Григор Вачков иска във ВИТИЗ, за да играе нечовешки роли

Константин Кисимов правел странни ритуали преди всяко представление.

Татяна Лолова се моли да е Лилиян Гиш.

И други смешни случки от веселата история на театралното училище

Като запразнува НАТФИЗ своя юбилей, та цяла година!

Академията отбеляза по достойнство своята 70-годишнина. Започна от 28 януари 2018 и ще завърши с празничен концерт в понеделник, 17 декември, от 19 часа на голямата сцена на Народния театър.

На 28 януари 1948 г. със специално постановление на Министерския съвет Държавната театрална школа при Народния театър се преобразува в Държавно висше театрално училище (ДВТУ). То трябва да подготвя актьори, режисьори и театроведи за българския театър. Постепенно те ще положат и основите на българското кино.

В първия випуск са

приети 22 студенти

по актьорско майсторство и 9 - по режисура. В групата има и момиче от сръбския град Корбевац - Лидия Петрова Бондар. Най-известни от випуска ще станат Георги Калоянчев, Коста Цонев и Георги Русев.

Две години по-късно в института 16 души учат театрознание. Отначало курсът на обучение за всички специалности е 4 години, по-късно става 5 за режисьори и театроведи.

Първият ректор на ДВТУ е професор Димитър Б. Митов, или Дъба Митов, както с признателност го наричат. Той е изтъкнат литературен и театрален критик, публицист, автор на редица монографии за български и чужди писатели, издател на “Литературен вестник”.

В първите години в ДВТУ преподават професорите Боян Дановски, Георги Стаматов и Владимир Трандафилов, доцентите Стефан Каракостов, Любомир Тенев, Пенчо Данчев, д-р Любомир Андрейчин, Стефан Сърчаджиев, Филип Филипов, д-р Кръстю Мирски, Герда Глоке и лекторите - Олга Кирчева, Асен Попов, Любен Саев и Галина Тагамлицка. Непосредствено след тях за професори са назначени Николай О. Масалитинов и Георги Костов.

Първоначално ДВТУ се помещава в сграда на бул. “Толбухин” № 43 (днес бул. “Васил Левски”). Сега в нея е художествената гимназия “Проф. Илия Петров”. Сградата скоро се оказва тясна да побере студентите.

През 1951 г., по случай 75-годишнината от рождението на големия артист Кръстьо Сарафов ДВТУ е наречено на него. През 1954 г. училището е преименувано на Висш институт за театрално изкуство (ВИТИЗ) “Кръстьо Сарафов”.

През 1955 г. институтът се мести в нова, специално построена сграда на ул. “Раковски” 108А. На 1 ноември 1957 г. с комедията “Двубой” от Иван Вазов, постановка на Анастас Михайлов, се открива учебният театър.

През годините се откриват много нови специалности - актьорско майсторство и режисура за куклен театър, кино и телевизионна режисура, кино и телевизионно операторство, кинознание и др.

На 1 август 1995 г. ВИТИЗ е прекръстен на Национална академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ) “Кръстьо Сарафов”. Преди години академията получава автономия и с нея отпадна досегашната грижа на държавата за разпределението на младите специалисти.

Днес в НАТФИЗ се обучават близо 700 студенти в 18 бакалавърски, 8 магистърски и 2 научни специалности за докторанти.

Академичният състав включва видни практикуващи артисти, критици, изследователи и педагози в областта на сценичните и екранните изкуства.

Тук ще направим опит да покажам малка част от Голямата Весела История на НАТФИЗ чрез нейните възпитаници.

Георги Калоянчев

и негови колеги от класа на проф. Стефан Сърчаджиев в ДВТУ репетират през нощта с режисьорката Лиляна Пенчева. По едно време от вратата надзърта Константин Кисимов:

- Какво правите, деца?

- Репетираме, бате Косьо.

- Мога ли да погледам малко?

Сяда в салона, гледа десетина минути, ориентира се какво прави Калоянчев с партньорката си и пита:

- Мога ли да стана и да покажа нещо?

- Може, бате Косьо.

Става Кисимов, показва няколко момента, изиграва ги гениално и си тръгва. Но на вратата се обръща и пита:

- Деца, това от коя пиеса беше?

Константин Кисимов

е култова фигура в българския театър. Освен с огромния си талант той влезе в историята и със странните си навици, ритуали и “магии”, които задължително прави преди всяко представление. Много колеги също стават подвластни на чудатостите му и започват да го копират.

Според една от “магиите” ако актьор си изпусне на земята листовете с ролята си или - недай си Боже - целия текст, трябва непременно да седне върху тях - иначе няма да му върви.

Георги Георгиев-Гец веднъж разказва на директора на Народния театър Васил Стефанов, че и самият той бил “заразен” от страностите на Кисимов. Един ден Гец пазарува в магазин за плодове и зеленчуци. Под мишницата си носи пиесата с ролята си, но листовете само са сложени в папката, не са перфорирани и захванати. Актьорът се нарежда на касата да плати. Зад него на опашката са две жени.

И точно когато вади парите от портмонето си, папката под мишницата му се хлъзва надолу. Той я стиска здраво и успява да я задържи, но няколко листа се разхвърчават в краката му. Той е до самата каса, мястото е тясно, но едната от жените се навежда да събере листовете. “Назад!”, изревава актьорът, жената се дърпа уплашено и кой знае какво си е помислила.

А Гец подвива крака и сяда върху листовете. Защото Кисимов е казал, че трябва да се седне върху тях, иначе дълго време ще те преследва карък.

Коста Цонев

и Невена Мандаджиева играят в пиесата “Има ли смисъл да утепваме мечка?” в театър “София”. Двамата имат два-три искрящи диалога, на които публиката умира от смях. Веднъж при един от диалозите хората в салона се смеят повече от обичайното, смеят се дори в паузите.

Коста Цонев се чуди какво става, обръща се и вижда, че Ицко Финци стои в дъното на сцената и прави разни маймунджилъци - бърка си в носа, криви си лицето, чеше се по корема. И на всичко това публиката се залива от смях.

Действието свършва и Коста Цонев хваща Ицко Финци зад кулисите:

- Какви са тези щуротии, които правиш?

- Ами много ви се смеят. Искам и на мен да ми се посмеят малко - невинно отговаря Финци.

Гриша Островски

ще преподава на новия студентски випуск в Държавното висше театрално училище. Той вдига един след друг студентите и ги пита:

- Какво искаш да играеш?

Григор Вачков става и с блясък в очите заявява:

- Аз искам да играя нечовешки роли!

Татяна Лолова

Една година от Съюза на българските филмови дейци правят анкета. Един от въпросите гласи: “Какво искате да направи за вас СБФД?”.

Татяна Лолова написва: “Искам да направи от мене българската Лилиян Гиш.”

Николай Николаев

и Мариана Аламанчева стават много известни с детското предаване “Захарно петле”, в което издирват млади таланти от страната. Веднъж всички в захлас слушат едно момченце, което свири много хубаво на пиано.

- Ти какъв искаш да станеш, когато пораснеш - пита го Бате Николай.

- Космонавт - отговаря, без да се замисли момчето.

- Защо космонавт, я виж как хубаво свириш на пиано?

- Ами за да излетя високо с ракетата и да пусна отгоре това гадно пиано - откровен е малкият виртуоз.

Станимир Трифонов

снима сериала “Хайка за вълци”. Художник-постановчик е Георги Тодоров-Жози. Летният ден е много горещ. Снимките с трудовия лагер, където е въдворен героят на Иван Ласкин, са на същото място край Ловеч, където при социализма е лагерът “Слънчев ден”. Вторият режисьор Марин Димитров-Мъра отговаря за масовката, която трябва да се катери по стръмнината.

Един дубъл, втори, трети. Станимир Трифонов иска да изпипа прецизно всеки детайл. Напечена от жегата, масовката едва се влачи, дисциплината пада под нулата. Силно изнервен, Мъра крещи:

- Кой идиот измисли това мяста за снимки, бе?!

От другия край му отговаря Георги Тодоров-Жози:

- ЦК на БеКаПеее...

Проф. Филип

Филипов,

дългогодишен преподавател във ВИТИЗ, започва амбициозна постановка на “Почивка в Арко Ирис”, посветена на Х конгрес на БКП. Кани Иван Кондов и Апостол Карамитев, но те му отказват. На всичкото отгоре Виолета Гиндева забременява и не може да участва. Проф. Филипов е бесен. А шегаджията Андрей Чапразов пуска лафа:

- Отлагат конгреса на партията, защото Виолета няма да играе в пиесата на другаря Филипов...

Филип Трифонов

е на 8 години, когато се явява на пробни снимки за филма “Точка първа” по сценарий на Валери Петров. Режисьор е Боян Дановски. Една от асистентките му отпраща малчугана с думите: “Момченцето да си отива, не става за кино. Липсват му вяра и наивност...”.

После Филип Трифонов е приет във ВИТИЗ, а онази асистентка почти уцелва името на първия филм на бъдещия актьор: “Момчето си отива”.

Рашко Младенов,

бъдещ студент във ВИТИЗ, се явява на донаборна комисия. Застава гол в тебеширения кръг пред лекаря полковник и откровено казва:

- Искам да бъда пианист. От дете се занимавам със свирене и животът ми е посветен на пианото...

Полковникът го изглежда мрачно и отсича:

- Ние сме ви довели тука да ставате защитници на родината, а не циркаджии!

Георги Новаков

още е студент във ВИТИЗ, когато се снима във филма “Най-добрият човек, когото познавам”. Явява се на изпит по история на западния театър при проф. Любомир Тенев. На първия въпрос отговаря добре, но по втория - “Буря” на Шекспир, прави доста волни интерпретации.

- Много интересно, колега, сигурно и Шекспир не е предполагал такива неща, когато е писал текста си - подхвърля професорът. - А вие защо имате такъв уморен вид?

- Снимам се в един филм с Невена Коканова, а на нея човек не може да откаже. Работим предимно нощем...

- Пиша ви 5 за този избор - слага подписа си проф. Тенев в студентската книжка на Новаков.

Радко Дишлиев

някъде в зората на демокрацията един ден отива на пазар, застава пред една сергия и казва на продавачката:

- Абе, госпожо, много ви е скъп зеленият фасул.

- Цял живот игра комунисти, а сега зеленият ти фасул скъп!

- Никога не съм играл комунисти, госпожо - възразява Дишлиев.

- Да, бе, да!? А Бенковски... - язвително подхвърля продавачката.

Димитър Туджаров -

Шкумбата

иска да учи във ВИТИЗ, но неговите родители категорично му забраняват. Аргументите им са “железни”: “Инженер е сериозна професия, ние циркаджия не искаме в рода. Ще вземеш някоя актриса. На сцената ще я целуват. Съгласен ли си жена ти да я целуват всички?” Заплашили го, че няма да го издържат и го притиснали да запише ВМЕИ.

Но за да спечели бас, Шкумбата все пак кандидатства във ВИТИЗ. На един от кръговете го питат:

- Можеш ли да изненадаш комисията?

- Мога - казал кандидат актьорът, обърнал се и излязъл от залата.

Владислав

Карамфилов

вече е усетил меда на славата с екранния си герой Владо Въргала. Един ден неговият учител от НАТФИЗ проф. Стефан Данаилов го пита:

- Е, Владо, как ти се отразява известността?

- Добре, Мастер - отговаря Владо. - Само че едно време хората, като те виждаха, питаха: “Майор Деянов, с какво да те почерпим?”. А сега, като ме видят всички викат: “Въргал, какво ще почерпиш?”.

Стефан Вълдобрев

е на първия си учебен ден в НАТФИЗ. В аудиторята се появяват преподавателите и сядат зад масата - в средата Крикор Азарян, от двете му страни - Тодор Колев и Елена Баева. Азарян вади кутия с цигари и бавно започва да маха целофана:

- Понеже ние двамата с Тодор пушим, някой от вас трябва да отговаря тук на масата всеки път да има пепелник. Кой не е ходил в казарма?

Единствен Стефан Вълдобрев вдига ръка.

- Моето момче, казва му Азарян, - от днес ти ще бъдеш този отговорник. Излез и донеси пепелник.

Младежът излиза и обикаля цялата сграда на академията от първия до четвъртия етаж. Надниква във всеки ъгъл. Няма пепелници. Излиза на “Раковски” и вижда на отсрещната стена ресторант и сладкарница - големи и доста луксозни. Влиза в сладкарницата и върху един плот съзира наредени към петнайсетина бели, масивни мраморни соцпепелници. Оглежда се, грабва един пепелник и хуква навън. Спира се чак пред 18-а аудитория, поуспокоява дишането, влиза и оставя пепелника на масата.

- Моето момче, къде го намери? - пита учуден от вида на пепелника Крикор Азарян.

- Ами... откраднах го.

Професорът се изправя. Стефан Вълдобрев вече си представя как в аудиторията влизат милиционери, слагат му белезници и го водят при ректора, който му казва, че е изключен от НАТФИЗ... И в тоя момент Азарян протяга ръка, стиска десницата на Вълдобрев и казва:

- Ето така трябва да се действа, когато ви се поставя някоя задача!