Два пъти среща смъртта третият BG космонавт

Сега полковник о.р. Красимир Стоянов

ръководи авиокосмически център

На 7 юни 1988 г. в Космоса излита корабът “Союз-ТМ 5” с екипаж Анатолий Соловьов, Виктор Савиних и българския летец Александър Александров.

България е единствената държава в соцлагера, която има двама души, летели в Космоса. Причината е, че при полета на Николай Рукавишников и Георги Иванов, стартирал на 10 април 1979 г., корабът им не успява да се скачи с орбиталната станция “Мир”.

Двамата показват чудеса от храброст при връщането му на Земята. Тази техническа “неудача” дава шанс на Александров да полети и този път мисията е успешна. Тогава

на земята остава

дубльорът

на Александров - 27-годишният старши лейтенант Красимир Стоянов. Какво е изпитвал тогава в душата си, знае само той. След това винаги ще казва, че при космонавтите няма място за разочарование, завист, злоба...

В едно интервю той признава: “Мечтата у човека винаги остава, стремежът и желанието - също. Още повече пък подготовката, която съм преминал, ми е дала и надеждата, че мога да полетя. Но не мога да кажа, че в такъв момент съм съжалявал. Цялата задача беше на високо ниво. А и ние знаехме, че един ще остане на Земята в дублиращ екипаж.”

Но в оня юнски ден на 1988 г. старши лейтенант Стоянов можеше и да не се намира в Байконур и да гледа отблизо изстрелването на ракетата. Защото след две критични ситуации при самолетни полети, при които смъртта е съвсем наблизо, му минава мисълта да каже сбогом на авиацията.

Красимир Стоянов е роден на 24 януари 1961 г. във Варна. Фамилната традиция води към военноморското училище. Но когато е на 7 години, съдбата го отвежда във варненския аероклуб на летище Калиманци, където за първи път вижда изпълнение на въздушни фигури от витлов моторен самолет. И се влюбва в летенето.

И става така - младежът учи в специалността “Корабни машини и механизми”, но в свободното си време е в аероклуба. Преминава теоретичната подготовка за парашутни скокове, но малко преди да скочи за първи път, нещастен случай в клуба ги отменя.

На следващата година Стоянов изучава теорията на безмоторното летене, но комсомолски задължения го спират за практическите полети. През последната година най-после успява да лети по време на лагер школа на аероклубовете от Източна България на летището край Сливен.

След тези полети пътят на младежа е предначертан - към Висшето военновъздушно училище “Георги Бенковски” край Долна Митрополия.

След завършването му е изпратен на летището край Балчик. И за 2,5 г. със свръхзвуковия самолет МиГ-21 над 320 часа. Но в първия ден, когато започват летателната си подготовка, самолетът му едва не се разбива. При издигането за третия полет се отваря фанарът на инструктора. Това е люкът, който покрива кабината на самолета.

Инстиктивно инструкторът повдига ръка, за да го затвори. Но скоростта вече е около 450 км в час, въздушната струя е много силна и блъска ръката в загалоните на катапултиращата седалка. Чупят се ръката и ключицата и

инструкторът

губи съзнание

Младият пилот седи отпред и не вижда какво става зад него. Самолетът започва да губи височина.

“Тогава си помислих: Почна се вече! - разказва Стоянов. - Трети полет и вече започват да ми показват разни интересни неща...” Той поема управлението на самолета, при първия завой се обръща и вижда, че инструкторът е в безсъзнание. Обажда се на ръководителя на полета и докладва за случилото се. Започва да извършва кацане с МиГ-21. А той никак не е лесен в режима на приземяване, не търпи дори и най-малки грешки.

При захода за кацане инструкторът идва в съзнание и добавя повече обороти на двигателя. С помощта на ръководиталя на полета Стоянов приземява самолета. Качествената подготовка в училището си казва думата.

Един ден през следващата година изпълняват полети за прехващане. Самолетите са в стратосферата на височина около 15 хиляди км и летят със скорост около 1300 км в час. Пилотите са във височинни костюми и термошлемове, които не позволяват голяма подвижност. След изпълнението на задачата, на височина около 8000 м самолетът на Стоянов “изревава” и приборите започват да се връщат към нулите. Налага му се да направи “запуск” във въздуха. Успява и благополучно се приземява на летището.

“И тогава си казах, че при трети подобен случай, може би ще си взема довиждане с авиацията...”, спомня си Красимир. За щастие повече такива изненади няма и той е включен в групата от 240 души за подготовка на космонавти. Следват сериозни “пресявки” остават 10 души. Те преминават опознавателен курс в Долна Митрополия. Всеки влага всичко от себе си, защото тайно се надява, че може да му проработи късметът. Но никой не дава информация за показателите им.

Преминават през много тежки и трудни медицински прегледи в авиационната научноизследователска болница в Москва, която определя годността на космонавтите, летците и подводничарите. Накрая

остават четирима

кандидати:

Александър Александров и неговият брат Пламен, Красимир Стоянов и Николай Райков. Първи отпада Пламен, след него и Райков.

На 10 януари 1987 г. Александър Александров и Красимир Стоянов заминават за Звездното градче. Най-напред преминават през теоретична подготовка: конструкцията и системите на космическия кораб, конструкцията на модулите, които са на орбиталната станция “Мир”, и др.

Вторият етап е подготовка на екипажите в пълен състав. Никой не знае кой е основният и кой - дублиращият. Наричат ги екипаж №1 и екипаж №2. Стоянов е във втория.

Преминават практическа подготовка и на станцията “Мир” - изучават всички научни апаратури, които са зададени от българска страна, за да бъдат проведени научните експерименти на станцията по време на полета. Паралелно с това тренират оцеляване в труднодостъпна местност, психофизически тестове при излитане и извеждане в орбита и екстремни условия при приводняване в океана, евакуация на екипажа с вертолет и т.н.

Според установена традиция две седмици преди старта двата екипажа напускат Звездното градче и отиват в Байконур, където изкарват карантинен период. Едно денонощие преди полета обявяват кой екипаж ще лети.

В деня на старта дубльорите поздравяват колегите си щастливци, пожелават им успех и остават да изпълняват мисията си на земята. За Стоянов и двамата му руски колеги започват срещи и пресконференции с журналисти, телемостове и телефонни връзки с обитателите на станцията Владимир Титов и Муса Манаров и техните трима гости.

След космическото приключение Красимир Стоянов постъпва във Висшата военноинженерна академия “Проф. Жуковски” в Москва. Учи три години и през ноември 1991 г. защитава дисертация. Тя е за аеродинамичните теоретични и практически характеристики на предшественика на кораба “Буран” - “Бор-4”.

Връща се в България и е назначен за главен конструктор в Института за космически изследвания, а след години става негов помощник-директор.

През 2000 г. се връща на работа във Военновъздушните сили като зам.-началник на отдел “Безопасност на полетите”, по-късно го оглавява. От 2006 до 2008 г. е старши инспектор пилот във ВВС. В края на 2008 г. решава, че 25 години военна служба на родината са достатъчни, и

преминава в резерва

с чин полковник

Сега Красимир Стоянов ръководи авиокосмически център с планетариум. Центърът е структурно звено на Учебно-възпитателния център “Юрий Гагарин”, който пък е на територията на санаторно-оздравителния комплекс “Камчия”. Намира се на около 25 км южно от Варна.

Авиокосмическият център е постояннно посещван от деца, ученици и младежи. Запознават ги с историята на космонавтиката, първите победи в Космоса, с международното сътрудничество, с тренировките за оцеляване и за космически полети.

Центърът притежава и нещо уникално, което го няма никъде на територията на България и Европа: интерактивен аналог на спускаемия апарат на транспортния космически кораб “Союз-ТМ”.

Той е действащ и дава възможност да се наблюдава как се управлява космическият кораб на автоматичен режим и как се изпълнява всичко това при ръчно управление.

“Тук провеждаме лагерни смени “Интеркосмос” през ваканциите. А през лятото правим пак международни лагери “Космосът и ние”. Гостуват ни космонавти от цял свят. През 2013 г. направихме и алея на космонавтите и всички, които са били тук, засаждат по едно борче за спомен”, обяснява Красимир Стоянов.

Той има син и дъщеря. Съпругата му Людмила умира преди 18 години и той сам отглежда децата си. Сега Михаела е на 31 години и работи юрисконсулт в застрахователно дружество, а синът Добромир е на 30.