10 г. след Либия Валя Червеняшка очаква с огорчение пенсионирането си

От болницата в Бяла Слатина ще ѝ дадат две заплати за края на трудовия стаж, а не 6, както е по закон

Докато подрежда масата за очаквани гости в дома си в Бяла Слатина, Валя Червеняшка казва, че никога не е имала проблем с адаптацията си, след като се прибра в България и отново започна работа в детското отделение на местната болница.

Започва разказа си с това, че и за нея, и за колегите ѝ било доста напрегнато в самолета, докато летели към София.

“Хем ни беше радостно, хем тревогата не ни напускаше съвсем - спомня си Валя. - Чакахме с нетърпение да се видим с близките, с приятелите, но знаехме предварително, че присъдите ни от Либия не са отменени.

Смятахме, че след

пристигането ни в

България ще ни

препратят в

сливенския затвор,

и това ни напрягаше. Затова истинската радост грейна, когато чухме указа на президента за нашето помилване. Върховен миг беше...”

Вече старшата сестра на детското отделение в болницата с гордост показва получените след завръщането си награди. А те не са малко. Тя е почетен гражданин на Бяла Слатина, жена на годината, медицинска сестра на годината и отличието на “24 часа” в инициативата “Достойните българи”.

В разказа ѝ се промъква огорчение от отношението на ръководството на болницата в Бяла Слатина и обидното бюрократично отношение, с което се сблъсква често в родния си град.

“Получих вече предизвестие от болницата, че трябва да се пенсионирам през август - казва Валя. - Но поради изискването да съм работила непрекъснато 10 г. на едно работно място, всъщност това би трябвало да стане през февруари догодина.

Така излиза, че не ми достигат 5 месеца за покриване на тези изисквания, и затова от болницата ме предупреждават, че няма да получа полагащите ми се 6 работни заплати, след като изляза в пенсия, а само две.

Или пък трябва да си доработя тези месеци. Опитах се да обясня някои работи на ръководството, но никой не иска да чуе. Смятат, че търся специални привилегии заради известността си, която явно ги дразни.”

Огорчението кара Валя да замълчи за кратко, но изведнъж се сеща нещо и очите ѝ грейват.

“Бях на екскурзия в Ирландия. Неочаквано и за мен, но на другия край на Европа намерих толкова любов и уважение, че ми идваше да се разплача. Докато се разхождахме, от един автобус се изсипа голяма немска група и разпознали ме, буквално се нахвърлиха върху мен, радваха ми се. Всички искаха да се ръкуват с мен и да им дам автограф. Малко по-късно в Дъблин отидохме в църквата “Св. Валентин” и там историята се повтори.

Хората ме

разпознаха и ме

наобиколиха,

подаряваха ми

икони и се радваха

на срещата. Бях

трогната и, честно

казано, се заредих

със самочувствие, че съм значима за хората. Във Франция и в други страни, в които сме ходили, се случваше подобно.”

Докато Валя Червеняшка показва нейните любими гоблени, които продължава да бродира с неподозирано търпение, влиза съпругът ѝ Емил. Дългогодишният фелдшер от спешния център на местната болница вече е пенсионер, но изобщо не го свърта на едно място.

В неголемия си двор около къщата на ул. “Сладница” той се е изхитрил да отглежда невероятни домати, за които се грижи от сутрин до вечер, ако не е отишъл за риба на някой водоем наоколо.

Въпреки че според домашното разпределение на задълженията грижата за отглежданите кокошки, пилета и зайци се падат на Валя, Емил е по-често сред тях и през ден им майстори нови клетки.

Още в годините, когато очакваше и се бореше със свои средства за освобождаването на арестуваните в Либия сестри и чакаше Валя да се върне жива и здрава, Емил бе натрупал огорчение и неразбиране от своите съграждани.

“Не знам дали подозрението и завистта са типични черти за всички българи, ама в нашия град се проявяват непрекъснато - въздъхва Емил. - Вече не смея да споменавам пред приятели и познати, че чакам пари от пенсията или че събирам средства за някой ремонт.

Веднага ми подхвърлят, че се правя на интересен, защото на всички било известно, че и двамата с Валя имаме дебели сметки поне в 3 банки. Де да ги имах и да знаех банките...”

Валя пък бърза да опровергае тиражираните в жълти издания слухове за възникнали раздори между петте медицински сестри, изкарали 9 г. в затвор в Либия. Разказва, че с всички се чуват редовно, поддържат си нормални отношения и често отиват заедно на екскурзии или различни чествания. За всички обаче не е ясно какво прави д-р Ашраф, който от години се установи в Холандия и сестрите рядко научават нещо за него.

И за Валя, и за Емил

обаче най-важни са

дъщерите им

Антоанета и Гергана

Когато питам за тях, Валя отначало се задоволява да спомене само, че са добре и работят. Подтиквана обаче от Емил, старшата сестра се отпуска и с майчина гордост разказва за голямата си дъщеря Антоанета, която работи в американското посолство в София.

“Тя е шеф на отдела за човешките ресурси на Америка за Западна Европа - допълва майката. - А това е много висока позиция, която рядко се заема от чужденец в практиката на американската дипломация, доколкото знам.”

А Емил бърза да допълни, че заради кандидатстването на Тони за престижната работа са ги проучвали вкупом и от ЦРУ, и от ФБР.

“Сигурно за американците сме напълно благонадеждни хора, щом издържахме дългото проучване успешно”, смее се пенсионираният фелдшер.

Валя с пилетата си, които обича да храни сама и ги наглежда непрекъснато, когато не е на работа в болницата.