Как Йерусалим окраде българските поклонници

Отиват с торби жълтици, връщат се  боси хаджии

Хилядолетна далавера е Йерусалим. От библейски времена в тази точка на планетата се кръстосват духовни и комерсиални интереси. Някога Христос гони търговците от храма, днес Тръмп изтъргува града за изборна победа.

Йерусалимската патриаршия е първата в християнския свят. Основана е от апостолите с епископ Яков, брат на Исус. Преживяла превратностите на времето, патриаршията оцелява и в Османската империя.

Срещу дебели суми тамошният клир откупува от властта правата и привилегиите си. Това са много пари, които трупат дългове.

Борчовете стигат

няколко милиона

гроша

“Що да сторим?”, чудят се божигробските черноризци. Искат помощ от Русия, Дунавските княжества и Цариградската патриаршия. Най-обещаващият ресурс обаче са миряните.

По православните земи тръгват таксидиоти, събирачи на произволни данъци. Други калугери показват пандахуси - документи за събиране на дарения. Със същата мисия са организирани метоси, в които постъпленията контролира протосингел.

Има и частна инициатива. През 1832 г. Пловдивският митрополит Вълко Тодорович заедно с двама чорбаджии събира 2400 гроша. Към тях прибавят суми от околията, от Хасковско и Чирпанско.

Като теглят

чертата, излизат

38 619 гроша

народна пара

“Тъй като не разполагаме с по-пълни сведения за сумите, изпращани от българските селища в Йерусалим, за нас е трудно да посочим дори приблизително паричните постъпления от България. Безспорно е обаче, че тези постъпления са представлявали твърде сериозен доход за Йерусалимската патриаршия и твърде осезателно бреме за българите.”

Това е цитат от “Книга за българските хаджии”. Хаджия в превод от арабски е поклонник. Оня, който не може да чака да го оберат у дома, отива на крака да сипе жълтици в йерусалимските килимявки.

“На всеки християнин се препоръчваше поне еднъж през живота си да посети свещените места, за да подаде скъпоценните дарове на своето благочестие”, пише сливналията Иван Селимински.

Българинът

трупа имане

да позлати

чернокапците

Врачанецът Тодораки Ценов пести четири десетилетия, хваща пътя и харчи 5000 гроша. По същата схема кесията на калофереца Петър Аврамов олеква с 9000 гроша. “Станах ерген на 33 години и като спечелих стотина хиляди гроша, намислих да отида на Божи гроб”, изповядва се той.

Габровецът Христо Рачков събира 73 507 гроша капитал. “Ето трагнувам”, обявява пътешественикът. Тайна е колко е потрошил по друмищата на империята.

“В по-старите времена - разказва Михаил Маджаров - отиването от Копривщица до Ерусалим беше един истински подвиг. Пътуването траеше около два месеца за отиване и около същото време за връщане. За да стане някой хаджия, трябваше да загуби осем или девет месеца…”

Голи араби

просят бакшиш

През 1869 г. Маджарови отиват на поклонение. “Никъде не видяхме коларски пътища - свидетелства момъкът. - Пътеките, по които се катереха нашите животни, бяха първобитни, каквито са били може би и по времето на Христа. Никакво поле, никакви градини, никаква течна вода. Мяркаха се нарядко ниви, но те бяха създадени с голям труд, с пръст, донесена отдругаде. На всяка крачка се изпречваха пред нас голи араби и арабкини с неизменната молба за бакшиш. Впечатлението, което изнасяше човек от Палестина, бе, че поне половината от жителите на тоя край се хранят от милостиня на поклонниците.”

“Когато се провидя светият град - продължава Маджаров, - нашите кираджии започнаха да издават радостни викове и да сочат високите кубета на черковите и манастирите. По лицата на възрастните (бащите и майките) се изобрази една мълчалива радост, прилична на екстаз.”

Разбойници

нападат керваните

Жега и болести морят кандидатите за хаджии. Разбойници бедуини пък нападат керваните. С дата 16 март 1857 г. “Цариградски вестник” съобщава, че са пристигнали 12 000 поклонници.

“Като доволно заптиета немаше - информира газетата, - главниат арабистанский военний началник изпрати 800 души заптиета, за да бдят на порядокат. Страшно е обаче да не ся случат смущения през страстната седмица, а най-паче на Воскресение, когдато вси тичат в церквата да влезат. Зато всите мерки, които мудростта поучава, ся взеха, за да ся превара всякое смущение.”

“Два дни напред три хиляди души за Йордана тръгнаха и днес чекаме ги да ся върнат; военно едно отделение бди на порядокат”, завършва дописката.

Когото не ограбят

по-пътя,

обират го в града

Фабрика за фалшификати работи около Божи гроб. Частици от светия кръст, мощи, мускалчета, парцалчета и какво ли не още се предлага на наивниците. Най-срамни са индулгенциите за опрощаване на греховете. Плащаш и се отърваваш от злото.

За да си издраскаш името някъде, също бъркаш в кесията. Сторил го е през 1854 г. Нетко от Копривщица. Неговият автограф още стои на храма “Гроб Господен”.

“Навсякъде трябваше да оставим по нещо за черквите. На някои места подаянията се правеха с охота, но другаде грубостта на калугерите докарваше отвращение у поклонниците”, възмущава се Михаил Маджаров.

Неговата фамилия е богата, връща се с товар от армагани. Копривщенците обаче са от малкото изключения.

“Хаджия да си дода,

че ако ще би бос

да хода”

Това е записал Найден Геров в своя “Речник на българския език”. Там има и друга мъдрост: “Да те пази Господ от сърдит поп, от сиромах хаджия и от гърчава свиня”.

От Софрониево време народните будители се опитват да вкарат ума в главата на невежите. “О, глупавий и неразсудний человече! Защо си разносиш стоката твоя, гдето не е потребно? Не имаш ли ти церква Божия и дом Божий у град твой, или у село твое?”, провиква се Врачанският епископ.

Софроний, Неофит Рилски и Неофит Бозвели проповядват, че трябва да се вдигнат първо училища. Сетне, който иска, нека прахосва по владишкото лентяйство.

Някои го правят. През 1849 г. софийските първенци бъркат в Божигробската кутия и вадят 400 гроша за просвета.

Скандал в манастира “Св. Никола”

Гърците забраняват славянските книги

Михаил Маджаров (1854-1944) е политик, дипломат и публицист. Членува в Народната партия, редактира дълголетния вестник “Мир”. Автор е на пътеписа “На Божи гроб преди 60 години”. Това е най-стойностното четиво от така наречената поклонническа литература. Ето един любопитен откъс.

***

В манастира “Св. Никола”, гдето бяхме се настанили, имаше и черква. На Тодоровден тая черква беше препълнена с богомолци, повечето българи. Когато дойде време да се чете Апостолът, аз се изправих от лявата страна срещу владишкия трон и започнах да го пея на славянски.

Трябва да обадя, че инициативата за това беше вземена от Стоил Захаралията, който преди един ден беше ме приготвил за тая работа. Не бях успял още да кажа нито два стиха от Апостола, и попът, който в това време кадеше в черквата, се затече към мене, грабна от ръцете ми славянската книга и я отнесе в олтара.

Ударът беше

тъй силен,

че аз трябваше да избягам към вратата на черквата. Както разказваха отпосле, в черквата настанало смущение, но българите със своето благочестие и търпение не се решили да нарушат службата, а се ограничили само да направят отпосле своите оплаквания пред ерусалимския патриарх.

Стоил Захаралията заяви, че той ще опише случката в едно писмо до своя роднина в Цариград Гаврил Моровенов - един виден търговец и добър патриот, - та да знаят и другите българи какво се върши в Йерусалим.

Отпосле, когато се завърнахме в България, обадиха ни, че имало писано за случката във в. “Македония”…

Случката произведе много лошо впечатление у всички присъствующи - дори у тия, които бяха дошли в Йерусалим с добри чувства към гръцкото духовенство и които бяха готови да дадат своята лепта за неговото издържане. След случката те си казваха:

“Нима Господ разбира

само гръцки език?”

“Ами ние, като не разбираме гръцки, трябва ли да ходим по гръцките черкви и да издържаме духовенство, което презира славянския език? Ами ако престанат славяните да дохождат в Йерусалим, тогаз няма ли да изчезне и Гръцката патриаршия, и гръцкото духовенство, тъй като много малко гърци дохождат на поклонение и които дохождат, не дават пари за черквата?!”

Ние всички там българи видяхме гръцкия фанатизъм и изнесохме убеждението, че гръцкото духовенство не е поумняло и надали ще поумнее скоро.

Хаджия подписва смъртната присъда на Левски

Хаджилъкът не очиства поклонника от злото. Не просветлява душата, нито те прави повече човек. Това е символика, която лежи на пари. Който е мерзавец, и след банята в река Йордан си остава такъв. Емблематичен е хаджи Иванчо Хаджипенчович.

Той е потомствен хаджия, баща му се е топил в свещената река. След като повтаря сакралната процедура, Иванчо пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст Иванчо има решаващ принос в залавянето на Васил Левски.

Наградата е лично

да осъди Апостола

и неговите

сподвижници

Заедно със Саиб паша и Шакир бей той е командирован в София. Тук към тричленката са прикачени още неколцина турци и българи. Само за цвят, без право на глас. Съдебният състав е натоварен с тънката мисия тихомълком да се разправи с революционерите.

Европа, където е учил право Иванчо, не бива да разбира какво се случва. Като ловък юрист, върху него пада тежестта на задачата. Саиб и Шакир си нямат хабер от правораздаване и разчитат на него да изпедепса присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост.

Процесът започва на 9 декември 1872 г. в Софийския конак. Десетки бунтовници са изправени пред трибунала. До десницата на Иванчо стои дивит - перодръжка и мастилница в кутия, инкрустирана със злато.

Иванчо топи перо

и парафира

присъда след

присъда

Той се подписва само с Иванчо, защото не уйдисва да сложи титлата “хаджи”. През Възраждането тя звучи като “барон”.

На 14 декември е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият правник стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо. На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото.

След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на хаджията излиза следният текст: “Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.”