Венец Димитров скача в блато, за да спаси камерата, получава дископатия

Книгата му “Мисли без смисъл”

е като учебник по живеене

На  24 юни, неделя, проф. Венец Димитров навърши 81 години. Той завършва филмово и телевизионно операторство в Академията за изящни изкуства в Прага. Бил е оператор в киностудия “Барандов” и главен оператор в словашката телевизия “Кошице”. В България е работил в СИФ “Бояна” и СТФ “Екран”.

Днес проф. Венец Димитров е един от доайнните на българската операторска гилдия. Заснел е 23 игрални филма и над 20 документални. Сред най-известните са “Преброяване на дивите зайци”, “Сватбите на Йоан Асен”, “Борис I” и др., както и телевизионните сериали “Селцето”, “Пътят към София”, “Мъже без мустаци” и др. Носител е на много наши и чуждестранни филмови награди.

Проф. Димитров е доайен преподавател и дипломен ръководител по операторство във ВИТИЗ. За 44 години (от 1974-а) е възпитал и обучил на майсторство в професията над 90 студенти - българи и чужденци, които са от Америка до Виетнам. Автор е на учебника “Проблеми на операторското творчество”, който има четири издания.

Преди три години Венец Димитров сътвори свой “венец неръкотворен”. Отпечата биографичната си книга “Живот с вкус на кино” - без цена, но с лимитиран тираж. Авторът не я продава, а я подарява на най-добрите си приятели и близки хора.

За 80-годишния си юбилей Венци зарадва приятелите с уникалната си книга “Мисли без смисъл”, в която в анекдотичен стил разказва истински случки и преживявания в дългогодишната си кариера. В тях има толкова много мисъл и смисъл, че книгата е като учебник по живеене.

1958 г. - “Малката”

Пловдив. Снимачната площадка представлява импровизиран пазарен кръстопът. Снима се цветният игрален филм “Малката”. Режисьор е Никола Корабов, оператор - Константин Янакиев, човекът, който ме възпита в професията и постави до себе си като стажант-оператор.

За мен е първи снимачен ден. Репетицията започва. Пред камерата бавно се точи стадо шарени крави и още по-бавно отминава. Стоп кадър. Наблюдавам с вълнение и очаквам да се докажа в нещо. И този момент настъпва.

- Хайде, моето момче, взимай лопатата и метлата и тези фъшкии, които са пред камерата, да изчезнат - чувам гласа на оператора.

Като че ли ме заляха с помия. Аз, облеченият прилично и готов за подвизи още в първия ми ден с камерата, и... фъшкии. Няма как, всяко начало е трудно. Справих се и разбрах, че вече съм част от снимачния екип.

1960 г. - “Калоян”

1990 г. - “Пирогов”

Години наред страдах от дископатия. Началото беше през 1960 г., когато по време на снимките на историческия филм “Калоян” пропадна кранът с камерата и се наложи да скоча в тинестото блато и с гръб да придържам съоръжението, докато колегите успеят да помогнат.

После месец в овчи кожи в село Каикъ с чакръкчийство и мазилки всеки ден. 30 г. се лекувах, но внезапните болестни атаки не отминаваха. Според определението на Международната асоциация по изучаване на болката тя е “неприятно сетивно и емоционално изживяване”. Убедих се!

През 1990 г. постъпих за операция в “Пирогов”. Интервенцията беше успешна и очаквах подобрение. В стаята бяхме трима в еднакво състояние.

Свежест в атмосферата внасяше една медсестра, която всяка сутрин ни събуждаше с призива: “Ако между вас има червени, сами да скачат през прозорците, инак аз сама ще ги мятам!”

Може би беше права за себе си - нали вече бяхме във времето на “промените” и тя не можеше да изостава. Обаче имаше нещо по-важно за лежащите под нейните грижи - тя поддържаше режима на специалните механични кревати.

Една сутрин, минута преди в стаята да влезе кохортата лекари на обичайната визитация, моят креват изщрака и пропадна в средата. Озовах се във формата на латинската буква V с тази разлика, че в мен нямаше нищо от символа на победата “виктория”.

Лекарите изпаднаха в ужас, защото от операцията ми бяха минали само два дни и успешният резултат остана под въпрос. Слава Богу, моят акробатичен номер не успя да влоши положението ми, но минах през нови сериозни прегледи и необходимите поддръжки.

На другата сутрин нова медсестра ми оказваше своите грижи, и то под погледа на главния хирург. На въпроса ми “къде е нашата?”, той отговори по соломоновски: “Излезе в отпуск, но после ще отиде в друго отделение. Не мога да я накажа. Нали се досещате - тя е от най-активните клакьори на новия ред...”

Белград

Българска филмова делегация е на посещение в Белград за годишния филмов фестивал. Настаняваме се в многозвезден хотел. Ние сме двайсетина души, естествено, придружени от отговорник по “други въпроси”. Дните минават нормално, всеки си избира програма, която посещава. Връщаме се обратно и до мен в купето на влака пътува “отговорникът”. Млад, ерудиран и интелигентен човек, който в цивилния си живот се занимава с поезия и живопис.

- Много са загрижени за теб някои твои колеги - обръща се към мен той. - Публично си отказвал да гледаш съветски филми, защото ти е писнало от тях. Нямало смисъл да ходиш на международен фестивал, за да гледаш това, което можеш да видиш и у нас. Поне не говори на всеослушание...

“Отговорникът” ми каза тези “факти” без подробности, но по познати фрази разбрах кой е “източникът”.

1994 г., Битоля

На 16-ия междунроден филмов фестивал за операторско изкуство “Братя Манаки” в Битоля нашата страна беше представена от филма “Ла донна е мобиле”, на който съм оператор. Представянето ни беше на ниво, посрещането на филма от публика и професионалисти - също. Следваха срещи, интервюта, получих почетното звание “Доайен на фестивала”, изнесох лекция на тема “Мястото на оператора в творческия процес при създаването на филмовия образ в игралното кино”.

Вечерта ни поканиха на коктейл в Охрид. Домакините, безкрайно щедри, го бяха превърнали в банкет без край. Уважението им към нас беше повече от впечатляващо. Дотук с официалния ми спомен.

Не бяха минали и 15 минути от първия тост, когато един от нашите се доближи до мен и ми прошепна:

- Моля те, ела малко пред масата и застани така, че да не виждат. Само си трай.

Докато включа за какво става въпрос, “колегата” извади найлонов плик от задния си джоб, подхвана една елипсовидна чиния с огромна пастърва на скара и я хързулна в плика. Онемях!

Тръгвахме си за София след седмица, всеки божи ден бяхме на шведски маси, приеми или коктейли... И до ден-днешен не разбрах за какво му беше рибата и какво стана с нея.

1979 г., Кьолн

Бях член на експертна група, която трябваше да подбере и осигури нова техника за снимането на филми, посветени на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Делегация от родни специалисти посети международното изложение за филмова техника в Кьолн, ФРГ.

Бяхме двама оператори (титуляри на двата игрални филма за годишнината), двама инженери и един от шефовете на Кинематографията. Имахме пълна свобода на избора при предварителните преговори. Експозицията беше уникална. Новата технология безапелационно си пробиваше път в киноиндустрията. С голяма част от новостите се срещахме за първи път. С колегата ми бяхме наясно с какво можем да разполагаме.

Една от деловите ни срещи се превърна в уникално преживяване. Пристигаме в един от австрийските щандове за осветителни прибори. Срещата е определена предварително. Посреща ни млада дама, кани ни да седнем около една масичка и ни сервира уиски и три купички с различни ядки. Изчакваме шефа.

- Айде наздраве - протегна ръка към чашата си един от инженерите.

- Изчакай домакина, след малко ще се почерпиш - напътства го другият инженер.

- К'во, да чакам кефа да му се допие!? Ще ми се стопи ледът.

Жадният инженер извади кутия с цигари и запалка. Казахме му, че в салоните на цялото изложение въобще не се пуши.

- Аз не мога да пия уиски без цигара, не ми е сладко...

В този момент представителят на фирмата дойде, седна при нас и ни раздаде визитката си. Започнахме разговора.

В следващите минути имах чувството, че участвам в сюрреалистичен филм. Другарят инженер запали цигарата си, изсипа една от купичките с ядки в другата, примъкна празната към себе си и с наслада дръпна първата глътка дим, изтърсквайки пепелта от цигарата в кристала пред себе си.

Австриецът млъкна, каза нещо неразбираемо и си тръгна. В следващия момент секретарката му се появи и ни благодари за присъствието, извинявайки шефа си със спешно възникнал ангажимент.

- Утре кога да дойдем - попита някой от нашите.

- Благодарим ви, но до края на изложението часовете са преговори са запълнени...

Секретарката ни пожела приятно прекарване. Така благодарение на това високо интелигентно изпълнение от нашия представител безславно се разделихме с новостите на една модерна фирма...