Българското документално кино за пореден път доказа, че е на световно ниво. Стотици зрители се стекоха да видят тазгодишната филмова подборка на Дните на българското документално кино в Берлин, които се провеждат за шеста година и винаги са съпроводени с огромен зрителски интерес.
Този път дните бяха открити с прочутия анимационен филм на Теодор Ушев „Сляпата Вайша“. Веднага след него бе показан „Окото на минотавъра“ на Борислав Колев и Мария Ландова. Филмът проследява пътя на 18-годишния Денис, който е незрящ, но иска да стане скулптор. Любовта си към изкуството открива по време на летните школи в Художествената академия в София, където под ръководството на Мария Ландова прави първи стъпки и след работатата си в тях всеки август в продължение на пет години успява дори да участва в изложби със свои фигури.
Всичко това обаче не е одстатъчен аргумент за Художествената академия да приеме Денис за свой студент, тъй като в правилника на академията незрящи не се допускат до обучение. „Където и да покажем филма, хората правят подписки, искат това старо правило от годините на социализма да се отмени. Това бе повод д анапиша сценария на филма, но ние искахме да покажем и живота на незрящите хора у нас“, обясни продуцентката на филма. Тя уточни и че след отказа от Художествената академия Денис е получил място в Нов български университет, където сега се обучава като скулптор.
Филмът е в жанра мелодрама, обясни и режисьорът Борислав Колев. Той наистина хваща зрителя за гърлото – чрез контрастните кадри между мръсотията и разрухата на локомотивнотоо депо, в което работи майката на Денис и красотата на ателиетата в Художествената академия, чрез контраста между мечтите и борбеността на на 18-годишния младеж, майка му и преподавателите му и онази част от академията, която ги спъва.
Също толкова разтърсваща картина в близък план на днешна България представлява и филмът „Добрият пощальон“ на Тонислав Христов, който беше номиниран за „европейските Оскари“ – European Film Awards. Действието се развива в село край границата с Турция. Разказва се за умиращо българско село на турската граница. По време на социализма властите теглили оградата между селото и гробището, та се налагало жителите му да си вадят паспорт, за да ходят на гробищата. От друга страна малцината останали д аживеят в него с испомнят с тъга за времената, в които с 30 стотинки след работа си купували джолан от магазина. Тези времена са безвъзвратно отминали - сега в Голям Дервент цари бедност и разруха. През него минават само хора, бягащи от Сирия и Ирак.
Филмът разказва за идеята на пощальона на селото да се кандидатира за кмет и да настани млади сирийски семейства с деца в пустеещите къщи, за да възкреси селото и да даде шанс и на бягащите. неговият съперник, безработният Иван, е против тази идея. „Искаме си обратно социализмът, тогава имаше работа!“, казва той. Когато съселяните му предлагат да сече дърва за 10 лева на ден, той отказва: "Не ми трябват пари, власт ми трябва на мене!" Във филма има всичко, което знаем: предизборен митинг с кебапчета, бира и чалга, кметица, която не отваря вратата на кабинета си, телевизия от сутрин до вечер, от която хората научават, че Динко арестува бежанци, че камион със 79 задушени бежанци, открит в Австрия, е прекарвани от българи...
Някои от селяните са съгласни с пощальона, други не искат бежанци в селото. Но когато минават хора, им дават храна и вода. Накрая статуквото печели.
Прожекциите минаха при огромен интерес. Нямаше достатъчно места за всички желаещи да видят филмите, наложи се да има правостоящи и да се вкарват допълнителни пейки в салона.
Коментари (0)
Вашият коментар