Аниматорът Румен Петков: Или ще се научим да летим, или ще падаме отвисоко да летим, или ще падаме от високо

Почина аниматорът Румен Петков, направил световна кариера.

Това е едно от малкото му интервюта за българската преса,

когото той гостува, за да води майсторски клас у нас

“Аз ще те науча да летиш, мое мило дИте”, казва късогледият стар орел с гласа на Антон Радичев в едно рисувано филмче отпреди повече 30 г.

Но щъркелът Чоко е оставил в гнездото му не орле, а жабока Боко. Дали той може да бъде научен да лети? Или само да пада?

В крайна сметка най-важното е да попаднеш в подходящото гнездо нависоко, а не да квакаш в тинята на блатото.

Може би воден от тази логика на своите герои, художникът Румен Петков напуска родното “блато”, замътено от демократични промени, и “каца” в Холивуд. Там наистина се научава да лети благодарение на таланта и уменията си, много от които натрупани след години работа в българската анимация. Живее и работи повече от 20 години в Меката на киното и режисира култови филмчета като “Джони Браво”, “Лабораторията на Декстър”, “Крава и Пиле” и др.

В момента е на свободна практика. Цялото си свободно време посвещава на живописта (годината на интервюта е 2013-а). В България е гост е на международния анимационен фестивал “Златен кукер”.

   - Г-н Петков, време ли е днес за хитри жаби и благородни щъркели, каквито са вашите герои Чоко и Боко?

    - Ще призная, че ако гледам назад, го правя само с носталгия към младостта и сантимент към начина, по който тогава правехме анимация. През онези години на художниците, които творяха за деца, се гледаше като на втора категория артисти. А днес е ясно какво е значението на анимацията за възпитанието на децата. Моят внук непрекъснато гледа куклени филмчета за пожарникари, лекари, пилоти, за добри хора и изцяло живее в този свят на доброта. Това е толкова важно. Да създадем такъв свят. А Чоко и Боко? И те поостаряха. Жабокът така и не се научи да лети, но поне опитва, нали.

    Спомням си, че когато филмът “Женитба”, който правихме заедно със Слав Бакалов, получи “Златна палма” в Кан за късометражен, Доньо Донев отиде с този аргумент при тогавашния шеф на “Българска кинематография” да иска за нас по-висок клас и по-добро заплащане. А той му отговаря: “Политиката на българското кино не съвпада с тази на Канския фестивал”. Но

Доньо се пребори

да ни вдигнат

заплатите

(Румен Петков научава за приза от свой колега от Загреб, който му се обажда по телефона и му казва: “Честита награда!” А той се чуди каква награда. “Как каква? “Златна палма” от Кан!”, възкликва приятелят му, който дори не подозира, че авторите така и не стигат до Кан - б.а.)

    - Защо днес усмивката сякаш липсва в съвременните анимационни ленти, поне в тези, които гледаме по фестивали. Все са мрачни, тъжни, кахърни...

      - Това е болест на независимото кино. И понеже авторите са усетили вкусовете на фестивалните журита, им предлагат това, което има шанс за награда - потъване в себе си, търсене на изход, където няма такъв, потапяне дълбоко в аза. Когато един артист прави филм за себе си,

сякаш в днешните

кризисни времена

е смешно да

покаже оптимизъм

Около него всичко е сиво, мрачно, тъмно. Затова и песимизмът избива. А какво правеше Доньо Донев? Той рисуваше весели и смешни филми, а с тях разказваше за тъжни неща в живота. Той го умееше до съвършенство. Смях през сълзи, но винаги има и смях. Най-трудното за един автор е да си позволи да види доброто, а след това да убеди и зрителите, че го има. И че трябва да се вярват в него.

     - А има ли го чистото забавление?

      - В САЩ се правят филми за пазара, филми за забавление. У нас киното никога не е било забавление. Страданието наистина пречиства, но филмите трябва да забавляват. Те са като хляба. На пазара има всякакъв - бял, добруджа, черен, за всеки вкус. Дълбоко погрешна е представата, че в Холивуд работят някакви веселяци, попрочели туй онуй. Там искат изключително сериозно образование и много професионализъм. Част от мозъците идват от Великобритания. Всеки си знае работата и точното място. Например при снимките на един анимационен филм има т. нар. библия. В нея са описани параметрите на емоциите на всеки герой - доколко трябва да си отвори или затвори очите от страх или радост, устата - при вик... , за да не се промени типажът на образите.

Но основата е добрата литература. Студиите са стъпвали на книгите на Фокнър и Стайнбек, на пиесите на Артър Милър, сега на най-доброто от съвременните автори. Така се раждат хитовете.

   - Вие как влязохте в тази крепост на професионализма?

   - Бях на 42 години. Все трябваше да съм научил нещо. А се оказа, че съм научил доста. Трудно е да се обясни, защото режисурата в анимационното кино е нещо специфично - доближава се до театралната. Дадоха ми сценария на един бъдещ филм и ме помолиха да го редактирам - да развия героите, да посоча темпото на сцените, и то само за няколко часа. После продуцентът ме заведе на обяд. Оказа се, че в същото време и той е правил същото. Сравнихме бележките си. 98 процента съвпадаха. И чух: “Да започваме работа заедно.” Така се случи и когато ме поканиха да преподавам анимационна режисура в частния университет CalArts, основан от фамилията Дисни - един от най-добрите за изкуство в САЩ. Там съм от 14 г. Шефът на катедрата гледа как обяснявам на студенти спецификата на тази работа, възлагайки им конкретни задачи. После заедно търсехме по-добрите решения. Видя у мен учителя и ме покани. Сега не съм ангажиран с конкретно студио, но правя слъгър. Това е работа, която могат да си позволят само скъпите продукции. Слъгърът определя темпото, помага на филмовото действие да се развие във времето по най-добрия начин, без да се загуби вниманието на зрителя.

    - Как се чувствате в България?

     - Сега си идвам по-често, но до 2000 г. - нито веднъж. Налагаше се много да работя. Безкрайно обичам българската природа и приятелите си. Баща ми е тук. Това ми изпълва душата.

Но

напоследък ми

е малко мрачно

Има една грубост във взаимоотношенията между хората, една небалансираност в разпределението на властите, а защо не и на парите. Някак тъжно е, но да бъдем оптимисти. Не съм специалист, но ми се иска да виждам по-висок стандарт. И повече усмихнати българи. Ние сме талантлив народ. Просто трябва да върви в правилната посока тази държава.

    - Лесно е човек да бъде оптимист, когато знае, че на 10 часа полет го чака далеч по-добре устроен живот. Бихте ли направили успешна кариера тук?

    - Не, не бих направил никаква кариера. Беше невъзможно. Твърдо съм убеденф

в това. Не ставам за търговец, нито бих могъл да бъда преуспял бизнесмен с черни очила. Радостен съм, че взех решение и заминах. Моите колеги тук сега водят полубедно съществуване. Казвам го с болка. Съветвам ги да не се отказват, да не се предават.

Дъщерите ми завършиха елитни колежи и университети - едната е на висок пост в студия “Парамаунд”, другата е в юридическа фирма. Те са вече граждани на света.

   - Какви са впечатленията ви от студентите?

   - Нормални, качествени хора. Не се различават от моите студенти в Калифорния, но възможностите пред тях са различни. Една моя студентка веднага беше назначена в студия “Пиксар”. В САЩ системата не търпи тъпанари и мързеливци - изхвърля ги зад борда. Не трябва да се плашим и от новите технологии - те няма да “изядат” анимацията. Бягането назад не води доникъде. Технологията е просто средство. Най-важното е какво искаш да кажеш на зрителя, замисълът, философията. Тук е царството на таланта, не на компютрите. Ако няма какво да споделиш, никаква технология няма да ти помогне.        

- Какви филми гледате?

 - Всякакви. Гледам много кино. С невероятно удоволствие! Суперпродукциите - задължително в киносалон на голям екран. Не пропускам европейски, азиатски, индийски ленти. В моята лична класация са “На изток от рая”, “Транспортер”, “Форест Гъмп”, “Страстите Христови” на Мел Гибсън - много го харесвам като актьор и режисьор, “Полет над кукувиче гнездо”, филмите за Джеймс Бонд...

Както виждате, една еклектична класация, но наистина се забавлявам, докато гледам тези филми.

Съветвам ви и вас. Забавлявайте се.