Интересът към Людмила Живкова и нейната незавидна съдба продължава да интересува и до днес българите. Много е написано за нея, много са предположенията за причините, довели до смъртта й, но хората, които наистина са я познавали и пазят живи спомени са съвсем малко.
Истината около българската 1300-годишнина
Наближаваше тържественият момент, когато в Мексико щеше да пукне, така да се каже, първата пушка от кампанията в света за честванията на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Очаквах този връх със смесено чувство, защото знаех, че след него няма нищо по-високо, че оттам насетне можеше да се мисли само за слизане и – нещо, което не допусках – падане.
Ние така бяхме планирали нашата дейност, че всяка стъпка беше подчинена на общия знаменател – 1300-годишнината. Това беше логично, защото нашите прояви бяха предварително обсъждани и одобрявани от София и от почетния комитет, оглавяван от доня Кармен Романо. Президентът ни помогна да хвръкнем още по-високо, както настояваха и от София, като се съгласи финалните тържества да минат под негов патронаж и с личното му участие.
Бяхме издали заплануваните книги, имаше вече площади “България” и “Георги Димитров”, висшият селскостопански институт в щата Гереро бе прекръстен “Българо-мексиканско приятелство”, под печат беше и серията пощенски марки, с която Мексиканската република щеше да приветства българския юбилей.
Особено внимание обръщахме на дейността си в УНАМ. В този най-голям университет в света с над 300 000 студенти за пръв път се сложи и началото на българистиката в Мексико. В УНАМ се проведоха дни на българското кино, концерт с българска музика, конкурс между студенти за написване на най-хубав доклад, свързан с 13-вековния ни юбилей. В театър “Хименес Руеда” бе поставена пиесата “Червено и кафяво” от Иван Радоев. За особено важна проява смятам съвместния научен симпозиум с участието на български и мексикански учени. За целта от България пристигна най-представителната научна делегация, която някога е посещавала Мексико и дори Латинска Америка. Тя се водеше от ректора на Софийския университет проф. Илчо Димитров и включваше цяла дузина именити български учени, сред които акад. Петър Динеков, проф. Николай Генчев, проф. Милен Семков и други. Спирам се само на по-крупните неща, за да добие читателят представа какво се правеше в Мексико през този златен период за България.
Най-внушителният жест безспорно беше събирането на колекцията от 1300 графики на стотици мексикански художници – по една за всяка година от съществуването на българската държава. Мексико ни подари също и цяла колекция от графиките на Хосе Гуадалупе Посада. Това е знаменитият творец, от когото са се учили всички големи мексикански художници. Няма друга страна в света освен Мексико, която притежава такава безценна колекция. УНАМ ни подари друга колекция от десет графики на изтъкнати мексикански художници, сред които и една на знаменития Давид Сикейрос. Общината на град Мексико изпрати като дар на София 5-метрово копие на атлант – една от загадъчните фигури, които могат да се видят на пирамидата в Тула и в Антропологическия музей. Президентът Лопес Портильо лично избра държавния подарък – оригинална каменна скулптура на свещен ягуар от фонда на Антропологическия музей. Тази фигура е безценна. За транспортирането й до България мексиканската държава плати застраховка в размер на 200 000 долара. Още в началото на този най-вълнуващ епизод от живота ми в Мексико бях наясно, че 1300-годишнината ще бъде Еверест в моята дипломатическа кариера. Такова е моето мнение и сега, но бих направил и едно малко уточнение: целият ми престой в Мексико беше Хималаите в моя живот като дипломат, а 1300-годишнината беше само най-високият връх.
Оттогава една мисъл ме преследваше – понякога дори в сънищата: питах се кое бе най-важното събитие в това честване на 1300-годишнината? Разпитвах и моите приятели дали си дават сметка кое събитие, свързано с тази годишнина, ще остане в историята? Като неръкотворен паметник, ако ми позволите да използвам образния език на Пушкин. А ако е сътворен от ръка, при това собствената?...
За мен също бяха необходими години, за да проумея, че смъртта на Людмила беше главното в юбилейната година. Трябва да признаем пред себе си и да й отдадем заслуженото: без тази жена нямаше да има 1300-годишнина на българската държава. Баща й, каквито и стойки да прави на голям партиен и държавен ръководител, никога нямаше и да помисли да се противопоставя на Кремъл и да изкара докрай подготовката за този юбилей. Людмила имаше мисия – тя само по случайност се бе родила в семейството на баща си! Или по-скоро – тази мисия тя получи, когато се докосна до други сили, до други идеи. Те й вдъхваха енергията да се противопоставя на всичко и на всички, които можеха или се опитваха да й пречат. Затова пак ще повторя: нека не си правим илюзии, че 1300-годишнината на българската държава бе организирана от ЦК на БКП! Ролята на Тодор Живков и на върхушката на партията му мога да оприлича само на боята върху опърпаната фасада на къщите по централните булеварди, която се полагаше за разкрасяване при големи празници. Истинските стени зад фасадната декорация се поддържаха от дъщеря му, обладана от чувството за мисия. За тази мисия тя избра и логичния заместник – неръкотворен като монумент, но сътворен от собствената й ръка – нейната смърт. С кончината си искаше да остане завинаги там, където бе стигнала – много високо, до Бога, ако искате, – и да привлече още веднъж вниманието на света към България и юбилея й.
Никой не може да отрече, че Людмила си отиде със запазено място в историята на България. Тя остави след себе си дълбоки следи, ръкотворни паметници, които останаха и след демонтирането на социализма. София никога нямаше да се радва на този чудесен Национален дворец на културата, ако Людмила не гонеше строежа му с фанатична решителност, сякаш знаеше точната дата на смъртта си и не искаше друг да го довършва. Нямаше да имаме къде да поставяме цветя и венци, ако Людмила не бе наложила изграждането на Паметника на Незнайния воин до църквата “Света София”. Щяха ли хората да свалят шапки и с възхищение да пристъпват покрай светите икони на светците, ако Людмила не беше се захванала с откриването на криптата в “Свети Александър Невски”?
Преди да продължа, искам дебело да подчертая един много важен въпрос: тържествата за 1300-годишнината от основаването на българската държава започнаха в Мексико през първите дни на март 1981 г. и свършиха там! Мисля, че имам всички основания да твърдя и да изтъквам с гордост, че всичко стана, когато в тази страна аз бях български посланик. Това – да използвам няколко слова от една песен на Хосе Алфредо Хименес – никой не може да ми го отнеме, ще го кътам в гърдите си и ще го отнеса със себе си в гроба!...
Друг е въпросът какво точно се случи в Мексико. Защото там станаха неща, които граничат със свръхестественото. И в буквален, и в преносен смисъл.
Известна е една крилата фраза за българския печат от тоталитарно време: ако във Франция имаше печат като българския, Наполеон никога нямаше да узнае, че е загубил битката при Ватерло. Тази мисъл беше лаконичният коментар на Лили Анастасова, когато разказах на нея и на проф. Анастасов какво съм прочел в българските вестници за посещението на Людмила в Мексико. Сигурен съм, че и на читателя ще му бъде интересно да се запознае с маниера на писане и информиране по онова време.
На 2 март 1981 г. българските вестници съобщават, че българската правителствена делегация начело с Людмила е пристигнала в Мексико и от кого е посрещната. Настанена била в двореца “Камино реал” и водила разговор с министъра на просветата Фернандо Солана. Такъв дворец в Мексико няма и с Фернандо Солана не се състоя никакъв разговор. Делегацията бе настанена в един от най-луксозните хотели в света – “Камино реал”.
На 3 март пак според българския печат Людмила участва в тържеството при откриването от президента на Мексико на изложбата “Средновековна България – изкуство и цивилизация” в Антропологическия музей. На това официално тържество, сложило началото на честванията на българския юбилей, Людмила произнесла слово. Българските вестници дори цитират какво точно е казала Людмила в това слово.
Всичко звучи добре, но за съжаление в тези информации няма и капка истина. Людмила просто не присъстваше физически на тържеството в Антропологическия музей. Как тогава е могла да произнесе словото, поднесено на лековерния български читател и слушател, е цяла загадка.
През последния ден, 6 март, пишат нашите вестници, Людмила посещава град Пуебла, столица на щата Пуебла, където по случай 1300-годишнината една улица получава името “София”. И това звучи добре, но през последния ден Людмила не направи нищо подобно.
Всъщност цялата информация за посещението на Людмила Живкова в Мексико е една голяма лъжа. Не искам да кажа, че жената не беше там през това време. Телом беше, но духом витаеше в други светове – поне през първите два-три дни. Истинската загадка за мен е защо досега никой не каза и дума за действителните факти, свързани с последното посещение на Людмила в Мексико.
Искам да направя една важна уговорка: в никакъв случай не желая да омаловажавам ролята на Людмила в българо-мексиканските отношения и в честването на юбилея. Просто истината трябва да се каже такава, каквато е. Още преди тази дата Людмила ми поръча да опиша всичко, станало в Мексико от момента на моето пристигане в тази страна, за да останело за историята. Аз й казах, че в такъв случай ще трябва да напиша истината и за нея. Тя помисли малко и отсече: “Естествено. Когато е за историята, не се лъже и не се преувеличава.”
Това поръчение изпълнявам с чиста съвест...
На 28 февруари 1981 г., събота, късно следобед тръгнах за летището. Най-после! Пристигаше Людмила с цяла делегация за най-важното събитие в моя живот. Всичко беше готово, не допусках, че може да стане провал, когато с тези тържества са ангажирани самият президент и цялото правителство.
На летището заварих главния посрещач, министъра на образованието Фернандо Солана. Разменихме с него няколко думи и скоро огромният “Джъмбо” на “Ер Франс” спря пред ръкава на залата, където чакахме с нетърпение да се покаже нашата Първа дама. Вратата се отвори, но вместо нея видях офицера от УБО Димитър Мурджев. Очите му трескаво ме търсеха и като ме видя, ми махна рязко с ръка. Влязох в самолета с най-хубавата си усмивка, но тя бързо замръзна, когато видях лицето на Мурджев. Зад него безмълвно стоеше прав заместник-председателят на Комитета за култура Пейо Бербенлиев.
– Къде е Мила? – попитах аз Мурджев.
Той ми стисна силно ръката, сякаш искаше да ме предупреди, че не трябва да задавам въпроси на висок глас.
– Другарката Живкова не е добре! – каза ми той.
– Какво значи “не е добре”? Отвън я чака министърът на образованието, има много официални посрещачи. Подготвена е пресконференция...
– Ти чуваш ли какво ти казвам? – почти извика в ухото ми Мурджев. – Не е добре и няма да има никакви разговори, никаква пресконференция.
– Мурджев, нека се разберем още сега: не си ти човекът, който ще решава дали да има, или не пресконференция! – аз се обърнах към заместника на Людмила арх. Бербенлиев. Казах и на него, че пресконференцията не може да се отложи.
– Мисля, че другарката Живкова не е в състояние да се яви пред журналисти – тъжно каза Бербенлиев.
– Къде е тя? Искам лично да говоря с нея.
Коментари (0)
Вашият коментар