Диана Добрева убеди Деян Донков да се съблече гол в Народния театър

Режисьорката провокира и като актриса, влизайки в ролята на Саломе на сцената на Театъра на армията

Не мога да сравня Диана Добрева с нито един режисьор преди нея, за да докажа любимата за критиците приемственост.

Тя посвети спектакъла си “Къщата на гнева” по Лорка на майка си Елизабет Карагеоргиева, която е била актриса много години в Кюстендил и после в Театър “Възраждане”. Баща ѝ е Стойно Добрев, ерудиран и фин актьор от сериозния екип на Сатиричния театър, който рисуваше спокойни интровертни пейзажи, подарявани на колеги и ценители.

Но мощното и безапелационно наместване на Диана сред режисьорите едва ли е наследство от тях. Наистина, тя започва като актриса, но този копнеж е неизбежен резултат от

израстването покрай

и зад сцената

подобно на всички

актьорски деца

Влизането ѝ в професията е драматично, защото баща ѝ - много правилно! - не дава и дума да се изговори за работа като актриса. Но съдбата се намесва, както често ще го прави в живота на Диана Добрева. Най-напред тя погалва желанието на баща си да не припарва до сцената и записва френска филология. Влюбена е в символите и метафорите на стиховете, планира да превежда поезия. Години по-късно френският и поезията ще се втурват често в работата ѝ, за да придават едни от неописуемите цветове и звуци в спектаклите ѝ.

После Диана сама

избира посоката

на пътя си,

заминавайки да специализира в Париж

история на изкуството в Сорбоната. А във френската столица отново се оставя на съдбата, придружавайки от любопитство брат си Иван, който учи във висшето театрално училище за драма и танц “Флоранс”. Кой може да каже какво е разбъркало душевния свят на момичето, че когато се връща в София, записва да учи в Театралния колеж “Любен Гройс”! Така кръвта на наследството си казва думата.

Ясно е, че след като е неприемливо да кандидатства във ВИТИЗ, защото баща ѝ бързо би разбрал какво е направила, тя ще погледне встрани и ще види алтернативата. Диана е зодия Везни, а при тях привидното щастие често се постига по безкрайни обходни пътища, за да ги остави накрая неудовлетворени. Някои така и избутват живота си, намразвайки погрешната работа в погрешната професия. Диана Добрева обаче

ще стигне до това,

за което е родена,

режисурата

Няма в българския театрален живот друг режисьор като нея. Заради наличието във всеки неин спектакъл на колаж от лица, жестове, ситуации, така че движенията не са психологически и подредени, а стилизирани, през непукизъм, който смесва клоуни от комедия дел арте с голи вакханки и ритуални древни велможи с чувствената истерия на обзети от страсти персонажи, ще сравня Диана Добрева с великата Ариан Мнушкин.

Жалко, че тази необикновена жена, преобразила френския театър, не показа трупата си в София, останала единствена бивша соц столица, без да я гледа. В театъра на Мнушкин думата красиво придобива естетическа стойност. Също както при Диана Добрева. Епизодите на представлението текат едновременно, застигат се, или приключват като части от художествена инсталация.

В “Слугините” (Народен театър) в центъра на сцената е огромен стол, приличен на трон, на който седи Мадам (самата режисьорка), а слугините (Жорета Николова и Александра Василева) лежат от двете страни или бъркат през отвори на облегалката на трона, илюстрирайки заканите си.

В “Саломе” (Театър “Българска армия”) огромен кръг с действащите лица запълва сцената, а над него в торба е затворен Йоан.

В “Казанова” прелъстителят (Владимир Карамазов) се бори със себе си или за себе си под надзора на прелат от църквата около ложе с голо момиче, докато разноцветни воали и пелерини ту покриват, ту разголват “скулптурната” тройка. Материята винаги е послушно вещество в ръцете и въображението на Диана Добрева .

В новата ѝ постановка, “Калигула” (Народен театър) императорът (Деян Донков) се мята в зловещата си омраза към човека и човечеството, изригвайки като вулкан на различни места изпод черно платнище, покрило авансцената подобно на земната кора.

Този Калигула

очевидно е

неизбежен,

демоничен и гибелен

като природен катаклизъм. И тук изведнъж се сещам - богатото цветно въображение на Диана Добрева няма как да не е наследство от баща ѝ, чиито картини висят по стените на домовете у мнозина актьори, негови приятели или колеги.

Също както при Мнушкин, която превръща игровото поле в отделни пространства, чиито декори са огромни копринени платна в стила на японския театър кабуки и зрителите могат да следят което си искат действие (“Ричард II”, “Хенрих IV”), Диана Добрева раздробява къщата на жените на Лорка на отделни кутии с отвори като бойници, откъдето те надничат, живеейки в томителна нега и ялови страсти.

Деян Донков-Калигула почти през цялото времетраене на спектакъла е в бездната току пред лицата на зрителите от първия ред, а зад гърба му на сцената около дълга маса се кроят и разпадат заговори срещу него, сменят се заговорниците, чува се бойният тропот на римските пехотинци, танцуват продажните хетери. Този Калигула - за разлика от Калигула на Димо Алексиев и Явор Гърдев във Варненския театър, който стига до нацизма (чрез сходните знаци на ръкавите на жълто-кафявите ризи ) - е чиста еманация на тиранията, граничеща с патология.

В постановките си Диана Добрева не се занимава със социални и политически координати. Тя търси визията на чисата страст, порок, мания, изведени до крайност. Вярно, че е нямала шанса на Мнушкин да попие образите на кабуки и катакали при нейните пътувания на Изток. Но в натрапчивата, привидно хаотична визия на спектаклите на Диана Добрева има ехо от сюрреалистичната картина, видяна от нея в един изоставен японски манастир с единствен монах. Той отглеждал екзотичен вид жаби, които се излюпвали от огромни яйца по клоните на дърво и после падали в езерото под дървото. А падането им било придружавано от звуци, прилични на вълчи вой. Тази несъвъместимост на частите, накарани да стигнат до хармонична, пълна със знаци цялост, е ключът към посланията на режисьорката.

Във всичките си спектакли

тя остава вярна на

любовта и на Бога

Бог ще съзрем във фигурата на кръста, който присъства под една или друга форма на сцената. В “Къщата на гнева” (Театър “Възраждане”) голям черен кръст доминира малкото пространство, потънало в испански зной и безчовечност. В “Калигула” в центъра на сцената е изправена една стълба, вертикалата над хоризонталата на демоничните изстъпления на императора-Деян Донков. По тази стълба той ще се изкачва, за да се усамоти в себе си и да се спаси от усещането за тленното. Там ще го настигне смъртта. Като символ на кръста е позицията на затворения в торба-зандан Йоан, полюшващ се над кръглата маса с пируващи заседатели. Диана Добрева не се вмества в битовото уточнение: “Вярваш ли в Бога?” Тя не вярва, тя живее с Бога и има уникалния шанс да въплъти това в спектаклите си.

Също като големите християнски проповедници като Дънов например тя приема, че енергията на Бога сред човеците се проявява в любовта. След всеки свой спектакъл тя коментира, че е търсила съответната форма на любовното чувство - като свобода от ограничения в традиционни повели живот, като химера, като перверзна обърканост на истина и фантазия, като граница към смъртта. Веднъж тя признава, че често в живота си среща мистични знаци, които сякаш направляват нейния избор на автор, текст, спектакъл, място за реализация. Този вътрешен глас никога не я е подвеждал. Сега можем да си отговорим на въпроса защо е избрала не актьорството, а режисурата, тоест възможността за материализиране на явните и тайните мисли и усещания.