Дани Радичков по дирите на свирепото настроение

“Шарена черга” е генерална репетиция за знаковата книга на неговия дядо

Книгата на Йордан Радичков “Шарена черга” излиза през 1964 г.  Всъщност тя е малко тъничко книжле, в което за първи път писателят опитва перото си в литературата за деца.

По онова време често се цитираха думите на Максим Горки, че за децата трябва да се пише като за възрастните, само че по-хубаво. Сега вече не се споменават.

53 години по-късно внукът на писателя, който носи трите му имена - Йордан Димитров Радичков, издаде отново “Шарена черга”. Дани не само поддържа паметта за великия си дядо, но и пише разкази. А в тях има нещо от духа, въображението и гротексната гледна точка към света, както е при Радичков-старши.

Редактор на “Шарена

черга” е самият

Емилиян Станев,

вече превърнал се в класик на детската литература със своите “По гори и води”, “Лакомото мече”, “Повест за една гора”, “Когато скрежът се топи”, “Чернишка” и др.

Художник пък е Иван Кирков, ученик на професорите Кирил Цонев и Илия Петров. По-късно втората съпруга на проф. Илия Петров - Надежда, се омъжва за Емилиян Станев.

Именно тя е свидетел на творческото запознанство между съпруга й и младия Йордан Радичков.

Това става в редакцията на в. “Литературен фронт”, където - разказва Станева - “плахо, със стеснение влезе млад човек, слабичък, малко свит и след като поздрави и каза кой е, седна на края на стола и замълча като пред изпитна комисия”.

Емилиян Станев вади от папка разказа му “Големият акумулатор”. Поглежда бележките си върху текста и строго пита Радичков къде работи. “В редакцията на “Вечерни новини”, тихо отговаря младежът. “Разказът ви е хубав и интересен - казва Емилиян Станев и повишава тон. -

Но защо сте го

написали

толкова лошо?

Работите в редакция, а не умеете да пишете. Ето тук например, и тук, и тук...” И започва да му чете пасажите, които не одобрява.

Без да се церемони, Емилиян подробно му обяснява кое в разказа е нужно и кое - излишно. Радичков мълчи и внимателно слуша, без да мръдне от края на стола. След това благодари тихо, става и моли строгия редактор да му даде ръкописа с поправките. До вратата стига заднешком.

За съжаление, Надежда Станева не е датирала тази среща. Дали е преди юли 1953 г., когато в “Литературен фронт” за първи път публикува разказ на Радичков - “Той идва, Имигю, чуваш ли?”, или след това. Но въпросният разказ “Големият акумулатор” е публикуван в сп. “Младеж” през 1960 г.

Когато излиза “Шарена черга”, Йордан Радичков още е не много известен, макар че вече е автор на 5 книги. Първата се казва “Горда стара планина” и е в съавторство с Младен Младенов. Да, да, същият - телевизионният режисьор, който ни забавляваше с новогодишните си програми. И в една от тях направи незабравимия спектакъл по разказа на Радичков “Ние, духовата музика”.

Та тия двамата тръгват от връх Миджур в Западна Стара планина и стигат почти до нос Емине в Източната. И каквото ги впечатлява по този път, го разказват в пътеписната си книга.

Следват четири книги с разкази - “Сърцето бие за хората”, “Прости ръце”, “Обърнато небе” и “Планинско цвете”. Днес спокойно можем да кажем, че всички тези книги са белязани със знака на господстващия тогава социалистически реализъм. В тях има радост от строителството на новия живот, конфликтите са между добрите и още по-добрите герои, звучи оптимизъм, та пушек се вдига.

Но има и образи и детайли, родени от изключителната наблюдателност на младия писател. Тази наблюдателност, съчетана с невероятното му въображение, носи различието на неговите книги от творбите на другите писатели.

Мисля, че “Шарена черга” е генералната репетиция на Йордан Радичков за разказите и образите в “Свирепо настроение”. Книгата излиза през 1965 г. И от нея става ясно, че в българската литература се е родил качествено нов писател, който руши шаблоните и създава своя собствена мярка за белетристика.

За “Свирепо настроение” самият Радичков казва: “Това е моят свят, този свят аз нося в себе си - Калиманица (така се казва родното му село - б.а.), Балкана - нося ги в сърцето и в душата си... В тази книга искам за първи път да бъда верен на себе си... За първи път! Вече имам и време, и условия да се отдам на настроенията си и на света, който е в мен...”

Тези думи напълно прилягат и за “Шарена черга”.

Чудесиите се случват

в село Черказки

Например черказчани виждат как два овена блъскат главите си и измислят стенобойната машина. В селото идва китът Голиат и като го виждат, котките в селото си прехапват езиците от страх. Едно магаре се ядосва на сянката си и иска непременно да я унищожи. Какво ли не опитва и накрая умира доволно, че и сянката му ще умре.

Има разказ и за една мъдра свиня в Черказки, която се гордее със зурлата си. Няма начин тази свиня да не е роднина на онова щураво прасе сръбска порода, което ще се загуби в “Свирепо настроение” и собственикът му Бръмбара цяла нощ ще го мами и ще го проклетисва с думите “Мамка му и прасе!”.

Има и крастава жаба, която не спира да казва “Ами да”. След години нейна потомка ще скочи в блатато, образувало се в изкопа за строеж на жилищна сграда, и ще ядосва Крум Иванов със своето непрекъснато “Как така?”. И Крум Иванов ще започне да отговоря с “Не така, ами онака!”

В книгата има и охлюв, който тръгва да обикаля света. Има още вол, който казва “тц”, когато го карат да пие вода. Има заек, който е невероятен храбрец, и още куп животни и твари, оживели под нестандартното перо на Радичков. Струва ми се, че точно в “Шарена черга” той започва да опитомява думите, като ги целува по муцунките. И те започват послушно да го следват по петите.

Четири години след това книжле писателят написва “Ние, врабчетата” - един истински шедьовър за деца. Историите на Чир, Драги ми господине, Пиук и другите врабци обаче продължават да се четат с не по-малък интерес и от възрастните.

“Ние, врабчетата” има над 10 издания, но тази година Дани Радичков направи и едно специално.

То е в подкрепа на кампания на Българското дружество за защита на птиците. Идеята е да се помогне на градските врабчета да оцелеят. През последното десетилетие те намаляват с бързи темпове и ако тази тенденция се запази, възможно е

врабците напълно

да изчезнат

от градовете,

а и от селата

“Помогни ни да съберем информация за числеността на врабчетата и за факторите, които им влияят - апелира Радичков-внук. - Не забравяй, че врабчетата са индикаторът за настъпващите промени в градската околна среда. Включи се и нека заедно да броим врабчетата.”

И да завършим пак с Надежда Станева: “Не съм предполагала, че същият този млад човек, който така чинно седеше и слушаше наставленията на Емилиян, много наскоро след това дръзко и самоуверено ще навлезе в нашата литература и ще блесне като самобитен и във висша степен оригинален талант, така че да заговорят за “явлението Радичков”. Урока на Емилиян той тогава изслуша с почитание, но съвсем не го взе под внимание, защото звездата му светеше със своя светлина. Неговото присъствие стана толкова очевидно и осезателно, че трябваше да му се стори място на първия ред, където той, без да се колебае, се нареди...”

Радичков наистина се оказва упорит. И така потвърждава на практика често повтаряната от Емилиян Станев мисъл: “Талантливият човек не се учи от никакви школи, той сам създава школи...”