Васил Михайлов, който отказва награди, роли и приятелства

Вече 50 години актьорът се раздава на сцената на Военния театър

Големият актьор Васил Михайлов, който на 6 април ще окръгли 80, пак нашумя.

Но не с нова роля в театъра или изпълнение в киното, а с отказа си от наградата “Икар”. Номиниран е от Съюза на артистите в България за “изключителен принос към българския театър”.

“Това е моят малък протест за всичко онова, което става и не се случва в театъра. С моя опит, с моите успехи, с моите грешки съм си извоювал привилегията да отказвам приятелства, да отказвам срещи, да отказвам роли и да отказвам награди”, обясни мотивите си за отказа Васил Михайлов.

И припомни, че когато бил депутат от БСП във Великото народно събрание, с колегите си Тодор Колев, Вили Цанков, Стоян Попов и режисьора Реджеб Садък подготвят Закон за театъра и го раздават на депутатите.

Но министърът на културата Димо Димов и председателят на Съюза на артистите Стефан Илиев не харесват този закон, който игнорирал и министерството, и съюза.

“Та затова съм виновен - каза още Михайлов, - защото много харесвам промените, реформите...

Но реформи без закон

не се правят,

приятели

- затова трябва да се носи отговорност.”

В България подобен отказ още е екзотика. Преди Михайлов единствено Ивайло Христов през 2014 г. отказа “Аскеер” за водеща мъжка роля. Той излезе на сцената, но не взе статуетката в знак на протест срещу “отношението към културата и духовността в държавата”.

Иначе по света има много такива случаи. Само отказалите се от “Оскар” са 7. Най-звездната и най-скандалната история, разбира се, е с Марлон Брандо, който през 1973 г. не взема оскара си за най-добра мъжка роля във филма “Кръстникът”. Прави го в знак на протест “срещу дискриминацията на Холивуд спрямо коренните жители на Америка”.

Първият, който не отива да си получи статуетката, е Дъдли Никълъс през 1935 г. Той е номиниран за сценария си на филма “Доносникът”.

Изключителната Катрин Хепбърн е номинирана 12 пъти и получава 4 оскара, но нито веднъж не посещава церемонията по награждаването. Същото прави и Уди Алън, който казва, че няма никакво уважение към такъв вид церемонии.

През 1970 Джордж Скот пренебрегва “Оскар” за ролята на генерал Джордж Патън в едноименния филм. Ирландецът Питър О'Тул и френският режисьор Жан-Люк Годар също отказват статуетката.

През 2015 г. името

на Васил Михайлов

пак нашумя,

но по друг повод. Народното събрание гласува 700 лв. пожизнена пенсия на петима известни български творци в различни области. Един от тях беше Васил Михайлов. Тогава той ми каза:

“Това е вид творческа награда от държавата и аз съм й благодарен. Благодаря и на г-н Вежди Рашидов за признанието към моя труд, който продължава вече 54 години.”

Той припомни, че като депутат във ВНС се е отказал да получава заплата и цялата сума възлиза на 36 000 лева. А и от доста години се води на половин щат в театъра.

Актьорският стаж на Васил Михайлов вече е 57 години и това наистина е внушителна цифра. Ето какво му струва това: “Да, сцената дава на актьора слава, но взема много. Професията ме изстискваше,

правеше

професионален

емфизем в гърдите

И като турим малко цигари отгоре и прахолякът на сцената. Професията отнема от здравето, от времето за близките, от нормалния ритъм на живот.”

Има един период в творческия му живот, в който Михайлов е най-популярният актьор в България. Това е в началото на 80-те години, времето на тв сериала “Капитан Петко войвода”, излъчен през 1981-а.

С този си герой той може да се конкурира за известност само със Стефан Данаилов и Григор Вачков след показването на сериала “На всеки километър”.

При излъчването и на двата филма по телевизията улиците опустяваха и двата творческите екипа са посрещани с възторзи и овации из цялата страна.

Никола Петров, редактор и на двата филма, преди години ми разказа, че посрещането и любовта на зрителите към “Капитан Петко войвода” били по-големи, отколкото при “Километрите...”.

И главната заслуга за изключителния зрителски интерес към сериала е на Васил Михайлов.

Той казва, че има над

500 срещи

със зрители

- след “Капитан Петко войвода”, но и преди това. Случвало се да има по 9 срещи на ден. Веднъж във Варна почитателите му цели 12 часа не го пускат да си тръгне.

Пътят към артистичните върхове на Васил Михайлов, обаче не е равен и гладък “като жълтите павета на площада пред Народното събрание”.Трудовата си биография той започва да пише като шлосер матричар в завод “Светлина” в родния си град Стара Загора, стига до пети разряд.

През 1960 г., вече 22-годишен младеж, идва в София, изтупан в електриков костюм, но без вратовръзка.

Има дебел и мощен като йерихонска тръба глас, силно изпъкнала адамова ябълка и самочувствие на човек с 300-500 лева месечно.

Като актьор

първата му

заплата е 63 лева

Влиза в сградата на ВИТИЗ, но не на изпит, а за да гледа представянето на свой приятел. Вижда му се лесна работа и си казва, че няма начин и той да не влезе в театралния институт.

За негов късмет обявяват още 7 допълнителни места за студенти. Михайлов се подготвя набързо и се явява. Казва баснята “Магаре и славей” от Димитър Подвързачов.

Но когато проф. Желчо Мандаджиев му разрешава да каже и монолога на Арбенин от “Маскарад”, младежът си помисля, че ще го скъсат, защото идва от провинцията. Мандаджиев обаче му казва: “Седнете, да не ви е зле - гледате с присвити очи...”

Етюдите -

да търси малка

рибка в голям

аквариум

и да види има ли го в списъка на приетите студенти, изпълнява с лекота. Комисията явно харесва импровизацията и въображението на старозагореца и той е приет, и то в класа на проф. Мандаджиев.

Още като студент във втори курс играе в три пиеси в Театъра на Народната армия, както тогава се наричаше Военният театър. Най-напред го кани Леон Даниел в “Старата дама”. Тогава младокът не подозира, че след години ще стане една от неговите най-големи звезди.

През 1964 г. е разпределен в Димитровград, където дебютира в ролята на Борислав в “Необикновена история”. Заради свалена пиеса по идеологически причини театърът е закрит, а после и изгаря. На афиша някой написва: “Да ви го фукнем в седалището”. Васил Михайлов е пратен в Хасковския театър, през 1967 г. е назначен и за негов директор.

Актьорът твърди, че за трите години в двата театъра е изиграл 17 главни роли. Специална комисия от шестима столични корифеи го гледа, преди да бъде поканен в София. През 1967 г. влиза в трупата на армейския театър. И до днес е там - цели 50 години любов и вярност.

На софийската театрална сцена Михайлов направо скача в дълбоките води на световната драматургия: Платонов в “Океан”, Ричард ІІІ в едноименната пиеса на Шекспир, Найден в “Майстори”, Мьобиус в “Романтици” на Фридрих Дюренмат, Слим в “За мишките и хората”.

И продължава през годините с Алцест в “Мизантроп”, Богдан в “Самуил”, Васка Пепел в “На дъното”, Манол във “Време разделно”.

В тази постановка

видях за първи

път на живо

Васил Михайлов

Той играеше ролята на Манол и ми изглеждаше така, както си представях героя, докато четях романа на Антон Дончев.

Беше 1974 г., войник съм в Горна баня и съм за първи път на софийски театър. Вперил съм очи на сцената и се чудя как ще изиграят сцената с отсичането на главата на Манол.

В романа Антон Дончев е описал тази сцена потресаващо. Карат Манол да брои до 10. На 9 палачът замахва с ятагана, главата пада на земята, но устата казва “десет”.

Режисьорът я беше решил по следния начин: Манол започна да брои, на 9 палачът замахна... осветлението в салона изведнъж изгасна и в тъмнината се чу гласът на Михайлов: “Десет”.

След години във филма “Време разделно” режисьорът Людмил Стайков даде на Васил Михайлов ролята на Ибрахим ага. А като Манол се снима непрофесионалният актьор Иван Кръстев.

Михайлов не навлезе в киното с гръм и трясък, с главна роля, която веднага да го изпрати в звездна орбита. Още като студент има епизодично участие в “Хроника на чувствата”, филм на работническа тематика. Героят му се казва Неприятния.

Във втория си филм “С дъх на бадеми” (1967) вече е професор, макар и пак не в главна роля. В следващия - “Свобода или смърт”, е поп Сава Катрафилов.

Първата му главна роля е в “Краят на песента” - Ибрям Али. Влюбва се в Найме на младата и още неизвестна Катя Паскалева. Този филм разкри и певческия талант на актьора, който изпълни по неповторим начин песента “Руфинка болна легнала”.

Следват още малки и по-големи роли, за да дойде изпълнението му в “Хирузи” (1977). След тази роля вече е запомнен истински и от зрителите, критиката е направила това по-рано.

Михайлов продължава да снима много, на шега казва, че

в киното и театъра е

изиграл “много

паметници”:

Кубрат, хан Крум, Стамболов, Стамболийски, Дантон, Сократ, Ричард, ІІІ Левски, Георги Димитров, папи, патриарси... и трима партизански командири...

И от време на време се появяваше в някой благодатен за пресъздаване герой като Неризанов в “Маргарит и Маргарита”.

За финал на историята с отказа на актьора да получи икара си най-подходящи са думите на Татяна Лолова:

“Каква награда? Няма друга награда! Васил Михайлов има една награда - народната любов, огромната народна любов към неговия Капитан Петко войвода, към неговия талант! Само от нея не може да се откаже. Не може! И няма! Другото си е негов избор...”