Каравелов цензурира Левски

Книгата – „Предателите на Левски” – описва и анализира премеждията на Васил Левски в последните месеци от живота му и особено в последните часове преди залавянето му на 27 декември 1872 г. 62 дни по-рано, на 26 октомври, е извършено първото документирано предателство на Апостола. Но той е предаван още десетки пъти. Това е книга не само за предателите на Левски и за това как те се справят с деянието си. Тя е за предателските нагласи на хората и доказва, че е безсмъртен не само Левски, но и неговият предател.

Главата, която можете да прочете тук, описва как е изграден образът на героя, как е митологизиран и как е внушено неговото безсмъртие. Освен това ще прочетете какво писмено наследство ни е оставил Левски, както и как са го обрисували неговите съвременници и едни от най-великите български писатели, поети и публицисти.

Осемнайсета глава
Създаването на героя

Изразът „всекиму своето“ май е сложен в устата на Левски от Каравелов и заживява свой живот

Васил Левски е единственият неоспорим български герой. Това означава, че той е единственият истински национален герой на България. Почитта към него обаче не обединява нацията – напротив, той системно бива присвояван като символ на какво ли не (от разколническия синод, който го обяви за светец, от футболен тим) и служи на противоположни каузи, партии и идейни платформи. Образът му е достатъчно ковък, за да прилегне на всяка кауза, да се пришие на всяко знаме. Това обаче всъщност подкрепя неговия наистина уникален статут на единствен и сублимен.
За него в българските условия са необходими 3 фактора: митологизиране, книжовно наследство и безсмъртие на героя.
Уточнение: Под „мит” тук се има предвид не измислица, отричане, фалшифициране и принизяване на реални личности или събития, а специфичен вид мислене за тях като за легенда. Митът е наратив, който служи за спойка на общността – в случая българската нация. Той може да се опира изцяло или само отчасти на историческите факти, а може и съвсем да ги изопачава. Може да подминава едни факти и да набляга на други според условията на медийната среда, в която се разпространява.
Тук именно изпъква ролята на ковача на мита, неговия разказвач. В наши дни най-близък до тази фигура е журналистът, а в миналото – глашатаят. Крали Марко например е дребен български феодал от XIV век, васал на султана, изиграл срамна роля при османското завладяване на Балканите. Митът обаче го превръща в чутовен герой, борец срещу робията и закрилник на българите. Крали Марко става главна фигура в цял цикъл от народни песни, оформящи българския героичен епос, нашия аналог на „Илиадата” и Стария завет. Заради диалектните му особености се смята, че този епос е дело на гусларите от Добърската школа, водеща началото си от ослепените Самуилови воини. Такъв сляп просяк, пял по тържищата и пред черквите със собствен акомпанимент, е българският Омир.

1. Митологизиране

Противно на нашите представи българският патриотизъм е много слаб. В Европа той е един от най-слабите, а на Балканите несъмнено е най-слабият. Подобно на съседните патриотизми тонът му е проникнат от горчивина и самосъжаление. Ето защо той не произвежда мощен пантеон от герои като другите нации. Но също като тях служи на нашата национална самоидеализация.
Изтласкването на Левски към самия връх на българския пантеон е започнато от Христо Ботев, продължено е от Захари Стоянов и Иван Вазов и завършва някъде през 20-те години на ХХ век. В периода до Освобождението само 28 литературни текста (дописки във вестници, стихове и др.) споменават Левски или са за него. Всички те (без мемоарите на Панайот Хитов) са за обесването му. 14 са от Любен Каравелов, 8 са от Ботев, два са неподписани. В 3 дописки във верноподаническия български печат в Цариград Левски е наречен „долен човек и хайдук”.
Вазов пише поемата „Левски” през 1881 г., но го споменава и в стихотворенията „Бунтът” (1876), „На Ком” (1880) и в още 4 по-късни творби. Описва го и в „Немили-недраги” и в разказите „Апостолът в премеждие” и „Чистият път”. През 1883 г. излиза биографията на Левски от Захари Стоянов. Започва и производство на възпоменания – отначало скромни чествания в провинцията, но след освещаването на паметника в София през 1895 г. церемониите за годишнини от екзекуцията на Левски там стават все по-помпозни. Причината е в политическото удобство – паметникът е на няколко крачки от сградата на Народното събрание. И макар че София не е свързана по никакъв начин с освободителното ни движение, тя се случва да е лобно място на един от неговите дейци. И това се оказва решаващо този деец да бъде въздигнат до национален символ.

2. Писмено наследство

За първия половин век след смъртта му за Апостола излизат 740 произведения. До края на Втората световна война броят им се удвоява, а по случай 150 години от рождението му Народната библиотека издава най-изчерпателната библиография за него – над 4300 произведения. Оттогава до днес продукцията за Левски повторно се е удвоила.
В контраст на тази книжна лавина и без да има съперници за трона на патриарх на българската революция, писменото наследство на Левски е твърде оскъдно. При това то се състои изцяло от писма и революционни документи, т.е. не е имало никакъв обществен отзвук. На фона на писмената продукция на Раковски, Каравелов, Ботев, Славейков и др. Васил Левски не е никакъв книжовник и в определен смисъл не е и възрожденец.
Уточнение: Поради специфични за България причини (всеобщото преклонение пред делото на Кирил и Методий, забавеното развитие заради робството, влиянието на Русия чрез идеите на панславизма и др.) през Възраждането писаното слово става доминиращ културен код. Може да се каже, че самото Възраждане се извършва на хартия. Вестници, брошури, листове, прокламации и други печатни материали са били най-важният инструмент за достигане до съзнанието на българите. Затова който не произвежда и не разпространява печатно слово, остава неизвестен и няма никакво влияние сред народа си. Затова идеолог на освободителното движение е Каравелов. Няма как това да е Левски, който започва да става известен сред българите дълго след своята смърт.
Освен че е оскъдно, писменото наследство на Васил Левски съдържа относително прости фрази. Тъкмо защото е ограничено до единични адресати, в него няма реторически блясък, то не е завладяващо като „Горски пътник” на Раковски, като словото на Каравелов и Славейков, да не говорим за поезията и публицистиката на Ботев. Само тук-там в него има ярки изрази, които обаче днес са издигнати в ранг на оракулски заклинания и са се превърнали в лозунги. Най-изтърканите от употреба са:
„Народе????” (на цял лист в тефтерчето му)
„Чиста и свята република”
„Ако спечеля, печели цял народ, ако изгубя, губя само мене си.” Този израз бе моден по време на социализма. После го смени „Времето е в нас и ние сме във времето”.
„Свобода и секиму своето” пък е надписът под бюста на Левски пред посолството на България във Вашингтон. В превод: Freedom and to each his own. Без да е сгрешен или неточен, този превод е лош, подвеждащ. Историчката проф. Мария Тодорова е направила анкета сред американците как разбират тая фраза. И съвсем естествено мнозина смятат, че тя отразява разбирането на Левски колко голямо е значението на частната собственост за свободата на индивида. Това е сбъркан прочит, наслагващ и едно позорно внушение. Лично съм питал посланичката на България в САЩ Снежана Ботушарова тогава дали го усеща, но тя енергично отрече.
Проблемът е, че бюстът е открит на 18 юли 1996 г. – навръх 159-ата годишнина от раждането на Апостола. Тогава България е в бездна: върлува виденовизмът, спестяванията на хората и активите на държавата се разграбват, има хиперинфлация и страната отчаяно се нуждае от заеми от Световната банка и Международния валутен фонд. Техните централи са тъкмо във Вашингтон, а най-голяма тежест в двете институции имат Съединените щати.
Така чрез надписа се отправят уверения към правителството на САЩ и към МВФ и Банката, че индивидуализмът на българите е дълбоко вкоренен, че те зачитат частната собственост, а също, че България има воля за приватизация, на която те толкова държат. (Тъкмо тогава се развихря масова приватизация, също чист грабеж.) Така с фразата на Левски се оборва стереотипът на американците за българите като неспасяемо болни от комунизъм.
Комичното е, че изразът „секиму своето” почти сигурно не е на Апостола. Той се появява за пръв път в единствената сигурна публикация на Васил Левски, т.е. при единствената му изява като журналист. Това е писмо до Каравелов, писано на 28 януари 1871 г. Но Каравелов го харесал и решил да го отпечата като статия във в. „Свобода” на 13 февруари. Фразата „секиму своето” в нея е дописана от Каравелов, но се е харесала твърде много на Левски, защото той после я използва в две писма, писани в един и същи ден – 10 май 1871 г. На чорбаджията Ганчо Милев Левски споменава идеала си за „свобода и чиста република” и накрая казва, че България няма да има цар, а „управление на народа” и „секиму своето”. На Панайот Хитов той пише: „Ще разбереш каква искаме да бъде нашата свобода – чиста свобода българину и секиму своето.” В друго писмо до богат българин във Влашко от 6 октомври 1871 г. Левски пише, че задачата на българите е „да съградим храма на истинската свобода и да дадем секиму своето”.
Статията е най-силният текст на Левски. В нея той развива идеята, че българите трябва да се освободят сами. „Трябва да заговори ножът, мастилото не помага”, пише той за призивите към европейските държави, които хем са равнодушни за страданията на българите, хем и крепят Османската империя. Затова е безполезно да се чака външна помощ – „ние се посвещаваме на Господ и разчитаме на собствените си мишци”. “Ние сме човеци и искаме да живеем по човешки. Нямаме нищо общо с турското правителство и мир помежду ни е невъзможен.” И следва абзацът: „Всеки един народ, даже турците, трябва да бъде свободен и да живее сред нас като народ и като граждани. На нашия байряк, който ще се развее на Балканския полуостров, ще пише само тия три думи: „Свобода и секиму своето.”
И при четирите употреби контекстът подсказва как да се разбира фразата „секиму своето” – имат се предвид правата на народите. Но макар че от тази статия започва сближаването на Каравелов с Левски, и въпреки нейния висок патос редакторът на „Свобода” е намерил за нужно да внесе съществени промени в нея.
В оригиналното писмо Левски казва, че като се освободим, всички граждани ще са равноправни. „Ще имаме едно знаме, на което ще пише „Свята и чиста република”. Същото желаем и на братя сърби, черногорци, ромънци и пр. да не останат след нас, в едно и също време да дадат гласа си.”
Левски говори за републиканско управление не само в бъдеща България, но и в съседните страни, които в онзи момент са монархии. Така излиза, че ратува за революция в Сърбия и в Румъния. Под република той разбира демократично управление, коренно различно от тиранията на султана.
Каравелов обаче не желае някой в Белград да помисли, че с вестника си бунтува сърбите против княза им. Все пак доходите му са от Сърбия, печатницата за неговия вестник е купена със сръбски пари. Освен това той минава за сръбски писател, при това не какъв да е, а основател на съвременната сръбска литература чрез повестта си „Крива ли е съдбата?”, писана на сръбски. Затова Каравелов ратува за балканска федерация или конфедерация начело със сръбския княз. Ето защо той променя текста почти до неузнаваемост, вграждайки сянката си: „И така, ние желаем да въстанем и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани. Но ние желаем още щото нашите братя сърби, черногорци, босненци и ромъни да не останат по-назад, а заедно с нас да подигнат гласа си, защото нашето отечество е общо.” И следва изречението, в което трите думи на знамето са променени от „Свята и чиста република” на „Свобода и секиму своето”, а самото то се забива на Балканския полуостров.
Случаят е проява на цензура, упражнена от Каравелов като редактор според – както казваме днес – определени или спуснати му опорни точки. Изхвърлено е например изречението, в което Левски обявява, че българските земи са Мизия, Тракия и Македония. А от престоя си в Легията Левски е бил съвсем наясно за сръбските претенции към тях. Има ирония в това, че Каравелов е цензурирал текст, в който сам той е обявен от автора му за „чист и свободен вестникар български”.
Иронията се сгъстява още повече от следната редакционна бележка към статията, подписана с Д. Л. (Дякон Левски): „Ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен. Той в продължение на две-три години е обикалял цяла България и е имал време да узнае народа и неговия дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестника си с негова дописка.”
Тази бележка обективно обслужва турското разузнаване. Не стига това, ами авторът на статията е поканен от редактора да се отправи за среща в Букурещ. Същата година има още такива подканвания към Левски чрез вестника, докато накрая той забранява на Каравелов да изписва името му. Въпреки забраната на 11 март 1872 г. в „Свобода” излиза уводна статия на Каравелов, в която той води полемика със западни вестници относно положението в Турция. Изтъква упоритите опити на турската полиция да залови водачите на освободителното движение. И цитира Христо Арнаудов, турски шпионин, който казва: „Турското правителство само тогава ще има пълно доверие в нас (българите – бел. ред.), когато им предадем едного от българските войводи – или Панайота, или Тотя, или Дяконът!”
Явно Каравелов е неизкушен в конспирацията. Но поне е бил добронамерен. Освен това той е най-образованият от българските литературни дейци през Възраждането и е безспорно най-добрият редактор – по-добър от Славейков и Ботев. След намесата му текстът на Левски става жив, ярък и красноречив. В него са привнесени реторически фигури, каквито липсват в типичния за Апостола изказ в писмата му. Една от тях е „всекиму своето”. Всъщност това е „учен” израз, чийто оригинал на латински е suum cuique. Използват го Катон Стари и Юстиниан и е широко застъпен в европейската словесност. Изразът е мото на пруския крал Фридрих II и е изписан на най-високия пруски орден „Черен орел”. Има и съответствия на френски и руски, а на немски това е много известната поговорка Jedem Das Sеine.
И тук иронията около този израз, тръгнала от Каравелов, става гъста като катран. Същият надпис е използван най-цинично от нацистите и украсява входа на концлагера в Бухенвалд. Той остава там дори и след войната, когато съветската армия държи в лагера заловени нацисти. Поради това в наши дни вече не бива да се вкарва в устата на Васил Левски.

3. Безсмъртие

Няма как митът за Левски да се изгради без неговото безсмъртие. Но противно на общоприетата идея за безсмъртието като символно, безсмъртие в преносен, духовен смисъл, тук се има предвид не него, а телесното безсмъртие. То тръгва от Ботев и е затвърдено от Вазов.
В най-дивното българско стихотворение „Хаджи Димитър” идеята за безсмъртието е развита по следния начин: Още първият стих повтаря два пъти, че юнакът е жив, сякаш за да убеди колебаещите се. Той е потънал в кърви, лежи и пъшка, очевидно агонизира, но е млад и е в сила мъжка. После погледът се отдръпва от юнака към небето и полето в една мрачна картина на безгранично страдание.
Изразът „но млъкни, сърце” показва, че тази безнадеждна картина е дело на сърцето. То млъква и дава думата на разума. И той заговаря в прочутата строфа: „Тоз, който падне”, съдържаща отвлечени и твърде сложни за мярата на творбата думи. В нея е и единственото за 12-те й строфи сложно съставно изречение. Тя прави изводи от доводи и дава доводи за следващи изводи. Това е реторичен похват, наречен аргументацио, и очевидно цели читателите да бъдат убедени в нещо. Ето отделните твърдения в строфата, едно спрямо друго:

пада в бой – не умира

не умира – жалеят го

жалеят го – песни за него пеят.

В „пада в бой – не умира” има противоречие. „Пада в бой” идва след двукратното лежане – „лежи и пъшка” и „лежи юнакът” и вече има предвид не физическия, а духовния смисъл. При това „пада в бой” има две взаимноизключващи се значения: загива, умира и не загива, не умира, а само губи битката, сразен е. (Вапцаров „Аз паднах. Друг ще ме смени”) Ето защо няма пълно противопоставяне на „Тоз, който падне” и „той не умира”, тъй като „падне” не е еднозначен синоним на „умира”.
Още по-нелогична е връзката на „той не умира” с „него жалеят”. Тя даже е парадоксална – не се жалее този, който не е умрял! Всъщност той е жив и за него се пеят песни. Така централният мотив на творбата е сблъскването между живота и смъртта, между умирането и безсмъртието. В нея липсва баналният хиляди пъти отъпкван преход от „физическа смърт” към „духовно безсмъртие” (Пенчо Славейков „Тоз, който в бой умре, в смъртта ще оживей”.) В баладата на Ботев юнакът не умира не само духовно, но и тялом. След приказната вечер и самодивската нощ той пак е жив, с кървяща рана и ближещ я вълк. Това е едно жилаво телесно безсмъртие.
То обаче се отнася до Хаджи Димитър, какво общо има Левски. Общото е, че точно тази балада е отпечатана от самия Ботев на календар за 1875 г., в който Васил Левски е провъзгласен от него за светец и е посочен денят, в който той да бъде почитан – 11 март. А светците, както е известно, са телесно нетленни.
Другото общо е, че в елегията „Обесването на Васил Левски” безсмъртието му е точно от същия вид – телесно безсмъртие. Нейният анализ може да бъде също толкова обстоятелствен. Тук само ще изтъкна, че баладата и елегията имат огледално симетрична структура с център тялото на героя. В елегията това тяло би трябвало да е максимално инертно и безсилно, тъй като е на увиснал мъртъв човек. То обаче виси на бесилото „със страшна сила”. После също както в баладата погледът се отмества от него и рисува картина на всеобщ ужас и безнадеждност, внушени чрез смразяваща звукова градация – старци се молят, жените плачат, децата пищят.
На трето място общото е, че и за Левски, и за Хаджи Димитър, и за самия Ботев върви упорита десетилетна мълва, че са оцелели, оживели са след премеждието. За Хаджи Димитър, че е пренесен от четниците в Средна гора. За Ботев – че е заловен жив и заточен в Анадола, откъдето се е върнал инкогнито, и за Левски – че е обесен друг човек, негов двойник, заловен на Дунава.
Вазов подема от Ботев и доразвива мотива за телесното безсмъртие на Левски. В разказите „Апостола в премеждие” и „Чистият път” той го представя като практически неуязвим. Одата „Левски” пък е стратегически изградена върху паралела между Васил Левски и Исус Христос, който също е безсмъртен и телесно е надмогнал смъртта. След Вазов този образен паралелизъм между двамата минава като червена нишка в безброй художествени творби, в киното, в театъра („Великденско вино” на Константин Илиев) та чак до настояването на Велислава Дърева, че Левски е всевишен.

Из „Предателите на Левски и безсмъртието на поп Кръстьо. Четвърто преработено издание”
Книгата може да поръчате тук!