Маргарита Младенова и Иван Добчев: Започваме нова програма по Достоевски

Лидерите на “Сфумато” са връстници - наскоро и двамата отбелязаха 70-годишен юбилей

Театрална работилница “Сфумато” е единствена в България по стила на работа, утвърдена мисия на съществуването и възглед за предназначението на театъра. През май 2004 г. ТР “Сфумато” се мести на ул. “Димитър Греков” 2 в реконструираната сграда на старата баня “Подуене”. Пет години по-късно започват да мислят и проектират така наречената ПРИСТРОЙКА към театъра. Преди месец Младенова и Добчев обявиха проекта си за разширение на съществуващото културно пространство. По този повод и във връзка с общата им 70-годишнина разговаряме с лидерите на “Сфумато”.

- Какво представлява новата ви идея за разширяване на “Сфумато”?

Иван Добчев: Това място, където сме сега, беше запустяла сграда, Подуенската баня. Нашата мечта е да разполагаме с модерна сцена, каквато имат европейските театри, истински просторни складове за декори и с база за настаняване, в която да каним трупи и артисти, които да показват спектаклите си или да участват в работни ателиета. Тук да стане европейско място за правене на театър.

Маргарита Младенова: В началото на “Сфумато” искахме да пътуваме и да показваме нашите представления по света. След това си казахме, че вече имаме възможности за обратното - светът да идва при нас,

тук да стане

международен

център за

театрално

новаторство Фактически ние вече го правим, не чакаме да се построи новият театър, за да започнем. Работим над лимита на тази “дядова ръкавичка”. Малкият ни сезон е пълен с чужденци, работим със 180 актьори, имаме международни проекти, бяхме в Ню Йорк и оттам дойдоха за участие в ателие, планираме участия с Италия и Франция. Извървени са две трети от пътя и няма да се откажем.

- Защо нямате

последователи?

Ив. Д.: Имаше опити да се прави независим театър. Но те нямаха същинска програма, същинска политика и, естествено, се разпаднаха.

М. Мл.: Ние никога не сме искали да бъдем сами. Нас ни държи “тъгата по световната култура” (както се изразява Манделщам). Днешният човек е глух за нейните послания, не ги знае и не ги чува. В тази разстроеност и обърканост на човека той не е способен да намери опорни точки. И посланията изчезват, изтриват се. Винаги сме вървели срещу това - да се изтриват културните, духовните натрупвания. Някъде може и да сме грешали, но мисля, че това е тягата, която ни съхранява. Знаем върху какво стъпваме.

- От кои представи, копнежи, думи се отказвате днес? Иван например казва в началото, че “Сфумато” е секта, апокрифна общност с покръстени участници.

- Ив. Д.: Така съм го мислил в началото на живота на “Сфумато”. Било е мечта - толкова обратно на конвенционалния театър, че да стоим като манастир, като секта. Всичко светско да е забранено, да няма желание да се прави. За съвсем кратко време съществувахме по този начин - когато работехме в НДК и животът навън беше страшен. Хората нямаше какво да ядат, в цигарите намирахме червеи... “Сфумато” беше компенсация, заместваше всички несгоди, удоволствия, професионализма дори. Имаше само работа и работа. Но не съм се отказал от тази мечта.

- После реалността ви удари?

Ив. Д.: После НДК се напълни с гащи и чорапи и стана битак. Отнеха ни зала 4, където сега е Би Ти Ви. Ние отидохме в гримьорната, а после и оттам ни изгониха. Защото такъв театър не им беше нужен. Времената работеха брутално и агресивно срещу Студийното евангелие, опитваха се да ни откажат от него. Но имаше хора, които застанаха зад нас, и ние устоявахме. Благодарение на директора на Народния театър Васил Стефанов отидохме на 4-ия етаж там. А Ивайло Знеполски като министър ни даде онази зала на “Цар Освободител” 14. Страхотен жест!

М. Мл.: Дадоха ни онзи имот, но условието беше да намерим пари за ремонта. Тогава ни помогнаха французите. Искам да кажа, че актьорите от първата трупа на “Сфумато” стояха с нас от самото начало в НДК, както и после, когато в Народния театър направихме 4 постановки по Йовков и Радичков. Те бяха с нас и на “Цар Освободител” 14. Спомням си как се върнахме от фестивала в Нанси и заварихме французите, вече оборудвали театъра. Отворихме вратата и

влязохме в нашия

театър през нощта

и всички плакахме... Едва тогава, на “Цар Освободител” (трупата има зала в двора на бившия Музей на революционното движение), изпаднахме в точката на изчерпване... Ние отворихме модела си - да нямаме щатна трупа, за разлика от субсидираните театри, а за всеки проект да се събира екип. Някои от първите актьори продължават да участват в новите ни проекти - представления със Светлана Янчева, с Владо Пенев, Йордан Биков са живи и до днес. Дойдоха и много нови актьори.

- Защо някои хора през годините ви обвиняваха в различни грехове? Завиждаха ли ви? Продължава ли тази вълна на отрицание?

М. Мл.: Тя приключи. По начало беше инцидентна, водена от отделни хора, които имаха лични мотиви да ни нападат. За съжаление, това бяха хора, които критикуваха със сажди в очите, без да гледат онова, което правим. Мнозина колеги в съсловието нямат представа какво е “Сфумато” и макар че не изричат обвинения и клевети, си ги мислят. Те не могат да приемат, че двама души тръгнаха сами да правят театър, когато всички очакваха от държавата помощ; после “Сфумато” не се разпадна, както пророкуваха, ами на всичко отгоре обикаляме света и представяме българския театър. Продължаваме да репетираме и да правим различен театър.

Ив. Д.: Още след първите постановки започнаха да канят “Сфумато” на фестивали по света и ние представяхме българския театър в Авиньон, Есенния фестивал в Париж, в Нанси, Страсбург, Хамбург, Берлин, Южна Корея, Япония, Испания, Италия, Москва, Санкт Петербург и на много други места.

М. Мл.: Гастролите на фестивалите ни спасяват и финансово, защото не искаме от Министерството на културата пари, за да пътуваме. Чувстваме се свободни. Играта в “Сфумато” има железни правила и това ни спаси.

Ив. Д.: Мисълта, че “Сфумато” е най-българският театър в очите на световната театрална общност наистина ожесточава някои хора.

М . Мл.: Дълго време ни обвиняваха, че правим всичко за себе си, за да храним собственото си его, макар и творческо. Съсловието започна да се обръща към “Сфумато” от момента, когато се отворихме и започнахме да правим ателиета. В тях нахлу млад народ. Започнаха да си дават сметка, че тук е мястото за истинска креативност.

- Имахте ли моменти на отчаяние?

М. Мл.: Случвало се е да знаем, че не сме изчерпили идеите си, творчеството си, но ситуацията е блокирана, не ни иска, изплюва ни. Така беше през 2010- 2012 година, когато финансовата криза затвори големите фестивали. Вместо уникално мислене и креативни идеи като база за търсене се наложи пазарната мярка.

- Получавате ли съвети от партньори?

М. Мл.: Селекционерите на фестивалите също имат конюнктурни съображения. България в даден момент може да не им е фокус за сметка на някоя друга държава. Това е също проблем на оцеляване и ние го разбираме добре. Но приятелствата стоят. Любопитството, разбирането продължават. Има очи, които - особено във Франция, ни следят и се радват на това, че “Сфумато” все още го има. В Европа в момента, освен центъра в Понтедера - Италия, който Гротовски създаде, и “Сфумато” - няма театрални лаборатории.

- Казвате, че в началото на “Сфумато” модел ви е бил Гротовски и позициите му за театъра. А сега кои са моделите ви?

Ив. Д.: Школата в Понтедера бе създадена от Гротовски, който умира там. Неговите ученици и последователи продължават да удържат онзи “студиен” дух, който Учителят носеше със себе си още от Театър Лабораториум във Вроцлав. Така че тази школа е пример за това как трябва да се запази едно учение, след като си отиде учителят.

М. Мл.: Да, има един хоризонт и един път, но при всеки нов проект се опитваме да гледаме по различен начин, да излъчваме от себе си различни неща, различни провокации. Образът да не е същият като вече създадените.

– Сега какво замисляте?

М. Мл.: Започнахме нова голяма програма върху Достоевски – по “Идиот” и “Бесове”. Участват студенти и съвсем млади актьори. В днешния свят

предупрежденията

на Достоевски се

сбъдват

В центъра е стихията на саморазрушението у човека. Големият проблем днес е дали може да бъде спряно това саморазрушение. Интересува ни тревогата около случващото се с човека, за което предупреждава Достоевски. Той целият е посветен на този въпрос. Натам е насочена търсачката. Не да констатираме, не да се ожесточаваме, а обратно на онова, което всички знаем, да откриваме светлина, импулс, съхранена душевност, жест към другия. Цялата аномалия е в това, че днешният човек се ражда, за да взема. А не е роден, за да даде, да принесе. Но има и такива хора - цяло чудо е, че ги има.

- Как можем да се променим?

М. Мл.: Мисленето не може да се промени автоматично. Нещо трябва да започне отначало. Защо си тук? Кое те води – доброто или злото? Ако паднеш, как да се изправиш? И най-вече - кое може да зареди, да вдъхнови човека, за да е наистина жив. Само когато открие, че съществуват по-големи от него неща, на които може да се посвети - може да е любов, може да е един текст, който създава, може да са хората, с които работи, може да е куче, което спасява, - ще открие защо е тук. Ще започне да извършва жестове извън себе си. В този смисъл трябва да се промени мисленето, да се промени импулсът за действие.