Поземлената собственост, парите и промените във военната практика довеждат Древна Гърция до криза

„Кратка история на Древна Гърция” разкрива малко познати факти от историята на древните елини и едновременно с това дава нов прочит върху някои добре известни събития.

Откасът е посветен на кризата в гръцкото аристократично общество и разглежда трите основни причини, които без съмнение по едно и също време са изиграли дестабилизираща роля: поземлената криза, промените във военните практики, откриването на парите.

II. КРИЗАТА НА ГРЪЦКОТО АРИСТОКРАТИЧНО ОБЩЕСТВО

Омировите поеми, произведенията на лириците, изображенията върху съдовете позволяват да се характеризира това общество, чиито членове са се определяли като aristoi, „по-добрите”. Тези „по-добри” са посвещавали живота си на лова, на войната, на пазенето на техните области, на техните oikoi. От тези области, обработвани от роби или зависими селяни, те са си осигурявали препитанието, но също и остатък, предназначен за боговете, който са разменяли под формата на дарове със своите равни и който са превозвали с корабите си, за да го разменят срещу луксозни продукти, ценни платове, оръжия, бижута и други предмети от Далечния изток, Египет и Запад. Със сигурност тези аристокрации не са били еднакви навсякъде. Те са били по-цивилизовани, по-изтънчени в Азиатска Гърция и на островите, по-груби в Атика или Пелопонес. Но от единия до другия край на гръцкия свят може да се предположи, че същите митични разкази, същите героични спомени са прокарвали близки по същество ценности.
Впрочем, изглежда, че това общество се е сблъскало през VII век с криза, или по-скоро кризи, които са били различни в различните градове държави, но които навсякъде са показвали липса на равновесие, от което гръцкия свят ще излезе с ново лице. Съвременните историци са опитали да обяснят причините за тази криза и да определят характера й. Ако оставим настрана „модернистичните” обяснения, от по-голямата част от които повечето автори днес са се отказали (обяснение на кризата със зараждането на градската и търговската „буржоазия” вследствие развитието на морската търговия), може да се спрем на три важни елемента, които без съмнение по едно и също време са изиграли дестабилизираща роля: поземлената криза, промените във военните практики, откриването на парите.

1. ПОЗЕМЛЕНАТА КРИЗА

Вече споменахме по-горе по повод колонизацията проблема със stenochoria, с липсата на земя, свързана с увеличаване на броя на населението, което характеризира началото на архаичната епоха. Друг елемент трябва също да бъде взет под внимание: равното разпределяне на имотите. Един откъс от Илиада е много красноречив по този повод, когато Посейдон се оплаква от това, че при разделяне на наследството Зевс е получил най-хубавата част. Оспорване на „правото на първородния син”, което разкрива еволюция, чиито причини ние не знаем, но за която намираме потвърждение в прочутата заръка, която Хезиод дава на своя брат да има само един син и да прехвърли на него цялото си имущество.
Точно поемата на Хезиод Дела и дни позволява да се видят някои аспекти от положението на селяните в Гърция от края на VIII век. Поемата на Хезиод изобщо не е това произведение, което някои са искали да видят в него, и не бива да пренебрегваме религиозната му значимост. Като поучава брат си Персес, на когото е посветена поемата, поетът изрежда трудностите, които очакват нещастния и нехаен селянин: мизерията и неумолимите последствия от нея, задлъжняването, което поставя длъжника в ръцете на неговия по-богат и по-смел съсед. Хезиод разобличава несправедливостта на „царете, алчни за дарове”. Пожелава си да възтържествува справедливостта на Зевс, но не зове към революция. Има и други, които са искали isomoiria tes ges, равномерно разпределяне на земята, и са били готови да прибегнат до сила, за да го получат. Това е малкото, което знаем за кризата, която обхваща Атина в края на VII век и на която слага временно край арбитражът на Солон. По-нататък ще се върнем към неговото творчество. Нека тук се ограничим с опита да изясним положението в Атика в навечерието на нейното архонтство. Нашите извори се свеждат основно до разказа на Аристотел в Атинска полития, до този на Плутарх в Животът на Солон и до цитати на поемите на Солон, предавани от един на друг. Те потвърждават, на първо място, крайната несправедливост при разпределяне на собствеността, на второ място, трудното положение, което е следвало за по-голямата част от хората, и накрая, че това трудно положение е водило до недоволство, заплашващо целостта на града, който е бил на прага на гражданска война (stasis). Те не са единодушни за формите, които приема това трудно положение за повечето хора, тоест за масата селяни в Атика. Аристотел наистина твърди, че „бедните” са робували на „богатите” и са били хектемори, т.е. селяни, които е трябвало да дават една шеста част от реколтата си и когато не са можели да платят дълга си (misthosis), са превръщани в роби. Плутарх, който е писал седем века след събитията, но е могъл да се вдъхнови от други истории, различава, от една страна, хектеморите, задължени да плащат една шеста част, и от друга страна, задлъжнелите селяни, които давали себе си като гаранция за дълговете и във всеки един момент можели да бъдат поробени, ако не могат да се освободят. С други думи, от една страна, е имало зависими селяни, подобни на тези, каквито е имало в други части на гръцкия свят и чиято зависимост се губи назад във времето, и от друга страна, свободните селяни, но принудени от мизерията да задлъжнеят и под постоянната заплаха от робство и продажба извън Атика. Солон е доволен, че е премахнал границите, които поставя земята, че е освободил хората, които в Атика са търпели позорно робство, и че е върнал в Атина тези, които са били отведени далече и е трябвало да тръгнат по пътя на изгнаничеството, за да се спасят от робство. Но това не означава на всяка цена, че има, от една страна, хектемори и от друга страна, свободни и задлъжнели селяни. Трябва да отбележим нещо, на което Солон се противопоставя. Какви са били тези kakoi, които са призовавали към пълна промяна на режима на собственост? Хектемори или свободни селяни? Бихме били склонни да заложим на втората хипотеза, която включва в себе си модел на равенство. Този модел е могъл да се роди от колонизацията, за която говорихме преди това. Но може също да се е отнасял към практики за разделяне на плячката, каквито има в Омировите поеми. Един откъс от Тиртей, цитиран от Аристотел, свидетелства, че това искане за равенство се е появило също в Спарта през втората месенска война, през последните десетилетия на VII век. Поземлената криза не е само свързана с демографския растеж и със заемането на земи от най-богатите. Тя включва също от една част от гражданската общност чувството за равенство на правата, което не може да не се съотнесе към новите военни условия, които се появяват през същия този VII век.

2. ХОПЛИТСКАТА „РЕВОЛЮЦИЯ”

От VII век някои градове приемат нов начин на война: формирането на хоплитската фаланга. Хоплитът е тежковъоръжен пехотинец с метална броня, с шлем с гребен, копие и кръгъл щит с двойно захващане. Паноплията на хоплита се е появила през IX век (гробница в Аргос). Откриването на втората дръжка на щита е по-късно (края на VIII, началото на VII век). Това не е само, както понякога се твърди, техническо откритие, което е в основата на хоплитската „революция”. Формирането на фаланга предполага колективен бой, в който победата принадлежи на тези, които останат господари на територията, и показва двойно структурно развитие: от една страна, триумфа на принципа на равенството и на взаимозаменяемостта между тези, които са част от фалангата (равенство от аристократичен тип, равенство между всички, което изключва индивидуалния подвиг, който е характеризирал, както видяхме, Омировата война), и от друга страна, все по-здравата връзка между града и неговата територия и необходимостта да се защитават границите на тази територия срещу чуждо нашествие. Ето защо оттогава, тъй като става въпрос за защита на територията на града на първо място, което предполага да имаш числено превъзходство над противника, редиците на фалангата са отворени за всички, които могат да се снабдят с хоплитската паноплия. Следователно през VII век военната функция се разширява и тя вече не е привилегия само на ограничен кръг аристократи, а става характерна за всички, които образуват гражданската общност, дотолкова, че Аристотел може да определи някогашния град като „градът на хоплитите”. Не трябва да се хващаме в този капан, тъй като сходството никога не е било пълно между гражданско тяло и хоплитско тяло, с изключение, както ще видим по-нататък, в Спарта. Но че това е бил действащ модел, доказва значимостта, която е придобил в развитието на архаичния град. Ако аристократичните традиции са продължили в хоплитската война, традиции, произтичащи от правата на agon, от превъзходството на най-добрите, ако разширяването на фалангата не е премахнало елитните „Триста” на Спарта или Тива, то се оказва също така, че приемането на хоплитското формирование е допринесло за присъединяване на хора от damos към тези, които поначало са образували военните части, и съответно за промяна гражданското общество. Тези, които са били молени да участват в защитата на общата територия, логично после са искали своята част от печалбата от войната. Искането за равно разделяне на спечеленото при победа може да касае завладяната земя. Такъв е случаят без съмнение след завладяването от спартанците на Месения, ако се доверим на откъс от Тиртей, цитиран от Аристотел. Искането за равно разделяне на гражданската земя, проявено, както видяхме, в Атина, е още една крачка по пътя към триумфа на принципа на равенство между членовете на гражданското общество. Но този принцип за равенство може да обхване освен материалния и политическия план, искането за равно разделяне на плячката или на завладяната територия да бъде изместено от искането за равни права, а по-късно и права при вземането на решения.
Нещата не са се случили навсякъде по един и същ начин и не са се развивали еднакво. Това се дължи отчасти на самия характер на гражданската общност, чиято структура се променя във всеки град, въпреки че навсякъде основополагащо е отношението към земята. Следват различни по степен бунтове и появата на явлението, характерно за архаична Гърция – тиранията, на която древните са обичали да противопоставят мирното творчество на законодателите. Преди да разгледаме какво са направили и едните, и другите, за да разберем по-добре някои от аспектите на гръцката тирания, е важно да разгледаме влиянието върху архаичните общества на едно голямо откритие: откриването на парите.

3. ОТКРИВАНЕТО НА ПАРИТЕ

Първите монети са се появили към края на VII век в азиатската част на Гърция. Най-общо се допуска, че гърците са заели този инструмент от лидийските царе, чието богатство е пословично и с които са поддържали тесни отношения, за което свидетелстват приношенията на тези царе в Делфи. През IV век, когато монетите се превръщат в нормалния инструмент при търговски отношения, философът Аристотел е представил откриването на монетите като последствие от развитието на същите тези отношения, тъй като благодарение на тях те са ставали по-лесни, а и са представлявали еталон, позволяващ да се оцени стойността на разменените продукти. Модерните автори са изразили съмнения за това тълкуване на произхода на парите: от една страна, липсата на малки деления, което предполага, че монетите не са играли никаква роля в местните сделки, и като цяло ограничената област на парично движение преди V век и преди разпространението на монетите в Атина; от друга страна, фактът, че подновяването на търговията, което се усеща през VIII век, е можело да се случи на разстояние близо два века от паричния инструмент. Парите са отговорили първо на други нужди, и то най-вече на тази, която Аристотел посочва – определяне на ценностите, но по-скоро в духовен, отколкото в материален смисъл. В контекста на нормализиране на социалните отношения, който характеризира историята на гръцките градове държави в края на VII век, парите са били инструмент за това нормализиране в ръцете на законодателите, загрижени да възтържествува равновесието между членовете на гражданската общност. В същото време те бързо са се оказали необходими за данъците, за определяне на глобите и наказанията, за раздаването на оръжия на чужди наемници, и така постепенно са се превърнали в най-подходящото средство за търговия.
Какви са били последствията от това откритие върху развитието на аристократичните общества? Често е изтъквана хипотезата, че то е позволило да се образува, редом с традиционното земно богатство, върху което се е основавала мощта на градските аристокрации, движимо богатство в ръцете на търговци и занаятчии, съставляващи „буржоазия”, алчна да вземе политическата власт в навечерието на поземлената аристокрация. И наистина има някои доказателства, които показват новите богати, като в този откъс на Теогнид от Мегара, в който поетът се оплаква, че „лошите” господстват вече в града и печелят от това. Но текстът на Теогнид не казва нищо конкретно за това, дали „лошите”, които забогатяват за сметка на „добрите”, са търговци, или занаятчии. По-скоро той разкрива тези, които преди „покриваха тялото си с износени кози кожи”, а сега са станали господари на града. С други думи, този автор, представител на старата аристокрация, съжалява за влизането в гражданската общност на бедните откъм chora селяни, влизане, което трябва може би да се свърже с тиранията на Теаген в края на VII век. Случаят с Атина, който ще разгледаме по-нататък, е пример в това отношение: Атина през класическата епоха ще бъде първият търговски град от гръцкия свят, впрочем дори тогава търговци и занаятчии ще представляват по-малката част в гражданското общество, малцинство, срещу което се явява тази недоверчивост, дори презрение, което обзема гръцкия свят.
Следователно не може да се отсъжда на откриването на парите крайно голямо влияние в кризата, която е разтърсила гръцкия свят през VII век. Но ако не е създала условията за това, ако трябва да се откажем да обясняваме тази криза с появата на търговската и занаятчийската „буржоазия”, то със сигурност тя е играла роля в действия, които са използвани, за да я разрешат. Не е случаен фактът, че тираните често са били първите, които са секли пари в градовете, на които са ставали господари, и много разкази превръщат законодателите в реформатори на системите за претегляне. Кризата не е породена от парите, но те са допринесли да се оформи лицето на гръцкия свят на излизане от тази криза.

Из „Кратка история на Древна Гърция”
Книгата може да поръчате тук!