Кой кого ще надхитри или как Лорънс Арабски измъква информация от двама американци

Живота на Лорънс Арабски е изпълнен с приключения, обрати и игри на нерви. Самият той нарича Арабската революция през Първата световна война „атракция на атракциите”, вероятно, защото шепа авантюристи и служители на ниско ниво забъркват конфликт, чиито последици отекват до днес. Най-изявените от тях са изключително колоритни личности. Сред тях изпъква именно харизматичния Томас. Е. Лорънс, по-известен като Лорънс Арабски.

Първа глава

Плейбои в Светите земи

Смятам, че новата криза, която се очертава, ще бъде благословия. Аз вярвам, че основният дълг на турците е или да живеят като почтен народ, или да напуснат славно сцената на историята.

Джемал паша, управител на Сирия при влизането на Турция в Първата световна война, 2 ноември 1914 г.

Бурята започва като обикновено смущение с леко затопляне, доста често срещано явление по това време на годината. В продължение на няколко дни в началото на януари 1914 г. горещ сух вятър излиза от пустинята Сахара и преминава над студените зимни води на Източното Средиземноморие. До сутринта на 9 януари конвергенцията го превръща в силен югозападен вятър, чийто интензитет расте, докато стигне до сушата на Южна Палестина. По времето, когато приближава Беер Шева, малко селце в периферията на пустинята Цин, на около двадесет мили във вътрешността на страната, този вятър заплашва да предизвика хамсин, или пясъчна буря.

Ако неопитен човек попадне в капана на пустинята по време на хамсина, може да се почувства доста объркан. Въпреки че това климатично явление има някои от признаците на тежка гръмотевична буря, като например същия спад в атмосферното налягане, преди да се разрази, както и същата прелюдия на бушуващия вятър, фактът, че пада пясък, вместо вода, означава, че видимостта може бързо да спадне само до няколко метра, а постоянното бръскане на пясък в тялото, проникващ във всяка пролука на дрехите, покриващ носа и устата, може да предизвика чувство на задушаване. В хватката на това усещане умът на човек може лесно да се хване за най-лошата идея – да тръгне на път, да се опита да се измъкне от бурята. Хората обикновено се изгубват и умират, следвайки този импулс.

Но тримата млади британци, които чакат в Беер Шева, не са неопитни. Те са се забавили с един ден в селото – изолирано местенце с може би осемстотин жители, известно най-вече като място за водопой на преминаващите камилски кервани – очаквайки пристигането на експедиция, водена от двама американци. По здрач обаче все още няма и следа от американците и това, което по-рано не е изглеждало по-заплашително от мътна кафява мараня на запад, сега се оформя във висока цяла миля приближаваща стена от пясък. Малко след като се стъмва, хамсинът нахлува.

Бурята бушува през цялата нощ. Пясъкът удря като дъждовни струи по капаците на прозорците на малката къща, която британците споделят, и при всичките си усилия да я запечатат и изолират те не могат да спрат пустинния прах да не покрие и тях, и всичко друго вътре. На зазоряване ветровете вече са затихнали донякъде, достатъчно, за да се появи изгряващото като бледо сребристо кълбо слънце в небето на изток.

Най-накрая, в ранния следобед хамсинът утихва, позволявайки на жителите на Беер Шева да излязат от домовете и шатрите си и да се раздвижат наоколо. Именно тогава британците получават вест за американците. Очевидно спрени от надвисналата буря, те са се установили на стан предишната вечер в пустинята, само на няколко мили източно от града. Тримата мъже оседлават камилите си и се отправят към американския лагер.

На фона на заобикалящата ги пустош, разкошът, който намират там, представлява доста странна гледка. До няколкото конски каруци, каращи фураж за стадото товарни животни на групата, има и още няколко за по-голямата им “полева мебелировка”. След като хамсинът е отминал, местни ординарци са се заели със събирането на лагера, включително демонтажа на две много хубави и просторни шатри тип “камбана” – несъмнено закупени от един от най-добрите доставчици на експедиционна екипировка в Лондон и Ню Йорк – жилища на двамата млади американци, водещи експедицията. Имената на тези мъже, и двамата на около двадесет и пет години, облечени в западни полеви костюми и бомбета, са Уилям Йейл и Рудолф Макгавърн. Както обясняват на британските си гости, те пътуват из Южна Палестина, като част от техния Гранд тур (Голяма обиколка) на Светите земи – приключение, което при връхлитането на пясъчната буря е станало малко по-екстремно, отколкото са очаквали.

Но в американците има нещо, което не се връзва. Въпреки че са добре облечени и очевидно пътуват с висок стил, в тези мъже няма почти нищо, което да сочи, че са обикновени туристи природолюбители или кандидати за поклоннически тур из библейските места – Макгавърн е дребен и потаен, а Йейл е с широк гръден кош и грубо издялано лице на боксьор. А и поведението им е някак... странно. Да срещнеш други чужденци в това отдалечено кътче на Сирия е толкова необикновено събитие, че лесно може да доведе до моментално сприятеляване, но не това се случва с Йейл и Макгавърн. Напротив, американците изглеждат объркани, дори смутени от пристигането на британците и изглежда, че само правилата на пустинното гостоприемство принуждават Йейл – определено доминиращият от двамата – да покани гостите в главната шатра, служеща за столова, и да изпрати един от техните ординарци да приготви чай.

Но ако американците изглеждат странно, Уилям Йейл си съставя абсолютно същото впечатление за британските си посетители. Най-старият – и лидер на групата според преценката на Йейл – е тъмнокос мъж с ястребово лице, в средата на трийсетте, облечен в доста износена британска армейска униформа. Неговите спътници са в цивилни дрехи и доста по-млади – единият вероятно е към двайсет и пет годишен, докато третият изглежда просто като тийнейджър. Най-озадачаващо за Йейл е, че двамата по-възрастни мъже почти не говорят. Вместо тях “тийнейджърът” е този, който води разговора в палатката и дори бърбори като сврака. Той е много слаб и строен, с грубо лице, което Йейл намира за почти отблъскващо, но неговата най-поразителна черта са очите му – светлосини и пронизващо остри и екзалтирани.

Младият посетител обяснява, че той и другарите му провеждат в областта археологическо проучване на руини от библейската епоха за британска организация, наречена Палестински изследователски фонд. След това той продължава да забавлява американските си домакини с истории за собствените си приключения в Близкия изток – истории, толкова многословни и завладяващи, че на Йейл му отнема доста време, докато осъзнае, че всъщност са прикрит разпит.

“Неговото бърборене беше изпъстрено с поток от въпроси – на пръв поглед съвсем невинни – за нас и нашите планове. Той прие, че сме туристи, пътуващи с помпозен стил, за да разгледаме най-известните руини на Синай и Палестина. И едва след като нашите посетители ни напуснаха, ние осъзнахме, че този привидно неопитен млад ентусиаст изключително успешно бе измъкнал информация от нас.”

Ще мине известно време, преди Уилям Йейл да разбере, но той току-що е срещнал за първи път Томас Едуард Лорънс, който скоро ще стане по-известен като Лорънс Арабски. Ще мине и известно време, преди да научи, че Лорънс е проявил престорен интерес към обиколката на американската група на Светите земи, за да си поиграе с тях, тъй като през цялото време е знаел, че история им не е вярна.

В действителност Уилям Йейл и Рудолф Макгавърн са агенти на “Стандарт Ойл” Къмпани, Ню Йорк, и са пратени в Палестина на тайна мисия за търсене на петрол. По заповед на централата на “Стандарт” те са прекарали предишните три месеца, представяйки се за богати разтакаващи се безделници – “плейбои” на днешен език – на туристическа обиколка из Светите земи. Докато поддържат това прикритие, те тихомълком се промъкват, за да копаят покрай Мъртво море и да вземат геоложки проби от Юдейските възвишения.

Но ако приказката за плейбоите е изглеждала привидно достоверна за ранните им странствания – най-малкото в Юдея има руини и Мъртво море фигурира на видно място в Библията – става доста подозрителна, след като се отклоняват от изолираното селце Беер Шева. Направо е смешно, като се има предвид крайната цел на Йейл и Макгавърн – запустял каменен масив, издигащ се в пустинята на трийсет и два километра югоизточно от Беер Шева, известен като Корнуб.

В действителност не хамсинът, а засилващата се неправдоподобност на тяхната легенда са задържали американците извън Беер Шева предната нощ. Докато приближават селото, петролотърсачите са предупредени за присъствието на тримата британци. Разтревожени, те искат да избегнат срещата и неудобните въпроси, които могат да възникнат, и предпочитат да се установят на лагер в пустинята с намерението да се промъкнат в Беер Шева с първия светлик на деня, бързо да съберат провизии за по-нататъшното си пътуване и да се измъкнат, преди да бъдат открити. Но бавно движещият се хамсин очевидно слага край на този план и докато онази сутрин Йейл е чакал бурята да отмине, той се е страхувал, че е само въпрос на време чужденците в Беер Шева да научат за техния пустинен лагер и да се появят – предчувствие, което се потвърждава, когато тримата британци се появяват, яздейки камилите си.

Но това, което Йейл няма как да знае, е, че усилията му за прикриване на истинската им цел са безсмислени, и че тази привидно случайна среща в пустинята е всичко друго, но не и случайна. Предишният ден Лорънс и колегите му от археологическата експедиция са получили телеграма от британското консулство в Ерусалим, която ги предупреждава за присъствието на американски петролотърсачи в района, и те са се забавили в Беер Шева специално за да пресрещнат Йейл и Макгавърн и да разберат какво възнамеряват да правят.

Това изглежда странна мисия за археологически екип, но и в тази история има доста повече неща под повърхността. Макар да е технически вярно, че Лорънс и Леонард Уули – другият цивилен в шатрата и уважаван археолог – са в южната част на Палестина в търсене на библейски руини, това е просто параван за друг, далеч по-секретен проект, сложна и тайна операция, ръководена от британската армия. Османските правителствени служби със сигурност са знаели за изследванията на Палестинския изследователски фонд в пустинята Цин – все пак са ги одобрили, – но не знаят нищо за военния изследователски екип от петимата британци, работещи под прикритието на този фонд, които в същия момент са разпръснати из пустинята и тихомълком картографират югозападната граница на Османската империя. Тази тайна операция е надзиравана от третия – униформен посетител в американския лагер, капитан Стюарт Франсис Нюкомб от Кралските инженерни войски.

Това, което се е случило до Беер Шева тогава, е доста сложна игра на блъфиране, в която едната страна рови да намери истината зад измислицата на другата, макар самата тя да се опитва да отстоява сюжета на собствената си измислица.

Лорънс и Йейл не са единствените млади чужденци с подозрителни задачи, скитащи из Светите земи в средата на този януари. Само на осемдесет километра северно от Беер Шева, в Ерусалим, един трийсет и три годишен немски учен на име Курт Прюфер също гради бъдещето си.

Почти нищо във външния вид на Прюфер не подсказва, че той е изпечен интригант. Дори точно обратното. Германецът е висок едва метър и шестдесет и пет, с тесни, полегати рамене, а рядката му, подобна на слама белезникава коса обрамчва безинтересно, слабо лице, забележително преди всичко с липсата на отличителни белези, лице, което естествено се вписва в тълпата. Впечатлението за безличност се подсилва от гласа на Прюфер. Той говори с мек, гъгнив шепот, сякаш е прекарал целия си живот в библиотека, въпреки че това състояние всъщност е резултат на неуспешна операция на гърлото в детството, която е увредила гласните му струни. У мнозина, които срещат младия немски учен, неговото скромно телосложение заедно с този глас оставят впечатление за женствено излъчване – преценка, която най-вероятно ще бъде потвърдена, когато разберат предмета на докторската му дисертация: научно изследване на египетска драматична форма, позната като игра на сенките. В средата на януари 1914 г. Прюфер чака в Ерусалим пристигането на свой приятел – не особено известен баварски пейзажист, с когото са планирали да извършат обширна обиколка на Горен Нил на борда на луксозна яхта.

Но точно както мъжете, които се събират в палатката до Беер Шева, така и Прюфер има съвсем различна страна. През последните няколко години е служил като секретар по близкоизточните въпроси към германското посолство в Кайро – позиция, идеално подхождаща както на външния му вид, така и на маниерите му. Той не участва в разискванията на старшите дипломатически служители за формиране на политиката, но е натоварен със задачата тихо да наблюдава какво се случва в социалните и политическите подводни течения в страната, да стои в сянка и да докладва. В това си качество животът на Прюфер в Кайро е безкраен социален вихър, вечно пълен списък със срещи, чайове и вечери с най-известните журналисти, бизнесмени и политици в Египет. Неговият социален кръг включва и по-спорни фигури. Докато Германия се бори със своя съперник Великобритания за влияние в региона, Прюфер тайно създава съюзи от широкия спектър на египетските дисиденти, стремящи се да сложат край на британското владичество в родината си – националисти, роялисти, религиозни фанатици. Владеещ свободно арабски, както и половин дузина други езици, през 1911 г. германският секретар по близкоизточните въпроси е пътувал през Египет и Сирия преоблечен като бедуин, за да подклажда антибритански настроения сред племената.

Следващата година той се е опитал да убеди египетските муджахидини да се присъединят към своите арабски братя в Либия срещу нахлуването на италианската армия.

С тези разнообразни дейности Курт Прюфер в крайна сметка нарушава първото правило на позицията си: да остане на заден план. Забелязвайки неговите дейности на агент провокатор, британската тайна полиция в Египет е съставила дълго досие на секретаря по близкоизточните въпроси и изчаква момента, в който ще го използва. Когато накрая го прави, Прюфер на практика става персона нон грата. След като известно време търпи позора, той подава оставка от поста си в германската дипломатическа служба в края на 1913 г. Именно това го довежда в Ерусалим през този януари. Щом неговият приятел, художникът Рихард фон Бюлов, пристигне от Германия, двамата ще се отправят към Египет на луксозен круиз по Нил. Продължителността на това пътуване по план е трябвало да бъде около пет месеца. Фон Бюлов ще рисува, а Прюфер възнамерява да се заеме с писане на кратки пътеписи за списания в Германия и актуализиране на известния немски пътеводител “Бедекер” (Baedeker). Това е трябвало да е нещо като завръщане на Прюфер към академичните му корени и оставянето в миналото на обширните му набези в обърканата арена на международната политика.

А може би не. Може би просто е дал кратка ваканция на шпионската си дейност или смята да я продължи по друг начин, защото в предстоящия си круиз Курт Прюфер ще пътува по най-жизнено важния път на управлявания от Великобритания Египет и ще получи възможност да огледа неговите отбранителни и пристанищни съоръжения, както и тихомълком да измери пулса на египетското обществено мнение. И макар да изглежда, че през януари 1914 г. разкритият и опозорен бивш секретар по близкоизточните въпроси ще отплава към едно неуредено бъдеще, той е обсебен от едно убеждение, което дава твърда посока на живота му: британците са тези, които са съсипали дипломатическата му кариера, и британците са тези, на които ще отмъсти.

Насочвайки се към постигането на тази цел, той би могъл да се възползва от друг доста изненадващ аспект на своята личност. Въпреки безвредното му излъчване, Курт Прюфер е ненадминат чаровник и има репутация на прочут съблазнител. В Кайро, каквито и нежни чувства да е изпитвал към съпругата си – сърцата американка, по-стара с тринайсет години от него, той е имал и редица любовници. След пристигането си в Ерусалим се забърква в авантюра с млада, красива руска еврейска емигрантка, лекарка на име Мина Вайцман, по-известна сред приятелите и семейството си както Фани. За малко повече от година, през което време Прюфер е шеф на германското контраразузнаване във военновременна Сирия, той стига до идеята за вербуване на еврейски емигранти, които да се инфилтрират в управлявания от Англия Египет и да шпионират за Fatherland (Отечеството). Сред първите шпиони, които Прюфер ще изпрати в територията на врага, ще бъде любовницата му Фани Вайцман.

Из „Лорънс в Арабия”

Книгата може да поръчате тук!