Иля Велчев: Пях с Бога, бих се с дявола, тъгата целувах в устните

От малък Иля Велчев гледа света и през обектива...

Това са изповедни думи на големия поет, писател и кинорежисьор Иля Велчев, написани в новата му книга “Биографични снимки”.

Документалният роман е изключително въздействащ, стилна сплав от истински истории и герои, изкуство, кино и поезия, който се чете на един дъх.

Предлагаме ви няколко откъса от романа, издаден от ИК “Труд”. Премиерата му е на 23 април от 18 часа в Мраморно фоайе първи балкон - Народен театър.

Отвориха ми

двореца

Влязох сам, дете, босо. Над мен блеснаха огромни полилеи от синкав кристал. Заиграха светлинки по вензелите на Батенберг, Фердинанд и Борис на килимите, мебелите и сервизите, в белия салон за танци. Като че имаше хора, които шепнат, танцуват. Едва доловими движения наоколо. Странно усещане. Като че не си там, а гледаш филм. Въпреки че си там, че можеш да седнеш, където искаш, да докоснеш, каквото искаш, усещането е за нещо чуждо, студено, старо, музейно. Усещане на дете, босо.

Огромният тъмен, мълчалив, винаги прохладен парк, почти прегръщащ градината с праскови и тихите малки плажове, беше толкова красив денем и малко страшен нощем. След вечеря, по осветените алеи около новопостроената след 9-и почивна сграда Тунела, се разхождаше новият елит. Другарите, някои още с каскети, и другарките, някои още с басмени рокли, заемаха местата на старата аристокрация. “Евксиноград” беше красив и развращаващ. И сега е магнитен за новите управляващи.

* * *

Заглавието

“Любовта на въжето към птицата” се роди след разговор в Съюза на писателите с видна поетеса, отговорничка за писателското издателство, където се намираше книгата ми. Дотогава тя се казваше “Писмо до редактора Х”.

Поетесата прелистваше ръкописа, плюнчейки пръсти с олющени лакирани нокти. Беше със сива куртка и откровено мазна коса, пристегната с ластик. Явно държеше да има трудово-работнически вид. От канче върху котлонче на бюрото й се носеше лучена миризма. Въпреки че беше приключила току-що обяда си, беше агресивна.

– Поете, какви са тия ваши стихове?! “Писмо до редактора Х”? “Стон за ръждясалите ордени” “Приказка за Истината”... Все да критикуваме, все сме недоволни, така ли? Не може ли да се зарадваме на живота без излишна сложност? Ето, погледнете през прозореца как онази девойка там простира пране на балкона. Може да е влюбена! Това си е поетичен сюжет, пишете за прането по балконите.

Гледам поетесата. Тя се поспира, овладява творческия си ентусиазъм, гледа ме и тя напрегнато, докато аз с едно “Може ли?” отварям прозореца да влезе чист въздух. Девойката на балкона всъщност е угрижена женица, простираща кърпени чаршафи.

Телефонът на бюрото до котлончето звъни.

- Да, ясно! – хвърля ми поглед поетесата и затваря слушалката.

Мълчаливо опитвам да взема ръкописа, тя слага отгоре ръцете с олющените нокти, като че го брани. Аз към мен, тя към нея.

- Ама пуснете ръкописа! Той е наш! Ще го издадем, но ще го понапълните само с любовна поезия. За сметка на тия “другите”, сещате се, нали? И да смените заглавието. Сложете любовно заглавие! Лю-бов-но!

Сменям го веднага, щом трябва да е любовно.

– “Любовта на Въжето към Птицата” - предлагам.

Ръкописът отново е само мой и поема към друго издателство, където ще почака девет години. Емил Димитров ще изпее моите стихове, моите бели коне, докато те стоят заключени в редакторските чекмеджета. Странно или не, случайно или не, книгата ще бъде в книжарниците около събитийния 10 ноември 1989 г.

* * *

Стената

Отново стоя срещу Стената.

Стената. Стара. Безкрайна. Настрани и нагоре. С изтрити човешки черти. С петна от кръв и сълзи. И Носачът на Светлина. Най-тежкият товар. Натиска плещите му, сърцето му към земята. Стои срещу Стената. Как да я премине? Как? И когато е най-обезверен, усеща, че Светлината го повдига. Светлината, която може да се вдигне като вълна над Стената.

* * *

Заслуга

да работя поне телевизионен театър имаше и острият ми разговор с Людмила Живкова в кабинета й. Вече е член на Политбюро. Милка сяда срещу мен, слаба, с тюрбан на главата. Черпи чай с мляко. Казвам й:

- Обвиненията към мене във връзка със “Завръщане от Рим” всъщност имат политически характер. Как може баща ти да се занимава с един млад творец? Баща ти ме мрази!

- Не те мрази – възразява почти кротко тя.

- Защо ме викаха в Държавна сигурност? После и баща ми го извика вътрешният министър. Ако теб те бяха повикали там, как щеше да се чувстваш?

- Много помия се изля върху вас. Да се издигнем... Да се издигнем... - повтаря Милка и прави жест с ръка нагоре.

Питам я защо Славков не придвижва моя вече одобрен проект за създаване на Експериментално студио за нови телевизионни художествени форми? Защо министерството крие получените от чужбина покани да снимам?

- Иде ми да замина на своя глава.

- Точно ти не трябва да го правиш. Ще бъде много лоша демонстрация.

- А къде да работя, като тук не ми дават?

Тя едва се усмихва. Почти става момичето от детството.

- Ще те взема с мен... Имам планове. Ще създам Национален център на изкуствата. Ти ще бъдеш неговият ръководител.

Каква ирония! Милка споделя нещо и за кармата. И отново се отдалечава.

Секретарката й, Катя Чалъкова, помолва, изпращайки ме:

- Идвайте, моля ви, идвайте по-често при другарката Живкова. Те я сриват...

“Те”, велможите, които я венцеславеха, използваха и мамеха. Когато е започнала да ги вижда в истинския им образ на лакоми хищници, е изпитала жестока болка. На мен тя ми е позната тази болка. И Милка е започнала да се срива от високия бряг към пясъците, да потъва в тях. Познавах я като добро малко момиче от пясъците край морето. Желаех й да остане момичето от пясъците край морето. Дали вече беше възможно? Като си тръгвам, виждам в един от коридорите на министерството плакат - “Всеки българин – Леонардо да Винчи!”

* * *

Страхът

и завистта,

бездушието и посредствеността бяха онези четири кучета на живковизма, които действаха и съдействаха без изрична заповед, по волята на собствения си нисък ръст. Бяха кодирани, зомбирани и сякаш знаеха във всеки един момент как и кога да захапят, ако може - предварително, за да зарадват господаря си, отмъквайки кокал и за себе си. Т. Ж. играеше посредствена пиеса с пошли обрати, с действие, в което народът беше масовка, а интелектуалците - епизодици. Масовката беше погвана с ентусиазъм по баири, ниви и фабрики, а епизодиците с озъбена усмивка и червена лента на ръкава димяха по канцеларии и събрания и не смееха да свалят червената лента дори в баните на тесните си квартири.

Живковите дубльори в големите кабинети и малката провинция изпълняваха по съвместителство и ролята на негови клакьори. Главната идея на пиесата беше изпаднала някъде към суфльорската будка. Нейната ценност беше приватизирана в личен интерес.

И когато някой участник в пиесата дръзваше да отправи друга, своя реплика към дъвчещия и дремещ лениво салон в тогавашния театър, той биваше изхвърлян от сцената. И ако имаше куража да откаже да слезе тихо и се превърне в един от лениво дъвчещите и дремещите в салона, на челото му се клеймосваше “Опасен”. Разбира се, че пред тази алтернатива някои със сълзица в ъгъла на окото предпочитаха да станат билетопродавачи на живковисткия спектакъл.

Времето, животът отвън натискаше ламарините, с които беше обкован салонът, те пукаха и скърцаха и техният писък и ръмжене композираха онези революционни ноти, които щяха да запеят и хората вътре. Беше въпрос на време, времето отвън и времето вътре да се срещнат и онзи, който беше обсебил ролята на режисьор и главен актьор, да бъде изхвърлен от театъра с освиркване.

* * *

Започвам да пиша

“Биографични снимки”

През 2013 и 2014 г. ще ги оставям на няколко пъти. Трудно ми е, но искам да се разделя с черната част на годините, в които Поета и Властта се вкопчиха в схватка.

Чудовището на Властта късаше парче по парче от душата и плътта на Поета. Но поезията е силно оръжие, поезията е силна любов. С нея издържах. С нея ще продължавам истински да живея. С тази книга искам да изхвърля Властта и Омразата. Искам да запазя в себе си само красивия спомен за творчеството и светлите хора, за доброто и верните приятели. Не искам никого да наранявам с това, което разказвам, не искам на никого да отмъщавам или да се надсмивам. Най-малко над невинните близки на онези тъмни хора, с които животът ме сблъска в моята работа на творец. Те бяха за мене такива, каквито са фактите в “Биографични снимки”.

Всеки избира своя път. Всеки по различен начин защитава достойнството и съвестта си. Всеки носи отговорността как изглежда и какво ще остане от неговия образ във времето. И ако лицето и душата му не са особено красиви, то сам си е виновен. Всеки носи добро и зло. Всеки може да сгреши. Всичко обаче се мери във везните на живота. И ако боклукът, който си създал, е повече, то везната се накланя и ти изпадаш надолу. Надолу.

“Биографични снимки” нямат за цел да ми създават съвършен образ. И аз съм имал и имам своите грешки и илюзии. И вярата ми често е наивна. Но никога не съм сторил умишлено зло, не съм изоставил идея или приятел, не съм допуснал безчовечност и бездушие към по-слабия, по-неимащия. За мене е важно моят живот и моята поезия да бъдат братя. Да бъдат полезни за хората. Поезията ми е по-силна и по-важна от мене. Тя ще продължи да казва Истината и след мене.

Не зная докъде ще стигне колесницата на моята поезия. Не зная колко още избухвания ще понесе сърцето. Но бъди, Поезия, бъди! Ти си моята истина, моята сила, моята вяра, моята любов...

Корицата на документалния роман "Биографични снимки", издание на ИК "Труд"
Корицата на документалния роман "Биографични снимки", издание на ИК "Труд"
ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
10 знака от Вселената, че най-накрая сте влюбени в сродната си душа
Селфи дисморфия – модерната болест на социалните мрежи
Защо е полезно да плачем?
ТЕСТ: Познавате ли етикета на телефонните разговори?
13 странни традиции от целия свят

Напишете дума/думи за търсене