Фердинанд сваля кабинета на Стоилов заради 200 000 лв.

Стефан Цанев е един от най-добрите и увлекателни разказвачи на българската история. Причина за това твърдение е несекващият интерес към четирите тома „Български хроники”, които обхващат историята на нашите предци от 2137 г. пр.Хр. до 2007 г.

Третия том от „хрониките” е посветен на Освобождението и събитията произтекли след него до влизането на България във Втората световна война и загадъчната смърт на цар Борис III.
Откъсът е посветен на Фердинанд и стремежа му към византийският престол.

Миражът “Нова Византия”

Княз Фердинанд, Константин Стоилов, Александър Малинов

Три смърти разчистиха пътя на Фердинанд – за година и половина един след друг паднаха от коня:
съперникът му, идолът на българските офицери княз Александър Батенберг (Стамболов, като се ядосаше, викаше, че ще го върне на трона) умря в несрета на 5 ноември 1893 година;
през октомври 1894 издъхна (слава Богу!) смъртният му враг всероссийският император Александър III;
през юли 1895 бе убит (най-сетне!) опекунът му, грубиянът, простакът, татаринът Стефан Стамболов.
Княз Фердинанд Максим-Илиан-Карл-Леополд-Мари Бурбон-Орлеан Кохари Сакс-Кобург-Готски, потомъкът на Краля Слънце Людовик ХIV, беше вече пълновластен господар, всесилен самодържец, нямаше вече кой да му пречи да поеме триумфално нагоре по пътя към величието!
Отдъхна си и майка му – баба Клементина. По този повод тя организира “жива картина” в двореца, сходна с живите картини във Версайския дворец, правени навремето, за да ласкаят Краля Слънце, прародителя, чиято прилика с Фердинанд, според баба Клементина, била поразителна и му вещаела бъдещо величие.
Тя повика някои от дамите, харесвани от сина й, и дни наред те репетираха под нейното ръководство.

Нарекли тази жива картина „Апотеозът”. Цяла София цял месец само за това говорела. За да я запази за спомен на поколенията, Фердинанд поръчал от по-рано на придворния фотограф Ив. Карастоянов да дойде с апарата си да я снеме.
Едно френско списание отпечатало “Апотеозът” с надпис отдолу: “Le roi s‚amuse”.
„Апотеозът” предизвикал в България смях, а в Европа смут: дали това не означава, че князът се готви да се провъзгласи за цар и да обяви независимостта на България?
Европа вярно предугадила намеренията на Фердинанд. Но, първо, той трябваше да си дооправи отношенията с Русия. Делегацията, която беше изпратил в Петербург, се завърна с благата вест, че новият цар Николай II е склонен да го признае за законен владетел на българския престол –
а признае ли го Русия, ще го признае цяла Европа.
Още една смърт дойде като по поръчка: умря руският външен министър Гирс (1895) и бе заменен от княз Лобанов, личен приятел на княгиня Клементина – оня, дето беше подшушнал на граф Калноки, че Русия би била благосклонна към принц Фердинанд, ако Стамболов бъде отстранен.
Е, Стамболов бе отстранен. Сега обаче Лобанов постави друго едно категорично условие: да бъде анулирана поправката на чл. 38 от Конституцията и престолонаследникът принц Борис Клемент Роберт Мария Пий Луи Станислас Кзавие княз Търновски да бъде препокръстен в православната вяра.
Ако се отнасяше за самия Фердинанд – той би приел и исляма. Както казва австрийският дипломатически агент в София Стефан фон Буриан:
– От това, което князът често ми е казвал насаме, бих могъл да направя заключението, че Негово Височество не би влязъл в остро противоречие със своята собствена съвест, в случай че се присъедини към православната църква.
Но срещу себе си Фердинанд имаше Мария-Луиза и баща й херцог Роберт Пармски – по католици от папата, и най-страшното: Мария-Луиза беше кръщелничка на самия папа Лъв ХIII.
Налагаше се да се моли. На 27 януари 1896 година Фердинанд отиде при Негово Светейшество, падна на колене и поиска разрешение – заради светлото бъдеще на милата му България, да покръсти двегодишния свой син в отцепническата православна вяра – Лъв го погледна втренчено и каза:
– Вие искате от мен да одобря смъртта на Вашия син, смъртта на душата му?
После вдигнал ръка към небето и се провикнал заклинателно:
– Ако предадеш своя син Борис на схизмата, ipso facto ще бъдеш отлъчен от вярата!
Както виждаш, драги читателю, любовта между двете братски християнски църкви не угасва. Ще ти напомня, че и до ден днешен католиците смятат православните за еретици, и наопаки: православните пък обявяват за еретици католиците!
Фердинанд сгрешил, като споменал България – нали заради нея стана разколът между двете църкви точно преди 1000 години, още повече сгрешил, като нарекъл сина си Борис – разколът стана по времето на българския княз със същото име.
Но нито папата, нито анатемата обаче можеха да спрат Фердинанда. Още на другия ден, щом се завърна в София, той издаде следния манифест:
Понеже не намерих там, гдето очаквах, разумение на това, което България изискува, Аз, верен на клетвата, която Съм дал на възлюбленний Си народ, реших Сам лично да отстраня препятствията и да сложа на народний Олтар най-неизмеримата и най-тежката жертва.
Почти като Авраам, който принася в жертва сина си Исаак. А на Стоилов казал делово:
– Аз ви давам сина си, след като Русия го изисква, а вие ще ми подпишете документ, в който ще се задължите никога да не се месите в религиозното му възпитание. И ви предупреждавам, че това възпитание ще продължи да бъде изцяло католическо!
Не случайно човекът си признаваше, че лицемерието е основната добродетел на царете и че то е много тачено в Кобургския род.
За да потвърди окончателно и пред светата църква тази своя добродетел, десетина години по-късно (1907 г.) Фердинанд ще напише тайно писмо на следващия папа Пий Х:
“Официалното завръщане на сина ми в лоното на Римската църква – това е предложението, което най-смирено се осмелявам да поставя в краката на Ваше Светейшество и да подложа на Вашето Върховно съгласие:
престолонаследникът след пет години, когато трябва да достигне политическо пълнолетие, да се върне сам, като избере за своя религията, която аз му отнех;
това трябва да остане в пълна тайна, а за пред хората моят син да продължи да практикува местната религия…”

Речено – сторено. На 2 февруари 1896 година малкият Борисчо бил кръстен отново. И кръстник му станал не кой да е, а руският цар Николай II.
Но това не му стигало на Фердинанд. Артистът си е артист, като ще е гарга – рошава да е:
и когато дойдоха в България руските гости по случай прекръстването на престолонаследника, Фердинанд бе станал смешен да им разправя, че в жилите му течела славянска кръв – разправя Добри Ганчев.

– В България няма по-голям лъжец от него – казвала първата жена на Фердинанд, о Бозе почившата царица Мария-Луиза. – Лъже и хората, лъже и Бога…
Лъже, не лъже – целта била постигната: Русия признала официално Фердинанд за законен княз на България, през следващите десетина дни всички европейски държави направили същото.
Нещата се обърнаха като по чудо, с изумителна бързина! – пише граф Бурбулон. – И то защото всички треперят пред Русия, достатъчно бе тя да даде знак и цяла Европа се преклони.
– Анатемата от Запад е паднала над Мене, но Аз гледам към златната заря от Изток! – провиква се Фердинанд в Народното събрание,
ex oriente lux става неговият девиз и на 14 март 1896 година Фердинанд напуска своята бързо разцъфтяваща столица и прави официално посещение на султана в Турция.

Жорж Морис Палеолог, френският посланик в София, който се изкарвал потомък на последния византийски император Константин ХI Палеолог, в разговор с императрица Евгения, вдовицата на Наполеон III, доуточнява:
– О, госпожо! Фердинанд е наистина много покварен, много изтънчен… всичко у него е непостоянно и двусмислено, импулсивно и изкуствено.
Най-благородната цел на неговите желания, мечтата и видението на неговия живот е короната на Византия.
Под някакъв нищожен предлог ме накара да вляза в един малък салон на частния му апартамент. Аз видях пред себе си една картина:
Босфора, Цариград, “Света София”, крепостната стена, Златният рог, азиатският бряг… и над цялата тая панорама, в сиянието на някакво апокалиптично небе, победният галоп на един бляскав ездач – цар Фердинанд!
Той ми разправи, че при последното си посещение в Илдъз Кьошк получил позволение да влезе в „Св. София” и да остане там половин час сам, за да може да се наслади до насита на този несравним паметник.
Великолепният владетел дал съгласието си, при условие че за да не се нарушават предписанията на Корана, един офицер от неговата гвардия, следователно един мохамеданин, ще стои вътре в джамията, макар и до вратата, без да смущава движенията и размишленията на височайшия посетител.
След това Фердинанд продължи:
– За да помоля Абдул Хамид, имах една особена причина. Исках да намеря по известни белези една определена порфирена плоча, която означавала мястото на византийския самодържец през време на богослужението.
Докато офицерът на султана, облегнат на стената, ме следеше с учуден поглед, аз отместих с върха на бастуна си една от рогозките, които покриваха пода.
Тогава видях порфирената плоча, върху която василевсът Юстиниан е стъпвал със своите обути в пурпурни обувки нозе.
И аз също стъпих върху тая порфирена плоча!
Не можа Фердинанд да се помири със скромната роля на владетел на малка държава. Географическата България бе тясна за него. Ламтеше той за много по-големи царства. Завлече го таз мания към Цариград…
Върхът на таз мания се изрази в известния портрет от художника Мърквичка, който го нарисува в костюма на византийски император:
седнал върху златен трон със златна корона на главата, наметнат с пурпурна мантия, обшита с бисери, с препасан на бедрото златен меч, със златна огърлица на шията, с гривни и пръстени на ръцете, със скиптър в дясната ръка и свитък в лявата –
досущ като цар Симеон Велики, както го рисува Йоан Екзарх през Х век в своя „Шестоднев”;
и за да свикне българският народ с този величав образ, картината била напечатана върху половин милион пощенски марки,
а чрез писмата до чужбина, облепени с тази марка, светът бил деликатно известен за великите намерения на Фердинанд.

Френският посланик Жорж Палеолог, спец по историята на Константинополските императори (нали се пишел потомък на последния византийски император Константин ХI Палеолог), съвсем побъркал Фердинанда, като му казал, че

Пиер дьо Куртене, третият император (1217 г.) на Латинската империя и баща на последния латински император Балдуин II (1237–1261), бил внук на Людовик VI Дебелия – пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-прааааааа-дядото на Фердинанд;

в това Фердинанд видял съдбовно предопределение: пръстът на провидението му сочел към Цариград – да поведе нов ХIII Кръстоносен поход на кръста срещу полумесеца и да се качи върху трона на своите прадеди в Констатинопол!
Но преди това трябваше да се обяви за цар.

Докато чакаше удобен повод за възцаряването си, князът не си губеше времето:
Фердинанд се утвърди като благодетел и арбитър в политическия живот, като разпалваше и използваше непримиримото съперничество между партиите – пише на висок стил Стивън Констант.
Дядо Йосиф I, българският екзарх, обяснява нещата по нашенски:
Князът лъже всички шефове на партии, че ще ги прави министри, и се смее зад тях, че го вярват.
Когато говори с някого, говори му против другиго, за да го предизвика да говори против него, и после казва на другия, че оня говори против тебе, та по тоя начин сее омрази и раздори.
Изучи народа, че е нищо, а партиите още по нищо, и си управлява, както му дойде на хесапа;
масата народна е невежествена – 80 % земеделци, 15 % еснафи прости и бедни и 5 % чиновници-сиромаси с големи нужди и оскъдни средства, които не могат да вържат двата края –
те се групират в партии, за да дойдат на власт и да се понахранят и да спечелят нещо; партиите князът владее чрез интереса – той им дава и отнема властта;
опозициите викат против него само докато дойдат на власт и когато дойдат на власт, ще бъдат по-раболепни от тия, дето са сега на власт.
Че Фердинанд им дава и отнема властта – две мнения няма. По време на 31-годишното царуване на Фердинанд е имало 24 правителства (сменял ги князът като носни кърпички) и 15 Народни събрания (свиквал ги и ги разгонвал както чобанин стадо овце) –
само едно Народно събрание – последното, по време на Световната война – изкарало мандата си, 4 издържали по 2 години, 4 – по година и нещо, другите са били разтуряни от княза след няколко месеца, а 16-ото Обикновено народно събрание (декември 1913) е просъществувало 12 дена.
С правителствата положението е още по-лошо: като изключим правителствата на Стамболов (към 7 г.), на Константин Стоилов (към 5 г.) и Радославов (5 г.), за останалите 14 години са се изредили 19 правителства, като само 2 от тях са управлявали повече от 2 години, 5 – по около година, 8 – по няколко месеца, 5 – по месец, месец и половина, а едно – цели 5 дена!
На власт се изреждали 6–7 партии: Консервативната партия, станала после Народна, и издънките на разпадналата се Либерална партия: Народно-либералната (стамболовисти), Прогресивнолибералната (цанковисти), Либералната (радослависти), Младолибералната (тончевисти), Демократическата (каравелисти), Радикалдемократическата (цановисти)…
Имаше още 2–3 партии, но те засега подсмърчаха отстрани: основаната през 1891 година Българска работническа социалдемократическа партия беше още немощна – не стига, че нямаше още пролетариат, но тя взе, че и се разцепи през 1903 г. на широки социалисти (на Янко Сакъзов) и тесни социалисти (на Димитър Благоев);
изпод земята с тихо буботене набираше мощ появилият се през последната година на века (1899) Български земеделски народен съюз.

Но, както казва дядо Йосиф:
Князът е, който управлява, министрите са му слуги. Никой от министрите му не знае какво той гони. Който не му върви по гайдата, той го счита за свой враг.
Никой в България не го пита къде ни води, защото партиите чакат да им се даде властта, всичките са властогонци и мислят най-напред за себе си, че после, ако има време, за общото, доколкото не им пречи на техните интереси.
При поредната си разходка из Европа през 1899 година Фердинанд прахосал 200 000 лева и като се върнал, рекъл на министър-председателя Стоилов да ги впише в държавния бюджет като държавни разходи, Стоилов обаче отказал.
– Тъй ли? – рекъл Фердинанд и кабинетът на отличния държавен мъж биде свален, за да дойде друг кабинет, който няма да прави въпрос за таквиз дреболии; Радославов още в първия бюджет, гласуван от камарата, вписа сумата и я изплати.
Константин Стоилов, почтеният консерватор, който смяташе идеите за неподатливи на влиянието на времето, на новите повеи в мисленето и морала (оставяме настрана това, че именно той намери Фердинанда във Виена и го препоръча на Стамболов), бе съкрушен душевно
и също като Матей Миткалото, който като загуби вярата си, се поболя и умря – така и Стоилов, загубил вяра в нормалната почтеност, здрав и широкоплещ като Платон, се поболя и скоро след това умря.

А „русото момче”, което не страдаше от подобни глупави скрупули, известно още като „сопаджията” по време на русенските бунтове, извърши първото масово братоубийство в новата ни история.

Току-що появилият се на политическата сцена Български земеделски народен съюз взе да причинява много главоболия на Фердинанд – в началото на новото столетие, навръх 1900 година, организира селски бунтове из далечната Добруджа –
вдигнали се простите му селяни против натуралния десятък – напомнял им бил този данък феодализма и омразното турско робство!
Тъй ли? Едно намигване от страна на Негово Височество и новият министър на вътрешните работи д-р Васил Радославов заповядал на армията да смаже безмилостно, показно и назидателно селските бунтове в Шабла и Дуранкулак – да запомнят кога са вдигали глава против своя любим княз!
И на 1 юни 1900 година от Добрич, газейки вретенилите жита, препуснали към морето ескадроните на 5-и кавалерийски полк в пълно бойно снаряжение – сякаш отивали на война,
като видели насреща си селяните – без оръжие, дори без тояги, струпани край могилата срещу Калъкчий, конницата храбро се втурнала срещу тях с „ура” и с извадени саби.

Били убити 150 селяни, повече от 800 били ранени – кой бил с отсечена ръка, кой с отсечен крак, кой с разцепена глава… синове клали бащите си, братя – братята си;
след клането край могилата срещу Калъкчий цял ден се носели стонове и викове за помощ, но само орлите лешояди се отзовали,
небето почерняло от орляка им, после хищните птици свили криле, спуснали се надолу и с острите си клюнове довършили работата на славната българска войска…
А правителствените вестници пишели с едри букви на първата страница:
„ВОЙСКАТА ИЗПЪЛНИ СВОЯ ВИСШ ОТЕЧЕСТВЕН ДЪЛГ”.
Че е хитър Фердинанд – хитър е, но човек все пак не може да не се запита: само с хитрост ли е владеел положението?
Дядо Йосиф, близък свидетел на тези събития, открехва завесата на загадката:
Комитетът налага волята си на министерството (правителството) и администрацията, убива, съблича, събира насила пари и остава всякога ненаказан, министрите не могат нищо против Комитета, понеже…

Из „Български хроники – том 3”
Книгата може да поръчате тук!