Животът на актьора Димитър Маринов надхвърля въображението на най-смелите холивудски сценаристи.
Българинът е част от екипа на лентата “Зелената книга” на режисьора Питър Фарели, продуцирана от Стивън Спилбърг, която е сред големите фаворити за поне няколко статуетки “Оскар”. Филмът, вдъхновен от действителна история, вече грабна три награди “Златен глобус”. В продукцията Маринов има поддържаща, но важна роля - играе Олег, чийто прототип е руският виолончелист Юрий Тахт.
Пътят на артиста до голямото кино и червения килим е изпълнен с безброй препятствия и прелюбопитни истории, за които “168 часа” ще разкаже в няколко части.
Само преди дни Димитър Маринов беше отрупан с внимание в Белгия, където “Зелената книга” откри фестивала в Турне.
“Уникално празненство на изкуството - разказва пред “168 часа” актьорът. - В един момент след прожекцията, дискусията и въпросите на хора от всякакви зали, които дори не виждах, президентът на фестивала ме изненада с въпрос: “Бихте ли ни посвирили?”. Отвърнах: “Добре, дайте ми стол и инструмент”. Влезе един млад симпатяга с цигулка. Всъщност във филма аз свиря на чело и затова се пошегувах: “Да, явно всичко е много малко в Европа”. После изсвирих една малка импровизация. Нямам думи да изразя удоволствието от преживяването.
Иначе не съм човек, който се радва на комплименти. За мен е по-важно дали ролята ми и филмът са събудили емоции у хората. “Браво!” - не ми е цел. Комплиментът за мен е, че съм достоен член на екипа заедно с всички останали мои колеги, а не съм актьорът, който не си е свършил работата. Наградите за мен също са просто резултат от добре свършена работа.
Глобусите бяха голяма изненада. Всъщност много хора не разбират, че филмът бе започнат като независим и малък проект. С Виго Мортенсен, Махершала Али и останалите актьори се бяхме съгласили на еднакво дневно заплащане, само и само този проект да стане. Всички вярвахме в него. За мен процесът, в който участвах, е най-голямата награда.
Никой не очакваше, че този филм ще тръгне по своя път с такъв успех. Настроенията в Холивуд днес са страшни. Вече има скандали около лентата, но те са изкуствено създадени. Обидно е. Мегапродукции като “Роди се звезда”, “Черната пантера” и т.н., в които са хвърлени милиони долари, в един момент
остават в сянката на нашия малък филм.
Това дразни. Нали?!”
Около избора на българина за ролята в лентата има известен стрес за него. На първия кастинг Маринов бива отхвърлен като твърде "улегнал". Два месеца по-късно обаче го търсят за втори опит.
“Изглежда са решили, че са каствали в грешна посока, след като са научили повече за прототипа на героя ми. Знам, че в онзи момент вече е имало три мегазвезди, които са били финалисти за ролята. Явяването ми на последния кастинг всъщност е благодарение на моя мениджър, който много яко е натискал да ми дадат отново шанс да опитам. Тогава те му казали, че в такъв случай искат да свиря на чело. Научих се.
В съответния ден влязох с инструмента, готов да атакувам, в една голяма зала, в която срещу мен стояха Питър Фарели, Спилбърг, композиторът на лентата и още 6-7 колосални имена. Не бях нервен, бях под напрежение заради огромното си чувство за отговорност.
Те ме посрещнаха топло, станаха на крака, стиснаха ми ръката, Фарели даже ме прегърна. Казах си: “И те са хора”. Предразположиха ме.
Първата част бе интервю - въпроси за моята история. След което свирих на чело. Режисьорът се изненада: “Не знаех, че наистина свирите на чело”. Отвърнах му: “И аз не знаех”.
После трябваше да изиграя две сцени. Тъй като при първия ми опит кастинг директорът ми обясни, че не трябвало да представям героя по моя начин, а по определен такъв, реших да го направя по неговия и сега.
Тогава Фарели дойде и с тих глас ме попита: “Вие говорихте за себе си, после говорихте за образа. И знаете толкова много за него. Защо избрахте да го изиграете по този начин?” И аз му обясних, след което той ме погледна и ме подкани: “Покажете ми вашия личен избор”.
Изиграх го по моя начин. Той скочи, грабна лицето ми и каза: “Димитър, запомни от мен. Никога не приемай съвети, от когото и да било, преди да вземеш ролята. И когато я вземеш, единственият, който може да ти дава съвети, е режисьорът. И дори тогава има място за разговори и за спорове.
Следвай инстинкта си.
Това е, което аз искам.”
След втората сцена, която изпълних, той се обърна към Спилбърг с думите: “Нещо да кажеш?” и настъпи тишина. Спилбърг не отговори, само се усмихна. По-късно, вече по време на снимките, Фарели ми разказа, че когато със Спилбърг са говорили за мен, той му е казал как сам трябва да реши - дали да вземе мегазвезда за популярност или да вземе автентичен актьор, който да му даде истина.
Вече знаем, че Фарели избра мен. Стана ясно, че между интервюто ми като човек и актьорското ми изпълнение не е имало разлика - просто съм си бил аз. Най-добрата актьорска игра е, когато не се играе, казват в Холивуд.”
Маринов от дете е отдаден на изкуството и е първа цигулка във филхармония “Пионер”. Музикалният му талант го отвежда навсякъде по света още тогава. Мечтата му е да стане актьор, но преди това му се налага да преживее много мрачни епизоди от житейския си спектакъл.
“Куражът е сила, но ако нямаш мечта и нямаш посока, в която да си се заклел - не съществува. Куражът идва впоследствие, когато и в сърцето, и в разума си човек е наясно, че прави това, което трябва. Моят живот, по начина, по който е преминал досега, с всяко лошо и прекрасно нещо, ме е убедил, че съм на прав път. И оттам имам куража да го вървя по моя начин.”
Жанрът на битието на артиста залита към екшъна, когато му се налага да отиде в казармата, разпределен към танковата бригада в Карлово. Тогава той заедно със свой приятел и колега решават да избягат с “Ориент експрес”.
“Бягството беше глупост, макар много добре замислено. Понеже завърших жп техникум бях добре запознат с влаковете. Моят втори баща все ме майтапеше: “Цигулар не е професия”. Той имаше познати по железниците и ме посъветва да запиша този лесен техникум - хем да си свиря и ходя по турнета, хем да се сдобия с професия.
Това бе авантюра, но ме научи на много. Знаех, че в “Ориент експрес” има едни седалки в спалните вагони, до които има помещения, подобни на кутии. В тях по време на война се слагат батерии и влакът е електрически подсигурен, ако няма ток.
Място, в което човек може да се скрие.
Скрих първо моя приятел, а после и себе си. Знаех как. Това беше влак от София за Белград и след това за Будапеща. Идеята ни беше Югославия. Знаех разписанието и че в 9,15 сутринта трябва да сме на сръбска територия, където никой не можеше да ни пипне.
Влакът обаче закъсня и вместо в 8,10 тръгна в 8, 45. Ние се бяхме затворили още към 6 часа. Беше на 9 септември - умишлено бяхме избрали датата, защото на празник никой не работи. Няма да има толкова проверки. Влакът наистина беше почти празен. Но ни хванаха.
В ДС после ми казаха, че когато минала сръбската проверка след българската, се чул шум от седалката, където се криеше моят приятел. Разбрах, че имал часовник, който звъннал и го издал. Явно си бил нагласил аларма да го събуди в Югославия. Не знам дали това е истина. Така ми казаха. Открили са го и са го питали дали е сам. От страх той ме е издал. Предал ме е. Помня, че стана тупурдия.
И после видях автомат “Калашников”
пред очите си.
Извадиха ме, а сърбите ни предадоха на българите, защото още бяхме в неутралната територия... тези три километра.
Закараха ни в Калотина и оттам в ДС. 4-то районно до хотел “Хемус”. Бяхме на последния етаж горе, където, между другото, по-късно беше и другарят Тодор Живков. Той беше в килия №12, а аз в №13. Там изкарах 40 дни с много бой и разпити. Лейтенантът се опита по много начини да ме накара да си признавам. Лъжех, че сме се напили и легнали да спим на спокойствие скрити, за да не ни проверят. Накрая той ми извади обяснение от моя приятел, написано собственоръчно и подписано. В него той ме “хвърляше под влака” буквално. Казваше, че аз съм го агитирал месеци наред, промил съм му мозъка, едва ли не насила съм го накарал да бягаме. Момчето е било изплашено. На делото нямах право на адвокат. Дадоха ми три години и половина, а на него - далеч по-малко. Излезе доста преди мен. Дори не дойде да ми даде една кутия с цигари след това и никога не се чухме повече.”
Така Маринов попада зад решетките. Освен всичко при трансферирането от ДС в Централния затвор му объркват документите и вместо оттам да го пратят в политическия лагер, го задържат за 9 месеца във второ наказателно отделение.
“Това е период, който колкото искам да си спомням, толкова и не искам. Да, дадоха ми шанс преди това да призная, че съм пропагандирал буржоазни идеи, че съм любител на Запада и съм правил глупости против нашата Народна република. Ако бях признал и помолил за извинение, щяха да ме накажат на две години дисцип, което е военен затвор и всъщност е само една година, а после си дослужваш и край. Аз обаче не можех да кажа нещо, в което не вярвам, и тук говорим пак за кураж. Нямах желанието да лъжа и да предавам себе си.
Така на 19 години
попаднах в абсолютен кошмар.
С най-гадните рецидивисти. Тогава работех в цех, който правеше електрически ротори - с едни гумени чукове се набиваха едни метални секции. Имаше двама старшини от тези, за които разказваме вицове. Те ме бяха нарочили. Бях слабичък, тих, начинът ми на говорене е много литературен - нетипичен затворник. Те знаеха защо съм там, че съм цигулар, че съм обикалял света и съм бил в Америка. Това ги вбесяваше.
Единият от тях се заяждаше с мен непрестанно, аз пък, понеже съм малко устат, започнах да му отговарям с по една дума, индиректно, иронично. И това много разсмиваше затворниците около мен, които също се бъзикаха.
А старшината - тъпанар,
не може да разбере смешката.
И от яд ми каза веднъж: “Я що не почнеш да работиш. Я дай тук ръката. Дай секцията. Я да ти покажа как се работи...” Взима чука и върху пръстите ми. Ужасна болка. Смаза ги.
Другият старшина започна също: “Пръстчетата, Америка, а така... Я да видим как ще ходиш дотам с тия пръстчета.”
Тогава имаше и един рецидивист, от 12 години лежеше, който малко след това, когато от болка в пръстите почти припаднах, му стана кофти и се озъби на старшината. Заключиха го за три дни в изолационна и на мен пък ми стана много гадно.
Това бе една система, която не се описва. На тях не им беше важно да ми счупят пръстите, а да тормозят, да се чувстват силни.
За съжаление, ръцете ми бяха фини и години след това благодарение на тези травми получавах изтръпвания. Беше много страшно. Опитвах се да свиря и пръстите ми блокираха.
Но в затвора след девет месеца изведнъж ми казаха:
“Пардон,
объркахме ви”.
Преместиха ме в Бухово, “Кремиковци”. Работих в самия завод близо шест месеца, след което и вътре в затвора. Там колектива бяха затворници от телевизията, след големия скандал с Янчо Таков. Те бяха бивши светила. Оцениха ме като младо момче с акъл и артист. Приеха ме и ме направиха отговорник на киносалона и училището (за първи, втори и трети клас, предимно за циганите). Моята работа беше да чистя, да правя кафе на учителите и да работя в клуба, където бе радиоточката, и да правя новините за затворниците. Беше по-леко в сравнение с Централния.”
Излизайки от затвора на Маринов му връчват характеристика в 10 плика с три държавни печата, с които никъде няма да му дадат работа. Той обаче има мечта - да стане академичен актьор с диплома от ВИТИЗ каквото и да му струва това. И куражът го води напред.
Как опитите на Маринов да влезе във ВИТИЗ са осуетявани непрестанно, как Невена Коканова, Мария Карел, Георги Попов, Петко Петков и Крикор Азарян го превръщат в актьора, който е днес, и как продължава приключението му в Америка - четете в следващия брой на “168 часа”.
Коментари (0)
Вашият коментар