Моят календар се определя от това как съм живял по времето на “еди-кой си филм”

С оператора проф. Венец Димитров, който  в събота навършва достойните 80 години, разговаря Пенчо Ковачев

Венец Димитров е роден на 24 юни 1937 г. в София. Майка му Анета е чехкиня и е една от основателите на българския драматичен театър. Баща му Васил Димитров също е актьор.

През 1968 г. Венец завършва “Филмово и телевизионно операторство” в Академията за изящни изкуства в Прага. По-късно изучава семестриално и режисура. Професор, преподавал е “Филмово и телевизионно операторство и фотография” в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”.

Заснел е знакови български филми като “Преброяване на дивите зайци”, “Сватбите на Йоан Асен”, “Циклопът”, “Борис I”, сериалите “Пътят към София” и “Селцето” и др. Носител на много наши и чуждестранни награди за операторско майсторство.

Синът му Мартин също е оператор, преподава документално кино в НАТФИЗ. Венец Димитров има двама внуци - Йоан - на 15, и Кристиан - на 8 години.

С Венци сме приятели от години и моля читателите за извинение, но не мога да му говоря на “вие”. Преди години той издаде мемоарната си книга “Живот с вкус на кино” . Тогава написах, че “Венец Димитров е сътворил своя венец неръкотворен”. В книгата той разказва не толкова за своя живот, който е безкрайно интересен, колкото живота на цялото българско кино. И това не е излишна скромност, а деликатно чувство за мярка

на един по

европейски скроен

човек и творец

За 80-годишния си юбилей Венец добавя нови щрихи към биографията на българското кино

- Венци как осъзнаваш ритъма на времето от върха на своите 80 години?

- Трудно е да осъзная ритъма на времето от гледната точка на годините си, защото “духът на киното” неотменно се е вселил в мен и е направил всичко, което се случва в живота ми, зависимо от него.

Дори житейските ми спомени не са свързани със съдържанието на календара, извън мен са датите, месеците и годините. Моят календар се определя от това как съм живял по времето на “еди-кой си филм”!

- Как започна творческият ти път, когато се върна от Прага в София?

- На първи септември 1971 г. постъпих на работа като филмов оператор в Студия за игрални филми “Бояна”. Не чувствах необходимост от адаптация, защото бях се върнал между колеги и приятели. Знаех, че няма да имам трудности при бъдещата си работа. На първо време ми бе необходимо да наваксам информацията за пропуснатите от мен български филми между 1960-1970 г.

- Какво от тези филми те впечатли най-много?

- Впечатлиха ме сюжетите в повечето от филмите. Те бяха твърде регионални и отдалечени от световно разбираемите проблеми, живот и чувства.

Основно се акцентираше върху обикновения човек, отношенията в провинцията, в селата. И то сред проблеми, които не напускат коловоза на политическите изисквания.

И все пак това, което видях на екрана след завръщането ми, показа, че качеството на киното ни не бе по-лошо от създаваното през тези години в Европа. Криминалните, битовите и антифашистките драми бяха отстъпили пред психологическите и актуални теми. Чувстваше се нов оригинален поглед и мизансцен, подчинен на интелигентен и професионален филмов език. Променена бе стилистиката, ползваха се нови изразни средства и съдържанието бе проникнато с дълбоки психологически анализи.

- С кои филми можеш да се аргументираш?

- Филмите на Рангел Вълчанов “Слънцето и сянката” и “Вълчицата” правеха силно впечатление на зрителя с разглежданите в тях проблеми.

“Тютюн” на Николай Корабов се превърна в еталонен филм, стъпил на базата на популярния роман на Димитър Димов. “Крадецът на праскови” на Въло Радев доминира като една от най-изящните филмови творби, обединила високото майсторство на всички кинокомпоненти и запазила духа на писателя Емилиян Станев.

Борислав Шаралиев бе създал киноимпресията “Рицар без броня” по сценарий на Валери Петров. Любомир Шарланджиев навлезе в интимните и деликатни чувства на човека в “С дъх на бадеми”, а силно аналитичният му филм “Прокурорът” дори

не бе допуснат

до своята премиера

Същата съдба бе постигнала и верния като събития и навлизащ в дълбочините на човешките отношения филм на Ирина и Христо Пискови “Понеделник сутрин”.

По мотиви от Димитър Талев Тодор Динов и Христо Христов създават “Иконостасът” - филм със забележителна изразителност и внушение. Приет като мелодрама, филмът на Людмил Стайков “Обич” е произведение с много чувство и открит поглед към всекидневието ни и обичта.

- Пропускате ли някого?

- Още малко... В “Спомен” режисьорът Иван Ничев прониква в душевността на едно дете и ни пренася в реалния свят на спомените. Едуард Захариев влага нов смисъл във всекидневните проблеми с “Ако не иде влак” и “Небето на Велека”.

Бинка Желязкова и сценаристът Христо Ганев са в основата на силна политическа сатира под заглавие “Привързаният балон”. Людмил Кирков поглежда с нов, нестандартен поглед към любовта във филма по разказа на Георги Мишев “Момчето си отива”, а парижкият възпитаник Георги Стоянов намира нова форма на показване на сюжет от живота на царските офицери в “Случаят Пенлеве”. Георги Дюлгеров дебютира с баладичен поглед върху нашия бит, разкрит в новелата “Изпит”.

През годината, в която се завърнах, Методи Андонов завършваше “Козият рог” по едноименния разказ на Хайтов. Високоинтелигентният прочит на драмата, изящната визия и музика, както и доминиращите в ролите си актьори определиха на филма достойно място сред шедьоврите на световното кино.

- Въпреки всичко, понякога не съжаляваше ли че не си остана при “чешката вълна" в киното?

- Това, което нашите филмови дейци създаваха, ме увери, че завръщането ми има смисъл. Въпреки че бяхме все още в лоното на киноизкуството, това, което бе създадено, гарантираше, че киното ни се налага като сериозен и постоянен фактор в нашата култура.

- Имаше ли нещо, което все пак те безпокоеше?

- Безпокойството ми идваше от това, че някои технически компоненти изоставаха в своето прилагане. Изпъкваха явните проблеми с качеството на звука и с недостатъчната музика - част от основните творчески елементи в киното, и то при наличието на отлични филмови композитори.

- А операторската работа?

- Над всичко се открояваше интелигентната, ярка и професионална операторска работа, постоянен и безспорен с качествата си филмов компонент. Изображението, създадено от Димо Коларов, Тодор Стоянов, Константин Джидров, Борислав Пунчев, Атанас Тасев, Борис Янакиев, Емил Вагенщайн, Виктор Чичов, Ивайло Тренчев и Крум Крумов, доминираше от екрана. В близките години своите дебюти зад камерата очакваха Цанко Цанчев, Яцек Тодоров, Цветан Чобански, Радослав Спасов, Христо Тотев и Димко Минов - талантливи млади хора, преминали през всички етапи на операторската професия. В студиите на “Бояна” се чувстваше творческата атмосфера, обхванала творците. Очаквах момента да заема своето място.

- И нищо ли не те изненадваше неприятно?

- Едно нещо в началото ме изненада и дълго време на можах да си го обясня. Моят добър приятел и колега Наско Тасев ме посъветва съвсем искрено: “Бъди тактичен, никога

не казвай на никого,

че не му харесваш филма

и че има някакви недостатъци.”

Почувствах много скоро, че съществува огромна зависимост между “пътя нагоре” и отношението към по-изявените.

Нашите творци бяха станали много чувствителни към творчеството си и личния си авторитет. Независимо че част от тях се разминаваха с вкуса си от световните тенденции, те не бяха в състояние да понесат каквото и да е несъгласие с тяхната творба.

С лека ръка бяха готови да те отхвърлят като честен и обективен съмишленик, проявявайки интелектуалния синдром на вродена авторска безкритична поносимост.

- Как ще коментираш финансирането на кинопроизводството преди и сега?

- Може би преди години творците обичаха повече филмовото изкуство, а и държавата гарантираше производството на около 40 игрални филма, половината производство на БНТ. Сега финансирането се превърна в първостепенен проблем. Всичко друго - кой да снима, какво и кога - днес е в сферата на шанса и договорките. А що се отнася до кардиналните проблеми - липсата на адекватна законова норма, разногласия в киногилдията, проявите на творчески конфликт на генерацията и други подобни, то тези проблеми са проблеми, създадени единствено от нашите кинотворци. Всичко друго е оправдание.

- Следиш ли творчеството на поколенията, които ви наследиха в киното?

- Радвам се, че младите създават сериозни и търсещи творби, че търсят ключ към световния екран. Оценки не бих давал, за това са публиката в салоните и теоретиците, когато решат да отбележат успехите им. В последните десет години не може да се отрече сериозното присъствие на българския игрален филм на десетки фестивални екрани.

Може би отличията, получени от тези фестивали, не са с блясъка на световните награди, но при нашите условия това все пак е прогрес за нас. Личните ми симпатии може би не съвпадат с много от мненията, но моята личностна постановка определя моята преценка.

- Кои имена те радват и впечатляват?

- Интересни и професионално направени са редица филми като “Изпепеляване” на Станимир Трифонов, “Разследване” на Иглика Трифонова, “Дзифт” на Явор Гърдев, “Лов на дребни хищници” на Цветодар Марков и Love.net на Илиан Джевелеков, както и Виктор Чучков с “Тилт”.

Отлично впечатление сред киносредите създаде Зорница София и нейната “Мила от Марс”. Интересен поглед показа Камен Калев с “Източни пиеси”, Стефан Командарев излезе на екран със “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, а тандемът Грозева и Вълчанов с “Урок”“ и “Слава” пожънаха огромни за нашата реалност успехи.

- Появяват се и частно финансирани филми...

- Да, и това е добре. Такива са “Чужденецът” и “Живи легенди” на Ники Илиев, “Корпус за бързо реагиране” 1 и 2 на Станислав Дончев, “Операция “Шменти-капели” на Влади Въргала, “Пистолет, куфар и три смърдящи варела” на Георги Костов. За същия риск се готвят и редици млади и амбициозни творци.

Не мога да отрека, че голям принос към успеха на тези филма имат не само изстраданата драматургия и актуалните теми, както и новият поглед на творците, но зад камерата са млади и сериозни оператори, които правят впечатление със своето майсторство.

- Тъкмо се чудех дали няма да пропуснеш операторите...

- И да искам, не мога да го направя. В последните години освен средното поколение на Иван Тонев и Рали Ралчев своя почерк доказаха Крум Родригес, Александър Станишев, Веселин Христов, Георги Челебиев, Стефан Куцаров, Борис Славков и Григор Кумитски, както и редица други.

Талантливият майстор на фотографията Красимир Андонов успешно застана зад обектива на камерата. Операторът Ивайло Пенчев остана верен на професията, но премина през продуцентството и дори дебютира като режисьор. Това се творци - реални възпитаници на българската операторска традиция. Следващата генерация ще може да говори и за оригинална българска операторска школа.

- Може, но само ако се снимат филми. Как ще коментираш раздаването на държавни субсидии за кинопроизводство?

- В последните години няколко пъти съм бил член на национална комисии за кино. Да изчетеш десетки сценария зад които

стоят не само

творчески

и човешки съдби,

но и бъдещето на нашето кино, не е лесна работа. Още повече че финансирането на проектите включва минимални бройки за производство. Става дума предимно за игрално кино.

Претенциите ми са към принципа на съставяне на комисиите. Те трябва да са от личности от различни професии - не само от киното, но и от по-широка област от изкуствата, с предпочитание предимно на писатели и драматурзи.

Крайно време е тотална смяна на т.нар. критерии за оценка, както и премахване на неразбираемата “точкова оценка”, която преминава през сложни изчисления като при художествената гимнастика. Само че ние не сме грации и не боравим с уреди, а с бъдещето на нашата култура.

От друга страна, дори комисията коректно да е оценила своите фаворити, извън финансирането остават интересни проекти, за които би могло до се създаде т.нар. сценарен портфейл. В противен случай както до сега годишно в небитието ще изчезват поне около 150 сценария!