1980 г. Министър Стамен Стаменов стъпкан от камила в Либия

Муамар Кадафи мрази американците

и не обича руснаците

Един кораб и забърканата каша около него тия дни отново “изправят на нокти” отношенията ни с Либия.

Така както беше след 1999 г. , когато в Бенгази бяха арестувани няколко наши медици и съществуваше реална опасност за живота им.

Ако обаче се върнем още по-назад в годините, ще видим, че от края на 70-те и началото на 80-те години започва бърз възход на икономическите отношения и

Либия заема първо

място сред

партньорите на

България от т.нар.

развиващи се страни

Силно се увеличава нашият износ, български строители започват изграждането на болници, училища, детски градини, фабрики, заводи. Голяма част от оборудването също е българско.

На работа в Либия заминават хиляди наши лекари, инженери, агрономи, зоотехници, строители... Проблеми с плащанията няма, защото Либия притежава огромни количества нефт.

Разбира се, не всичко в тези взаимоотношения е безоблачно и безпроблемно, но тогавашните медии не съобщават и не пишат за това.

В такава обстановка през 1980 г. делегация начело с Тодор Живков посещава Либия. Той връща визитата на полк. Муамар Кадафи в България през юни 1978 г.

Според външния министър Петър Младенов, който е член на делегацията, посрещането на българите в Триполи представлява “невидяна, непозната, неописуема и незабравима гледка”.

Край сградата на летището се е събрало огромно множество от хора. Полк. Кадафи, наметнат с широка пелерина, посреща своя високопоставен български гост на самата самолетна писта.

Според местния протокол двамата държавни ръководители поздравяват почетната рота и изслушват церемоналния марш, плътно обградени от конници, пременени в бедуински облекла.

Хиляди превъзбудени либийци крещят, блъскат се и се опитват да се промъкнат през охраната, за да се докоснат до любимия си вожд и неговия високопоставен гост.

След като Кадафи и Живков слизат от подиума, от който приемат церемониалния марш, и тръгват към сградата на летището, посрещачите, изпаднали в транс, че са видели вожда си Кадафи, разкъсват кордона от полицаи, коне, хора и камили и се втурват напред.

Здравеняците от

охраната на Кадафи

нанасят жестоки

удари

на прииждащата тълпа и успяват да осигурят достъпа на двамата лидери до залата на летището. Хората от българската делегация вървят плътно зад двамата лидери, но не всички успяват да стигнат до сградата.

Министър Стамен Стаменов е съборен от кон и пада в краката на една камила, която започва да го тъпче. “Когато все пак влязохме в луксозните зали, облицовани с черен италиански мрамор, бяхме доста поизмачкани и насинени - описва ситуацията Младенов. - Помолих ген. Илия Кашев (шеф на УБО и личен охранител на Живков - б. а.) да намерят Стаменов. Изявленията за пресата бяха завършили, кафето - изпито, първият кратък разговор - приключил, и хората от сигурността подготвяха кортежа за път към града, когато в залата влезе, съпровождан и поддържан от двама души, министър Стамен Стаменов - блед, раздърпан и силно изплашен...

Но това не е краят

на кошмара

Когато кортежът навлиза в Триполи тълпи от хора преграждат пътя и се опитват да се покатерят по колата, в която пътуват Живков и полк. Кадафи, с единственото желание да докоснат своя обожествен лидер.

Охраната ги бута, събаря, бие и гони, но те отново налитат. Пътниците в другите коли предвидливо са затворили прозорците, но обезумелите либийци чукат по стъклата, размахват ръце и настървено крещят.

Домакините любезно обясняват на българските си гости, че по този начин местните хора демонстрират приятелското си отношение към представителите на една далечна и почти непозната за тях държава.

Петър Младенов портретува по интересен начин либийския ръководител: “И все пак кой е Кадафи и какво иска той? Едно е ясно - нито капитализъм, нито социализъм. Той мразеше американците и не обичаше руснаците. С много страни в света, включително и арабски, неговите отношения бяха обременени и усложнени.

Очевидно

Кадафи беше

самобитна рожба

на пустинята,

която нито желаеше, нито можеше да се съобразява с чужди виждания и разбирания за устройството на света и за взаимоотношенията в него. Мисля, че не беше в състояние да се приспособи към общоприетите норми на поведение в обществото и затова понякога изпадаше в пълна изолация, когато никой не го подкрепяше - нито свои, нито чужди. Иначе, когато усещаше доброжелателно обкръжение, той сваляше маската на надменност и се превръщаше в приятен домакин и събеседник...”.

Петър Младенов си спомня и един случай, в който Кадафи се разкрива в съвсем неочаквана светлина. Либийският лидер придружава българската делегация до някакъв обект извън Триполи. На връщане забелязва красива поляна с млади маслинени дръвчета и нарежда на кортежа да спре, за да покаже на своите гости красивата гледка.

Охраната и обслужващият персонал са подготвени за всякакви приумици на диктатора и веднага поднасят чай и разхладителни напитки.

Кадафи се изляга на килима, разпрострян върху тревата, вперва замечтан поглед в синьото небе и се впуска в дълъг монолог.

Започва да говори за своята голяма грижа - развитието на икономиката и особено на земеделието. Не всички разбирали колко важно е това. А ако се продължи по този начин експлоатацията на нефтените находища, запасите им щели да бъдат изчерпани и без модерна икономика и развито селско стопанство либийският народ ще бъде принуден да се върне към мизерното съществуване.

“Слушах, внимателно го наблюдавах и ми се струваше, че пред мен седи един друг, непознат Кадафи”, коментира след години Петър Младенов.

Малко след 10 ноември 1989 г. Кадафи се обажда по телефона на Младенов, поздравява го за новите му постове - лидер на БКП и председател на Държавния съвет, и предлага нещо в своя типичен стил.

Иска двамата да направят телевизионни обръщения - той към българския народ, Петър Младенов - към либийския. Младенов внимателно отклонява поканата. Обяснява на либийския лидер, че изключително цени оказаната му чест, но подобни съвместни изявления не са практика у нас.

За негово учудване Кадафи приема отказа спокойно, без да изпадне в някой от характерните за него пристъпи на неконтролируем гняв.

Години по-късно на погребението на Петър Младенов делегация от либийското посолство полага на ковчега му огромен венец от името на президента Муамар Кадафи.

Тогава мнозина се питат какво е накарало либийския диктатор да окаже такива почести на бившия български президент, който се е отеглил от политиката преди цяло десетилетие.

През 2007 г. неочакван отговор на този въпрос даде бившият заместник-председател на българското разузнаване ген. Тодор Бояджиев.

В едно телевизионно интервю той сензационно разкри, че през 1986 г. Петър Младенов е осигурил “канал”, по който полк. Кадафи да бъде предупреден за готвен срещу Джамахирията американски военен удар.

Ген. Бояджиев не конкретизира какъв е бил този “канал”, но според добре осведомени източници външният ни министър се е възползвал от близките си контакти с високопоставен политик от една западноевропейска държава, за да изпрати предупреждението до Кадафи.

Либийският лидер е информиран, че в нощта на 14 срещу 15 април 1986 г.

в рамките на акция

под кодовото име

“Каньон Ел Дорадо”

американски военни ракети ще атакуват различни обекти в Либия, сред които и шатрата на Кадафи и домовете на негови близки.

Благодарение на тези сведения е проведена спешна евакуация в района на набелязаните цели и броят на жертвите е сведен до минимум. Самият Кадафи и близките му успяват да избягат минути преди атаката.

При това въздушно нападение са убити между 40 и 60 човека по данни на различни източници. Приблизително половината от жертвите са цивилни, сред тях има и деца.

Оказва се, че някои от ракетите са уцелили граждански обекти, а една се е взривила в непосредствена близост до френското посолство в Триполи.

Впоследствие американската атака срещу Либия е заклеймена от множество държави. Приета е и специална резолюция на ООН, която я определя като нарушение на устава на Световната организация и на международното право.

Скоро след въздушното нападение полк. Кдафи казва в свое обръщение към нацията: “Американците искаха да ни сварят неподготвени, но една приятелска страна ни предупреди!”.

Не след дълго на летище София каца либийски самолет натоварен с портокали. Получател е българското Министерство на външните работи...

Загина доведената

дъщеря на Кадафи

- Г-н Бояджиев, вярно ли е, че българското разузнаване е спасило живота на Кадафи?

- Да, вярно е. През 1986 г. след наша информация Петър Младенов предупреди полк. Кадафи, че САЩ подготвят военна въздушна атака срещу Либия.

- От САЩ не се ли обидиха и разсърдиха заради българското предупреждение?

- Те не са знаели никога.

- Но вие разказахте за него в телевизионно интервю през 2007 г., описвате го и в книгата си “Наръчник на шпионина”.

- Е, сега го пиша... но колко години по-късно. Това вече се знае, не е останало тайна. Тогава всичко е било при съвсем други условия. И освен това няма защо да се обиждат.

Основният мотив да предупредим Кадафи не е, че сме били толкова загрижени за живота на либийския диктатор.

При нас постъпи информация, че в списъка на целите има няколко чисто цивилни сгради - болници, училища и т.н.

Ставаше въпрос за спасяване или за минимизиране на невинните жертви в тази бомбена атака тогава да се търси канал и да се съобщи на Кадафи. При тези бомбардировки загина доведената дъщеря на Кадафи, едно невръстно дете.