Какво е бъдещето на държавата като организация?

„Война и сила през XXI век” е третата книжка от поредицата „Темите на 21. Век”. От нея ще научите как новите военни технологии ще променят начина, по който се водят войните, и ще повлияят върху равновесието на силите. Промените в околната среда пък ще доведат до нови причини за конфликти и ще променят икономическите приоритети. В резултат на това държавата ще оцелее като ключова социална институция и населението ще гледа на нея като средство за придобиване и преразпределение на оскъдните ресурси, като вода, енергия и земя.

Предлагаме ви откъс, който дава една от многото гледни точи за бъдещето на държавата като организация.

Бъдещето на международната система

Държавата в упадък ли е?

Много коментатори от различни школи твърдят, че сме в период на радикална промяна на основните форми на управление и на модела на международните отношения. Един от начините да се преценят подобни твърдения е да се върнем към последния период на големи промени от ХVI и ХVII век, когато се създават международната система и нейните съставни части. Тогава ексклузивната териториална държава става преобладаващата форма на политическа организация. Днес е широко разпространено схващането, че държавата е в сериозен упадък и че ще я заменят нови транснационални форми на организация.
Такива форми, ако заменят съществуващите, ще бъдат много различни от държавите. Повечето от тях ще бъдат транстериториални, а много други – частни или в най-добрия случай квазиобществени. Ако се случат подобни промени, ще има две възможности. Първо, конвергенция на нов доминиращ модел, който ще замени държавата, както държавата е заменила множеството конкуриращи се форми на организация при предишния преход. Основният претендент за тази роля, сочен от мнозина, е транснационалната корпорация (ТНК). В този случай икономическите организации ще придобият многобройни политически функции. Втората възможност се състои в това даден вид организации – международни организации, неправителствени организации, транснационални корпорации, престъпни синдикати, виртуални мрежи и наемнически групировки – да си взаимодействат, за да управляват зад граница.
И в двата случая това ще означава, че няма да има ясно разделение между вътрешната политика и международните отношения. В най-добрия случай държавата ще стане агенция наред с много други. Следователно няма да има международна система – тя ще бъде променена от залеза на своите членове. Ще се върнем към аналог на плурализма, описан в началото на втора глава.
За да се преценят подобни твърдения, първо трябва да разгледаме силите, смятани за движещи при такава промяна, след това – предполагаемите резултати, и накрая трябва да отнесем и двете към съществуващите доказателства. Смята се, че основните сили, движещи промяната, са четири: икономическата глобализация; новите средства за комуникация и Новата икономика; упадъкът на социалната система; екологичната криза.
• Обществена тайна е, че икономическата глобализация подкопава както националните икономики, така и териториалните държави. Производствените пазари, услугите и финансите са престъпили националните граници. Монетарната и фискалната политика на държавите се диктуват от финансовия пазар. Натискът на международната конкуренция принуждава държавите да се равняват по най-ниския общ знаменател в политиката. Държавата се оголва, а националната икономика изчезва с встъпването на транснационалните компании в господство. Те нямат национални пристрастия и се установяват там, където икономическата логика им диктува.
• С навлизането на новите информационни средства и новата икономика, която те създават, хората из целия свят могат бързо и евтино да търгуват и да обменят идеи. Интернет и електронната търговия преструктурират богатството и властта. За много продукти разстоянието и недостигът вече не са прегради и хората могат да търгуват на едно място, а да живеят на друго. Държавите ще бъдат разклатени, а при новите условия на живот ще се реализират напълно нови виртуални форми на политическа организация. Нови интернет мрежи ще създадат такива форми на координация и демокрация, които ще превъзхождат държавата. Границите не означават нищо в киберпространството. Виртуалните общности на единомишленици по света ще се увеличават и ще дават възможност на хората да преследват собствените си интереси и да не участват в териториалните институции.
• Тези две промени ще ускорят упадъка на общественото благосъстояние. Успелите могат да си избират да живеят, където си поискат, без това да ги лишава от достъп до целия свят. Те ще предпочитат да живеят в местата на данъчен рай и ще избягват формите на колективни разходи, основани на старите териториални общества по съдба. Ще могат да си позволят също частни услуги и ще отхвърлят социалната солидарност. Социалните държави са за неуспелите. Хората със среден доход ще откажат да поемат данъчната тежест, в резултат на което социалните държави ще останат без въздух. Държавите ще загубят властта да използват инструмента на принудата и събираемостта на данъците ще стане минимална. По този начин териториалната държава в развитите страни ще загуби една от основните си функции – способността да задължава товарът да се споделя и да осигурява адекватни услуги за всички.
• И накрая, настъпващата екологична криза означава, че държавите няма да могат повече да контролират от собствените си граници силите, които влияят върху климатичните промени. Те ще трябва или да приемат строг международен режим за енергийно ползване, отказвайки се от автономността си, или да разберат, че последствията от неизвестните климатични промени ще подкопаят способността им да управляват.
Има няколко варианта на видовете социална организация, която ще замени териториалната държава. Те ще се съсредоточат или върху господството на нови форми, които не включват управление в друг хаотичен свят, или върху зараждащи се форми на организация, които работят над нивото на националната държава. Ето и какви са сценариите:
• „Светът без граници” на либералния капитализъм, дирижиран от транснационална корпорация, която ефикасно разпределя ресурси из целия свят, защото вече не са предмет на пазарни недостатъци в резултат от намесата на националните държави – най-страстният защитник на това виждане е управленският теоретик Кеничи Омае, а критиците на глобалното корпоративно господство – например Дейвид Кортън, го приемат като предстоящото състояние на нещата.
• Новото средновековие, тоест свеждането на организираната власт до многобройни конкурентни сили, които действат във и извън граница – тази идея има няколко защитници; по отношение на степента на хаос и насилие, които те очакват, едните са по-скептични, другите – по-малко. Алън Минк гледа на нещата негативно, други – например Филип Черни, ги виждат като “продължително безредие”.
• „Мрежовото общество”, очаквано от Мануел Кастелс, в което „властта вече не е съсредоточена” в институциите, а е „раздробена в глобални мрежи на богатство, власт, информация и представи” – държавното управление на практика е заменено от съзвездие нови сили, които действат в различни сфери като ново културно самоопределение и нови социални движения.
• „Космополитизмът”, според който е възможно да настъпят положителни резултати в отговор на създадения от глобалните сили относителен упадък на държавата, с нови и инклузивни форми на наднационално управление, които ще изградят трансгранична връзка между засегнатите кръгове и ще включват демократична реформа на глобалните институции на Обединените нации, с което ще създадат по-голяма справедливост – основният защитник на този вариант е Дейвид Хелд.
Тези сценарии са възможни и не са чиста умозрителна футурология. Особено последните два се основават на внушително теоретизиране и строене на доказателства. Общо за всички варианти са относителният упадък на държавата и частичното прекъсване на връзката между власт и територия. Те предвиждат различни форми на власт, но всички, с изключение на Хелд, предричат господство на ексклузивните форми на управление.
Подобна власт използва или принуда, или убеждение, но не се стреми към легитимиране чрез включване на контролираните, нито пък работи с правила, които се отнасят за всички, в това число властимащите.
Подобни егоцентрични и фактически форми на власт нямат нищо общо с исканията да се служи на общия интерес, отправени към легитимните представителни правителства, а оттам и към съвременната държава. Истинските транснационални корпорации биха били отговорни само за нетния финансов резултат, а чрез него – пред глобалните си акционери. В момента глобалните неправителствени организации, дори такива от ранга на „Грийнпийс”, често са ексклузивни и не носят отговорност. Те предлагат следната сделка: „Дайте ни парите си, ние ще защитаваме природната среда, вие ще ни съдите по резултатите, но не очаквайте да гласуваме за вас.” Престъпните синдикати използват насилие само за да извлекат едностранно средства от други. Много държави бяха и са авторитарни, а демократичните правителства се държат цинично и лошо. Основната защита за модерната териториална държава се изразява в това, че единствено тя е инклузивна, че подкрепя върховенството на закона и защитава личните свободи на гражданите, които са част от нея по принуда.
С изключение на космополитизма, новите властови форми не могат достойно да изпълнят нито едно от горепосочените условия, докато много държави успяха. От падането на тоталитарния режим в Германия, Италия и Япония развитите държави представляват ограничени управления, които претендират да служат на обществото. Затова перспективата държавата да бъде заменена с по-малко отговорни, по-ексклузивни и по-своенравни насилствени форми на управление е заплаха за гражданите. Подобно управление не се упражнява нито от гражданите, нито от тяхно име. Затова въпросът, дали подобна замяна на държавата ще се осъществи, е от огромно значение. Това е не просто смяна на една форма на управление с друга, а преход към по-малко демокрация и справедливост от минимума, който сега съществува в повечето демократични държави. Оттук и необходимостта да проверим доказателствата за реализирането на подобни варианти.

Из „Война и сила през XXI век”
Книгата може да поръчате тук!