво за мюсюлмани (и като такива са съюзници против преследваните арменци), но в Турция на Кемал и след него религиозната връзка започва да се губи пред етническите различия, а след Войната в Залива от 1991 г. кюрдският проблем приема международни измерения с ширещата се идея на кюрдския национализъм. Турция подкрепя американската политика на подпомагане на иракските кюрди против Саддам Хюсеин, но в същото време се опасява да не би САЩ да разработват идеята за независима кюрдска държава. Кюрдските бежанци от Ирак биват прогонени насилствено, турската армия преминава границата с Ирак в гонитбата на турските кюрди и запазва 35 000 войници в Ирак. Кюрдите дават над 25 000 жертви, без обаче това и най-малко да намали тяхната войнственост.
Йозал и Демирел са изключително заинтересувани (подобно на Енвер Паша по-рано, в първите години на века) от възможностите пред тях след образуването на нови национални тюркски държави в Централна Азия след разпада на СССР. Йозал посещава всяка една от тях и на свой ред кани лидерите им в Анкара. Демирел вижда различни възможности: сътрудничество с тях и с Иран в един общ ислямски блок или тюркско сътрудничество без (и донякъде против) Иран, който е шиитска и теократична, а не тюркска държава. Интересното е, че Турция, макар да е сродна с всички тези нови държави (с изключение на Таджикистан), няма пряка граница с нито една от тях. По стара традиция страната е изключително предпазлива спрямо Русия и Иран, но същевременно това са значими пазари и източници на важни суровини за нея. Русия е най-големият търговски партньор на Турция, а Иран играе ключова роля да снабдява страната с енергия. Турция издига предложение за основаване на Организация за черноморско икономическо сътрудничество, което бива подписано през 1992 г. от 11 държави. По-късно тя подписва подобна спогодба и с каспийските страни, както и договор за икономическо сътрудничество с Иран и Пакистан. Турция иска да си гарантира, че петролният износ от Централна Азия ще преминава през турски тръбопроводи, а не през Кавказ към черноморските пристанища на Русия.
През деветдесетте години управляващата Партия на верния път, водена от първата жена премиер Тансу Чилер, започва постепенно да губи почва. На изборите тя бива убедително победена от Партията на благоденствието, водена от Неджметин Ербакан – отново инженер, популист, който не се доверява на войската и не получава нейната подкрепа, противник на едрия бизнес и противник на Израел. С него започват да се завръщат старите мюсюлмански традиции и модели. Основана през 1983 г. от Ербакан, Партията на благоденствието не е първата изцяло ислямистка партия. Самият Ербакан по-рано вече е основал две подобни партии, но те са били разпуснати от Конституционния съд, защото нарушават конституционното изискване за светско управление. Ербакан получава забрана за политическа дейност между 1980 и 1987 г., но Партията на благоденствието нараства главно поради ужасяващата корупция по висшите етажи и заради идеите за новата ислямска роля на Турция на мястото на привидно безсмисленото кандидатстване за членство в ЕС. След изборите през 1995 г. тя става най-голямата партия в парламента и през следващата година сформира правителство заедно с Чилер, а Ербакан става министър-председател. Притеснени от успеха на Ербакан и подразнени от опортюнизма на Чилер с включването в този съюз, военните водачи нееднократно издигат гласове в подкрепа на светския режим, след което Конституционният съд разпуска Партията на благоденствието и налага нова забрана на Ербакан и неговите партийни колеги. Чилер не успява да получи властта и тя преминава в ръцете на основателя на Отечествената партия Месут Йълмаз, който я задържа до 1998 г.
Взаимоотношенията с ЕС са изключително противоречиви. Още през 1964 г. Турция става асоцииран член на Европейската общност, но остава много години на това ниво, чак до сключването на митническо споразумение през 1995 г. Заемите от ЕО/ЕС постепенно намаляват заради конкурентните искания на Гърция, Испания и Португалия, след като тези страни стават пълноправни членки, а след преврата от 1980 г. кредитирането дори спира. В Западна Европа няма голямо търсене за турски продукти. Ако Турция бъде приета за пълноправен член, освен притесненията за ефекта от допускането на свободно движение на работна ръка в ЕС, веднага ще се появи и фактът, че страната ще стане втората най-силно населена държава в Съюза, с което ще започне да използва и пропорционалната си тежест в Съвета на Европа. Разочарованието в Турция става пълно, когато през 1997 г. ЕС отваря първите глави в преговорите за членство на Кипър, когато през същата година Гърция купува значително количество оръжие от Съюза и когато Европа започва все по-настоятелно да критикува Турция за незачитането на човешките права. Турция отвръща със заплахи да наложи вето на всички нови страни за приемане в НАТО, ако не получи членство в ЕС. Европейците продължават да разглеждат Турция като аномалия в Европа, като пренебрегват факта, че в югоизточната част на континента, макар и да има съвсем малка територия, тя си остава най-силната държава.
Турция става част от Европа като следствие от политиката на Студената война. В един континент, чиито съдби се направляват от конфликта на Америка със СССР, Турция безспорно е стратегически ценен партньор на НАТО. Но в Европа след Студената война географски периферната, икономически съсипана и политически нестабилна Турция сякаш се завръща към мястото си в историческите книги и атласи: с неясно положение, поставена между два свята. През деветдесетте години тази дихотомия се изостря. Макар през 1999 г. Турция най-сетне да получава зелена светлина за кандидатурата си за ЕС и Еджевит да се появява на конференция на държавни глави в Хелзинки, Съединените щати сякаш замислят по-различна роля за Турция в Близкия изток, където американската политика не се приема добре от повечето страни – членки на ЕС. През деветдесетте години Съединените щати осигуряват използването на турските въздушни бази за своите (и за британските) нападения над Саддам Хюсеин, като също посредничат и за сключването на споразумение между Турция и Израел. В Израел този ход се приема радушно, тъй като осигурява право на страната да използва турското въздушно пространство и да се изправи като заплаха за Сирия и за Ирак. В самата Турция обаче той получава много противоречиви отзиви. От една страна, е приветстван, защото дава легитимност на турските нахлувания в Ирак в преследването на кюрдите, но от друга, е нежелан, защото турците подозират, че Съединените щати подкрепят създаването на кюрдска държава, като същевременно притискат Турция да приеме една неприемлива произраелска позиция.
В края на века установеният политически модел на Турция изглежда сякаш изчерпан. Съревнованието между светското наследство на Ататюрк и верската култура в селските региони не е от голямо значение за новата класа преуспели бизнесмени и лидери, които са верни, но умерени мюсюлмани, и считат съществуващите партии за маргинални елити. От деветдесетте години също и икономиката по-успешно успява да се измъкне от застоя и да расте значително (особено през новия век), макар и с разпокъсани мерки. Ръстът достига 10 процента, инфлацията се удържа от 70 на 10 процента, като се привличат и много чужди инвестиции. Безработицата обаче остава висока. През 2001 г. Реджеп Ердоган, който идва от Партията на благоденствието, основава Партия на справедливостта и развитието (ПСР), с която печели изборите през 2002 г., започва социални реформи (включително за правата на жените) и на мястото на двупартийната надпревара установява политика в посока на общо разбирателство. С Абдуллах Гюл, който през 2003 г. става външен министър, Ердоган съзира възможност да изгради една достатъчно силна Турция, която да няма нуждата от прегръдката на мюсюлманския свят или на ЕС. Възходът на ислямските партии в Арабския свят и в Иран е нежелан и представлява потенциална заплаха за стабилността в Турция, заради което в Европа противопоставянето на турското членство в ЕС става все по-силно. Към историческите конфликти (като този с Гърция) се добавят и гласовете за поддържане на човешките права, мащабите на турската миграция в Европа и най-вече явното противопоставяне от новите правителства в Германия и Франция, водени съответно от Ангела Меркел и Никола Саркози. През 2007 г. Конгресът на САЩ допълнително налива масло в огъня, като признава официално турското преследване на арменци през 1915 г. като геноцид.
Ердоган бива разубеден от това, да се кандидатира на предстоящите президентски избори през същата година. Той издига Гюл, но неговата кандидатура получава смесени отзиви, тъй като в миналото се е обявявал в подкрепа на идеята за мюсюлманска държава. Военнокомандващите, самоназначили се за пазители на наследството на Ататюрк, изразяват сериозни притеснения. Гюл бива избран на трети тур с малка преднина. От армията повтарят своите притеснения, но не се намесват. Ердоган и партията му печелят категорична победа – вот за мирно съжителство с кюрдите, а не за предпочитаната от военните възможност за нахлуване в кюрдските провинции в Ирак. Победата е за светската демокрация на Кемал. Тези успехи обаче не успяват да доведат до значителен прогрес в преговорите за членство в ЕС, а икономическата среда остава несигурна и с неясно бъдеще.

Из „Световната политика след 1945 г.”