Богомил Герасимов: Донасяха как съм се целувал с дъщерята на Чърчил Сара

Станах почетен гражданин на Габрово, защото го побратимих с Абърдийн, разказва дипломатът и писателят

- Честит 87-и рожден ден, г-н Герасимов. Дълголетието привилегия ли е на дипломатите?

- Благодаря за поздравленията и вниманието към мен! Не, дълголетието не е привилегия на дипломатите, защото познавам доста колеги, които си отидоха рано.

Дипломацията отвън изглежда лъскава, но всъщност тя е една много отговорна и напрегната професия, която може да ти съкрати живота или да ти скъса нервите. Тя е нещо като изкачване по хълм, от който можеш да се сгрмолясаш от високо в бездната.

- Започвате кариерата си в Индия и Индонезия. През кои години беше това? Идваха ли български делегации по време на вашия мандат?

- В началото на 60-те години бях изпратен като втори човек в службата по печата на посолството ни в Делхи. За съжаление, имах малко възможности да се срещам с пристигащите от България. Свирех втора цигулка в работата на пресслужбата и поддържах връзки главно с провинциалния печат. Не знам имате ли представа какво означава провинциален печат в огромна страна като Индия. Това е море от вестници и списания, в което, ако човек не знае да плува, лесно може да се удави.

Но неочаквано

ме прехвърлиха

в Джакарта,

столицата на Индонезия. Открих първото българско посолство и известно време бях единственият наш дипломат там. Български делегации не съм посрещал, но съм се срещал с много интересни хора от други националности. Тогава се запознах и разговарях с президента Сукарно, с министри, главни редактори на вестници и списания...

- Защо през 1971 г. Габрово ви прави почетен гражданин?

- Защото като дипломат в Лондон успях да побратимя два града със сроден хумор - Габрово и Абърдийн. Един ден в посолството ни в Лондон се получи писмо от габровската община, с което молеха да им бъде изпратена книжка с шотландски хумор, за да видят вярно ли е, че тамошните и нашенските вицове си приличат. Възложиха ми да намеря такава книжка, но се оказа, че тя не съществува.

- Какво направихте, за да не разочаровате габровци?

- Спомних си, че при посещението на тогавашния вицепремиер на България Станко Тодоров в Лондон към нас бе прикрепен зам.-министърът на външните работи от Форин офис Джордж Томпсън.

На обедите и на вечерите Станко Тодоров разказваше за България и специално за Габрово, аз превеждах. Джордж Томпсън се смееше от сърце на габровските вицове и обещаваше да ги използва в своята предизборна кампания.

Обадих му се и споделих, че не мога да изпълня желанието на габровци да се запознаят с шотландския хумор. Тогава Джордж Томпсън ме посъветва да пиша до някой шотландски вестник и да потърся съдействието му за намиране на такова издание. Изпратих писмо до две дузини шотландски вестници с молба да ми съдействат. Цитирах и няколко габровски вица.

След два дни моят чехословашки колега ми звънна рано сутринта по телефона и ми каза, че съм на първа страница на най-големия английски вестник “Дейли Мирър”.

- Какво имаше в него?

- Моето писмо до шотландските издания, поместено под заглавие: “Ако знаете вицове за стиснати шотландци, кажете ги на стиснатите българи”.

На журналистите във вестника им направило впечатление, че на бланка на комунистическо посолство се разказват вицове.

В рамките на една седмица аз не можех да стана от телефона, тъй като ми звъняха от всички краища на Англия, че и от други страни, за да ме питат знам ли оня виц, в който... И разказваха някаква смешка. Молех да не ми разказват, а да ми пишат писма.

В посолството се получиха стотици писма с десетки вицове. Така се създаде подходяща атмосфера да предложа на ръководството на “Дейли Мирър” да организираме един конкурс за най-добър шотландски виц от габровски тип.

Идеята бе прегърната

и от “Балкантурист”

Не след дълго в Абърдийн се състоя гран финал на конкурса, чийто печеливш със съответната си нежна половинка получи възможността да посети България и специално Габрово. В конкурса участваха много хора от всички краища на Шотландия.

Писмата с вицовете напълниха два чувала. Преди да ги изпратя в Габрово, си избрах онези, които ми харесаха най-много и ги издадох в книжката “От Абърдийн с усмивка”.

- Да не забравим почетното гражданство...

- То е плод на взаимната ни симпатия с габровци. Те са ми благодарни за популяризирането на този град в чужбина. След време, вече като шеф на протокола на Министерския съвет при премиера Станко Тодоров,

успях да им

издействам валута

по второ направление

- 25 000 долара, за покупката на оборудване на бъдещия Дом на хумора и сатирата. Радвам се, че и днес не ме забравят. Миналата година им бях на гости - на среща с читатели точно в Дома на хумора и сатирата.

- Как се озвахте в Мексико?

- Имаше идея да бъда изпратен на работа в Афганистан. Помолих Станко Тодоров да не ме пуска в тази страна - като министър-председател неговата дума се чуваше навсякъде. Много харесвах този човек и му намирах само един кусур - не можеше да се скара на слагачите и мързеливците, които често му губеха времето. Познавах като журналист неговата съпруга - Соня Бакиш, главен редактор на “Жената днес”. С нея ни свързваше колегиално приятелство.

Тя бе с него по време на визитата му в Лондон и в Делхи, аз ги съпровождах като шеф на протокола на Министерския съвет. Чест прави на Станко Тодоров, че не ме спря да замина за Мексико, въпреки че се чувстваше много комфортно с мен - ползваше ме и като преводач, и като доверено лице.

- През 1981 г. в Мексико пристига делегация начело с Людмила Живкова. Чел съм всевъзможни и взаимноизклюващи се версии за нейното поведение и състояние. Какво точно се случи тогава?

- Людмила Живква пристигна в Мексико за официалното честване на 1300-а годишнината на българската държава. Тя беше преуморена, защото преди това бе в Индия и почти без никаква почивка в София тръгва за Мексико.

Състоянието й не позволи да участва в официалните церемонии. Тя остана затворена в хотелската стая. Уведомихме София за проблема с нейното здраве. Предложихме да пристигне медицински екип, както и съпругът и Иван Славков.

За всеобща изненада на другия ден след официалната церемония по честването на 1300-а годишнината в Антропологическия музей, Людмила се появи облечена в бяло и с усмивка сякаш нищо не се е случило с нея.

Всички я гледаха

като изгубили и ума,

и дума

Тя ме извика в апартамента си, каза ми, че знае какво се е случило на церемонията, че аз съм говорил вместо нея. И поиска от мен да уредя чрез губернатора на щата Пуебла тя да посети града със същото име за именуването на улица “София”.

Когато и казах, че това вече се е случило, тя помръкна и призна, че всъщност иска да види катедралата в Пуебла с нейната огромна камбана.

Обадих се на губернатора на Пуебла, той се зарадва и за броени часове организира повторение на същата церемония. Такова нещо може да се случи само в Мексико. При последното ми посещение през 2012 г. с президента Луис Ечеверия си припомнихме тези незабравими преживявания.

- Вярно ли е, че неотдавна сте дали под съд охранителя на Людмила Живкова Димитър Мурджев заради някаква публикация?

- Вярно е. Делото продължава. В едно интервю той ме нарече нещастник и каза, че съм бил обявен за “персона нон грата” в Мексико и не съм си довършил мандата. Това е клевета. Аз изкарах два мандата в Мексико и си тръгнах оттам с два ордена “Агила Ацтека”. С този орден са наградени Габриел Гарсия Маркес, Фидел Кастро, видни политици, писатели, артисти.

- Разкажете най-смешния дипломатически гаф или случка по време на кариерата ви - ваш или такъв, на който сте били свидетел.

- Писателят Стефан Дичев бе чест гост в дома ми, докато бях на работа в Лондон. Ядеше и пиеше у нас. Мъкнех го навсякъде с мен - нали е писател, да се запознава с културни дейци. След време в София, в Клуба на журналистите Стефан коментирал публично, че съм много съмнителен тип.

На съседната маса седяла Елена, съпругата на скулптура Величко Минеков. Тя го чула да казва следното: “Още тогава в Лондон Богомил Герасимов ми се видя много съмнителен. Имаше страшно много връзки, вреше се навсякъде.

Представете си, веднъж ме заведе в дома на Сара Чърчил. Тя беше художничка и бе уредила изложба в собствения си дом. Герасимов ме покани да я видим. Влезе сякаш влиза в собствената си къща. И Сара Чърчил дори го целуна. Тогава си казах, че не е чиста работата на този човек”.

Е, вижда ли ви се смешно?! Аз се скъсвам от смях. Сара Чърчил е дъщерята на Уинстън Чърчил. Тогава някои са я смятали за наш враг?! Боже, в какво време сме живели! Но сме оцелели!