Павел Поппандов е играл даже Шарл дьо Гол

Актьорът се е снимал в над 200 роли в киното

Павел Поппандов сигурно е най-сниманият български киноактьор - броят на ролите му е около 200 и продължава да расте.

На 18 септември т.г. Поппандов навърши 71 г. Роден е през 1946 г. в Гевгелийския квартал (до Западния парк), но детството му преминава на пъпа на София - семейството заживява на ъгъла на улиците “Веслец” и “Екзарх Йосиф”.

Кръстен е в Рилския манастир, макар че по това време комунистите гледат лошо към религията. Но баба му решава, че не може внукът на поп Пандо да не бъде топнат в купола и посветен в светото тайнство кръщение.

Започва да учи в Трето училище и с благодарност си спомня за учителката Дора Фархи, която му разрешава да пише с лявата ръка. Но когато със същата ръка подписва и първия си паспорт, чиновничката е почти ужасена: “Ти с коя ръка пишеш бе, момче?”. “И с двете” , отговаря момчето.

Чиновничката излиза и след малко се връща с цял майор, който му казва: “Я сега ти, момче, си напиши трите имена с лявата ръка!” Майорът явно си мисли, че младежът пише с дясната и нещо ги баламосва. Павел изпълнява нареждането, униформеният оглежда написаното и му нарежда да дойде за паспорта си след три дни.

Баща му много се ядосва на всичко това и може би се обажда някъде. Документът за пълнолетие на младежа е върнат още на другия ден, без в графа “особени белези” да е отбелязано, че пише и с двете ръце.

В девети клас Павел

напуска училището

поради взаимна нелюбов. Баща му казва: “В този дом, мой човек, не може да има нетрудови елементи. Щом не искаш да учиш, започваш да работиш!”

Така на 8 октомври 1962 г. човекът с паспорт на име Павел Кирилов Поппандов гордо се влива в редовете на работническата класа, която според марксистката идеология има ръководна роля в обществото. Започва да се труди в слаботоковия завод като шлосер матричар. Заплатата му е 36 лева и 84 стотинки.

След казармата е таксиджия, после и честен частник по 23-о постановление. Правят полилеи, лампи и какво ли още не от ковано желязо. Страхотно модно било в ония години. Сред най-видните му клиенти е тогавашното семейство Лили Иванова и Иван Пеев.

Паралелно с всичко това учи вечерна гимназия. Трябва му тапия за средно образование, защото още от слаботоковия му период една идея бръмчи в главата му. Тогава в завода има самодеен състав. Майстор Ангел привлича в трупата и своя ученик по шлосерство.

Тук ще отворим една скоба. След много години, когато Павел играе ролята на Трендафил Акациев, вижда майстора си в залата. След представлението го кани на сцената и казва на зрителите, че ако не е бил този човек, животът му сигурно би се развил по съвсем друг коловоз. Майсторът се разплаква. Затваряме скобата.

Първата възможност на вече човека с диплом Поппандов да кандидатства във ВИТИЗ е през 1970 г., но той я пропуска. От престараване! Тогава в института има пети кръг, който е за проверка на общата култура на кандидата.

Амбициозният младеж започва да чете за опера, театър, кино, литература и всичко друго, за което се сетите. Главата му се превръща в чекмедже, в което има много знания, но е трудно да ги намериш, защото в чекмеджето цари пълна бъркотия. А той се уверява, че за една година не можеш да натрупаш такава обща култура, която се събира през годините в училището.

Влиза в института през 1972 г. - с последния влак, последния вагон и в последното купе. Вече е на 25, а това е пределната възраст за кандидатстване при младежите, за девойките е 23 години.

На първия кръг се

явявят 1600 мъже!

На всичко отгоре някаква “умна глава” измисля безумен регламент. Изборът е по квоти за различните градове. За София има 4 места, Пловдив и Варна - по три, и т.н. Поппандов е приет в класа на проф. Боян Дановски.

По силата на този регламент Павел трябва да си остане в София. Но е изпратен по разпределение в Кърджали заедно с една част от класа си. Другата част е запратена в Силистра.

Нашият човек, естествено се заинатява, иска да бъде спазен регламентът. Веднъж успява да стигне до високопоставен чиновник в Министерството на културата, който го изслушва и казва: “Не!” Павел обаче е толкова упорит в атаките си към министерството, че му забраняват да стъпва в него. Но не са познали човека!

Една сутрин, силно наежен, актьорът изиграва една от първите си роли. Влиза във входа и милиционерът пита: “Ти къде, бе?”. Вместо да му отговори, Павел поглежда напред и възкликва: “А, другарят Павлов!”. Милиционерът се обръща и той се шмугва покрай него. Изтичва по стълбището и се скрива в дамската тоалетна. Стои в нея два часа, докато мине претърсването на сградата. “Стоях като малоумен заключен в една кабинка”, уточнява сега Павката.

Когато решава, че блокадата е вдигната, той нахълтва в стаята на секретарката на другаря Павлов. Тя обаче явно е предупредена и като една Раймонда Диен препречва с тяло пътя към кабинета на шефа си. И ролята на актьора свършва с поредното му изгонване от министерството.

За първи път Павел

застава пред камера

още когато е студент първокурсник. Участва в телевизионния сериал “Анто и лейтенанта” заедно с Кирил Господинов и Добромир Манев.

Тогава обаче преподавателите се сърдят, а някои дори и забраняват на студентите си да се снимат в киното. Ревнуват и си ги пазят за театъра. Павел, както и колегите му се снимат тайно, доколкото може да се опази в тайна едно такова явно нещо, особено когато филмът излезе на екран.

И се започва: “Мандолината”, където е криминалният затворник Гайтана, “Последната дума” - в който е момче, което тича за среща, “Нона”, “Пазачът на крепостта”, фотограф в “Дърво без корен”, хулиган в “Дубльорът”.

Стига и до първа главна роля - войникът в “Откъде се знаем”. Отива при учителя си Дановски и му казва. Професорът го пита кой е сценарист на филма. Валери Петров. “А, добре, отивай тогава...”

През 1975 г. се снима в “Щурец в ухото” на Георги Стоянов, където е в ролята на Тимето. Със Стефан Мавродиев разиграват абусрдната драма на двама селски младежи, които са тръгнали да търсят работа и да живеят в голям град.

Знакова роля за актьора, защото си допадат по начин на мислене и гледна точка към света с режисьора Георги Стоянов и след това той го снима във всичките си филми: “Пантелей”, “Константин Философ”, “Брачни шеги” (новелата “Какво ти става”), “Онова нещо”...

Веднага след “Щурец в ухото”

Поппандов започва

снимки в

“Самодивско хоро”,

където е младият художник Павел Сираков. Това е годината на дипломирането му във ВИТИЗ. Снимат в Пазарджик и един ден (с кой акъл?) с колата на Стоян Гъдев-Гъдьо и Пепа Николова отиват в Кърджали. Като го вижда, директорката на театъра Текелиева радостно възкликва: “О, вие се появихте?!”. “Дойдох да ви кажа, че изобщо няма да идвам в театъра ви...”

Директорката сменя физиономията си и бавно процежда: “Утре сутринта в 9 часа - в кабинета ми!” А Пепа Николова, полегнала на паважа, повтаря като в речитатив: “Текелиева, остави го, ма, няма да дойде!”.

А тогава законът е строг. Ако не отидеш по разпределение, могат да те лишат от, така да се каже, право на труд. Или пък трябва да върнеш парите, похарчени от държавата за образованието ти. Но в този труден миг, както генерал Радецки пристига на Шипка с гръм, така при Павел идва късметът.

Късметът се казва Николай Машченко, режисьор от СССР, който идва да снима сериала “Пътят към София”. Със специална заповед на Людмила Живкова, председател на Комитета за култура, от всякакви театрални ангажименти са освободени актьорите Георги Георгиев-Гец, Петър Слабаков, Павел Поппандов и Константин Цанев, който още е студент във ВИТИЗ.

По същото време Павел Поппандов е назначен на щат в Киноцентъра. Там вече е Джоко Росич, след това ще дойдат Филип Трифонов, Любен Чаталов, Иван Иванов и др. Това е в интерес главно на режисьорите, за които е по-добре да имат актьори подръка, а не постоянно да се съобразяват с ангажиментите им в театъра и разправиите с техните директори.

И се започва

киноодисеята на

Павел Поппандов!

Влиза от филм във филм, от филм във филм. По 3, по 4, по 5 на година. Режисьорите въобще не го жалят, използват го и в киното, и в телевизията През 1984 и 1987 на екран излизат по 7 филма с негово участие. Няма амплоа, няма рамки, може да изиграе всичко.Влиза в образите на старшина акустик в подводница, табладжия, мошеник, треньор по баскетбол, чистач, учител по физкултура, футболист, доктор, шофьор, пианист, следовател, доставчик и шофьор симулант, шпионин, пощальон, келнер, разбойник, таксиджия, кафеджия, тракторист, милиционер, магьосник, чорбаджи Венко, Данко Хаирсъзина и дори... Шарл дьо Гол!

Край няма, както казва Стоичков в оная реклама. През 2001 г. италиански екип снима в България филма “Папа ХХIII”. Разказва се как след края на Втората световна война ген. Дьо Гол погва френското духовенство за сътрудничеството му с режима на Виши.

И папа ХХIII ІІІ изпраща делегация в Париж за решаване на проблема. Италианските шивачи и гримьори са като факири - бързо ушиват униформа и гримират Поппандов - слагат му мустачки и тупе, коригират носа му. Когато режисьорът го вижда, спонтанно възкликва: “Мама миа! Перфекто!!!”

Бройките филми обаче никога не са вълнували Павел Поппандов. За него по-важното е, че си е вървял по актьорския си път и се е срещал с много и какви ли не хора. Които няма как да срещнеш, когато играеш в театъра.

Неговата единствена театрална изява е в “Опит за летене”. През 1979 г. Крикор Азарян поставя пиесата на Радичков в Перник и го кани за ролята на Петлето. Дико Фучеджиев пък го кани на щат в Народния театър, където да играе същата роля. Павката отказва.

Павел Поппандов може дълго да говори за приятелството си с Велко Кънев:

“За моя радост и късмет съдбата ме срещна с Велко. Много рано, с него дружах още от ВИТИЗ. Той беше две години преди мене, в класа на Апостол Карамитев. Играеха “Женско царство”, аз не пропусках представление и бях научил текста на неговата роля. Ама дословно!

Бяхме на една студентска бригада в с. Староселци и се реши за местните хора да се изиграе “Женско царство”. А Велко го няма, на пробни снимки е в София. Наложи се аз да вляза в представлението. Имаше един танц, който изрепетирах, и бях готов. Обаче в 7 без пет Велко се появи. Потен, прашен, но готов да играе. Без да мрънкам му сдадох дрешките. Дадоха утешителна роля на пъдарина...”

През годините Велко и Павел ще играят заедно в доста филми, режисьорите понякога ще им сменят ролите. Когато Методи Андонов иска да направи “Мъжки времена” по разказа на Хайтов, предвижда Павел за ролята на младоженеца, за когото крадат булка. Но Андонов умира и след години филма заснема Едуард Захариев. В него в ролята на младоженеца е Велко, а Павел е единият от крадците на булката.

Людмил Кирков се подготвя да снима филма си “Петък вечер” и избира Павел за ролята на Митко, който с жена си иска да откраднат зеле от една градина. Поппандов обаче усеща, че режисьорът нещо е притеснен, и го пита какво му е. “Павка, гледай, братле,

Велко Кънев

по ми се връзва

за твоята роля...”,

изплюва камъчето Кирков. “Ама това ли ти е дертът?! Взимай Велко и готово”, великодушно отсича Павката.

Все пак режисьорът му дава малка епизодична роля - на непознатия на гарата, който пуска ръка под масата на красивата Мария Стефанова. След време двамата ще си партнират и във филма “Вчера”.

Павел Поппандов се има за сговорчив актьор. Но и признава, че имало филми, в които снимачният процес с негово участие не е вървял много гладко “като паважа пред Народното събрание”. Помни например грандиозния скандал със Стефан Данаилов при снимките на филма “Кръвта остава”. Или с режисьорите на “Пиано за четири ръце” и “Вик за помощ”.

Но винаги е намирал общ език с режисьорите Мариана Евстатиева-Биолчева, Людмил Кирков, Георги Стоянов, Иванка Гръбчева и не е имало проблеми по време на снимането.

През дългите си кинаджийски години Павел Поппандов има толкова срещи с иизвестни хора и толкова преживени весели и не съвсем случки, че ако ги събере в книга, ще надмине по обем “Война и мир”.

Ето една от тях. През 1994 г. в България идва сръбският режисьор Горан Маркович, син на актьорите Оливера Маркович и Раде Маркович, когото помним от “Крадецът на праскови”, да снима филма си “Еуфорична трагедия”.

Режисьорът ангажира Павел и Георги Калоянчев за епизодични роли и им казва: “Знам, че сте велики глумци (актьори), но не мога да ви дам големи роли, защото се снима синхронно и трябва да се говори на сръбски. Искам филмът да участва на фестивала в Кан...”

По време на

снимките

полицаят Поппандов

арестува Калоянчев,

който играе черноборсаджия. Калата трябва да каже: “Г-н полицай, какъв черноборсаджия съм аз, като виждате, че съм бос?! Откраднаха ми обувките...” Уж учат текстовете си на сръбски, но по време на снимките Калата казва: “Г-н полицай, па ни съм черноборс, глей, украли су ми обуви...”

Настава луд смях, защото обувки на сръбски е “ципели”. “Какви обуви бе, Кала?” - смее се и Поппандов. “Що бе, Павка, обуви си звучи на сръбски”, оправдава се Калата. “Е, сега видя ли защо не ни дадоха големи роли?!”

Във филма участва и Оливера Маркович. Едната от сестрите на Павел е колекционер на снимки с автографи от известни хора. Тя му дава черно-бяла снимка на Оливера - картичка от 1958 г. Павел купава хубав букет от гербери, поднася го на голямата сръбска актриса и казва, че сестра му иска неин автограф. “Добро, али немам слику”, тюхка се Оливера.

Павел й подава снимката. Когато я вижда, актрисата се разплаква. Написва толкова дълъг текст, че едва й стига мястото. След това специално си слага червено червило и целува снимката. подпечатано с любов...

Време е да привършваме. Ама нищо ли няма да разкажете за филма “Оркестър без име”? - може би ще попитат някои читатели.

Ще разкажем, но друг път. Създаването на този филм, актьорската игра, зрителската любов и нестихващият интерес към него са тема на отделен дълъг разговор...