Защо Людмила Живкова изпада в транс в Мексико
Mila.bg | 09 Юли 2019 г. | 312 показвания | 0 коментара

Интересът към Людмила Живкова и нейната незавидна съдба продължава да интересува и до днес българите. Много е написано за нея, много са предположенията за причините, довели до смъртта й, но хората, които наистина са я познавали и пазят живи спомени са съвсем малко.

Истината около българската 1300-годишнина

Наближаваше тържественият момент, когато в Мексико щеше да пукне, така да се каже, първата пушка от кампанията в света за честванията на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Очаквах този връх със смесено чувство, защото знаех, че след него няма нищо по-високо, че оттам насетне можеше да се мисли само за слизане и – нещо, което не допусках – падане.

Ние така бяхме планирали нашата дейност, че всяка стъпка беше подчинена на общия знаменател – 1300-годишнината. Това беше логично, защото нашите прояви бяха предварително обсъждани и одобрявани от София и от почетния комитет, оглавяван от доня Кармен Романо. Президентът ни помогна да хвръкнем още по-високо, както настояваха и от София, като се съгласи финалните тържества да минат под негов патронаж и с личното му участие.

Бяхме издали заплануваните книги, имаше вече площади “България” и “Георги Димитров”, висшият селскостопански институт в щата Гереро бе прекръстен “Българо-мексиканско приятелство”, под печат беше и серията пощенски марки, с която Мексиканската република щеше да приветства българския юбилей.

Особено внимание обръщахме на дейността си в УНАМ. В този най-голям университет в света с над 300 000 студенти за пръв път се сложи и началото на българистиката в Мексико. В УНАМ се проведоха дни на българското кино, концерт с българска музика, конкурс между студенти за написване на най-хубав доклад, свързан с 13-вековния ни юбилей. В театър “Хименес Руеда” бе поставена пиесата “Червено и кафяво” от Иван Радоев. За особено важна проява смятам съвместния научен симпозиум с участието на български и мексикански учени. За целта от България пристигна най-представителната научна делегация, която някога е посещавала Мексико и дори Латинска Америка. Тя се водеше от ректора на Софийския университет проф. Илчо Димитров и включваше цяла дузина именити български учени, сред които акад. Петър Динеков, проф. Николай Генчев, проф. Милен Семков и други. Спирам се само на по-крупните неща, за да добие читателят представа какво се правеше в Мексико през този златен период за България.

Най-внушителният жест безспорно беше събирането на колекцията от 1300 графики на стотици мексикански художници – по една за всяка година от съществуването на българската държава. Мексико ни подари също и цяла колекция от графиките на Хосе Гуадалупе Посада. Това е знаменитият творец, от когото са се учили всички големи мексикански художници. Няма друга страна в света освен Мексико, която притежава такава безценна колекция. УНАМ ни подари друга колекция от десет графики на изтъкнати мексикански художници, сред които и една на знаменития Давид Сикейрос. Общината на град Мексико изпрати като дар на София 5-метрово копие на атлант – една от загадъчните фигури, които могат да се видят на пирамидата в Тула и в Антропологическия музей. Президентът Лопес Портильо лично избра държавния подарък – оригинална каменна скулптура на свещен ягуар от фонда на Антропологическия музей. Тази фигура е безценна. За транспортирането й до България мексиканската държава плати застраховка в размер на 200 000 долара. Още в началото на този най-вълнуващ епизод от живота ми в Мексико бях наясно, че 1300-годишнината ще бъде Еверест в моята дипломатическа кариера. Такова е моето мнение и сега, но бих направил и едно малко уточнение: целият ми престой в Мексико беше Хималаите в моя живот като дипломат, а 1300-годишнината беше само най-високият връх.

Оттогава една мисъл ме преследваше – понякога дори в сънищата: питах се кое бе най-важното събитие в това честване на 1300-годишнината? Разпитвах и моите приятели дали си дават сметка кое събитие, свързано с тази годишнина, ще остане в историята? Като неръкотворен паметник, ако ми позволите да използвам образния език на Пушкин. А ако е сътворен от ръка, при това собствената?...

За мен също бяха необходими години, за да проумея, че смъртта на Людмила беше главното в юбилейната година. Трябва да признаем пред себе си и да й отдадем заслуженото: без тази жена нямаше да има 1300-годишнина на българската държава. Баща й, каквито и стойки да прави на голям партиен и държавен ръководител, никога нямаше и да помисли да се противопоставя на Кремъл и да изкара докрай подготовката за този юбилей. Людмила имаше мисия – тя само по случайност се бе родила в семейството на баща си! Или по-скоро – тази мисия тя получи, когато се докосна до други сили, до други идеи. Те й вдъхваха енергията да се противопоставя на всичко и на всички, които можеха или се опитваха да й пречат. Затова пак ще повторя: нека не си правим илюзии, че 1300-годишнината на българската държава бе организирана от ЦК на БКП! Ролята на Тодор Живков и на върхушката на партията му мога да оприлича само на боята върху опърпаната фасада на къщите по централните булеварди, която се полагаше за разкрасяване при големи празници. Истинските стени зад фасадната декорация се поддържаха от дъщеря му, обладана от чувството за мисия. За тази мисия тя избра и логичния заместник – неръкотворен като монумент, но сътворен от собствената й ръка – нейната смърт. С кончината си искаше да остане завинаги там, където бе стигнала – много високо, до Бога, ако искате, – и да привлече още веднъж вниманието на света към България и юбилея й.

Никой не може да отрече, че Людмила си отиде със запазено място в историята на България. Тя остави след себе си дълбоки следи, ръкотворни паметници, които останаха и след демонтирането на социализма. София никога нямаше да се радва на този чудесен Национален дворец на културата, ако Людмила не гонеше строежа му с фанатична решителност, сякаш знаеше точната дата на смъртта си и не искаше друг да го довършва. Нямаше да имаме къде да поставяме цветя и венци, ако Людмила не бе наложила изграждането на Паметника на Незнайния воин до църквата “Света София”. Щяха ли хората да свалят шапки и с възхищение да пристъпват покрай светите икони на светците, ако Людмила не беше се захванала с откриването на криптата в “Свети Александър Невски”?

Преди да продължа, искам дебело да подчертая един много важен въпрос: тържествата за 1300-годишнината от основаването на българската държава започнаха в Мексико през първите дни на март 1981 г. и свършиха там! Мисля, че имам всички основания да твърдя и да изтъквам с гордост, че всичко стана, когато в тази страна аз бях български посланик. Това – да използвам няколко слова от една песен на Хосе Алфредо Хименес – никой не може да ми го отнеме, ще го кътам в гърдите си и ще го отнеса със себе си в гроба!...

Друг е въпросът какво точно се случи в Мексико. Защото там станаха неща, които граничат със свръхестественото. И в буквален, и в преносен смисъл.

Известна е една крилата фраза за българския печат от тоталитарно време: ако във Франция имаше печат като българския, Наполеон никога нямаше да узнае, че е загубил битката при Ватерло. Тази мисъл беше лаконичният коментар на Лили Анастасова, когато разказах на нея и на проф. Анастасов какво съм прочел в българските вестници за посещението на Людмила в Мексико. Сигурен съм, че и на читателя ще му бъде интересно да се запознае с маниера на писане и информиране по онова време.

На 2 март 1981 г. българските вестници съобщават, че българската правителствена делегация начело с Людмила е пристигнала в Мексико и от кого е посрещната. Настанена била в двореца “Камино реал” и водила разговор с министъра на просветата Фернандо Солана. Такъв дворец в Мексико няма и с Фернандо Солана не се състоя никакъв разговор. Делегацията бе настанена в един от най-луксозните хотели в света – “Камино реал”.

През първите два-три дни според българските вестници Людмила посещава щата Гереро, поднася венци, среща се с мексиканския почетен комитет за честване на 1300-годишнината. Нищо подобно не се случи в Мексико през тези два-три дни.

На 3 март пак според българския печат Людмила участва в тържеството при откриването от президента на Мексико на изложбата “Средновековна България – изкуство и цивилизация” в Антропологическия музей. На това официално тържество, сложило началото на честванията на българския юбилей, Людмила произнесла слово. Българските вестници дори цитират какво точно е казала Людмила в това слово.

Всичко звучи добре, но за съжаление в тези информации няма и капка истина. Людмила просто не присъстваше физически на тържеството в Антропологическия музей. Как тогава е могла да произнесе словото, поднесено на лековерния български читател и слушател, е цяла загадка.

През последния ден, 6 март, пишат нашите вестници, Людмила посещава град Пуебла, столица на щата Пуебла, където по случай 1300-годишнината една улица получава името “София”. И това звучи добре, но през последния ден Людмила не направи нищо подобно.

Всъщност цялата информация за посещението на Людмила Живкова в Мексико е една голяма лъжа. Не искам да кажа, че жената не беше там през това време. Телом беше, но духом витаеше в други светове – поне през първите два-три дни. Истинската загадка за мен е защо досега никой не каза и дума за действителните факти, свързани с последното посещение на Людмила в Мексико.

Искам да направя една важна уговорка: в никакъв случай не желая да омаловажавам ролята на Людмила в българо-мексиканските отношения и в честването на юбилея. Просто истината трябва да се каже такава, каквато е. Още преди тази дата Людмила ми поръча да опиша всичко, станало в Мексико от момента на моето пристигане в тази страна, за да останело за историята. Аз й казах, че в такъв случай ще трябва да напиша истината и за нея. Тя помисли малко и отсече: “Естествено. Когато е за историята, не се лъже и не се преувеличава.”

Това поръчение изпълнявам с чиста съвест...

На 28 февруари 1981 г., събота, късно следобед тръгнах за летището. Най-после! Пристигаше Людмила с цяла делегация за най-важното събитие в моя живот. Всичко беше готово, не допусках, че може да стане провал, когато с тези тържества са ангажирани самият президент и цялото правителство.

На летището заварих главния посрещач, министъра на образованието Фернандо Солана. Разменихме с него няколко думи и скоро огромният “Джъмбо” на “Ер Франс” спря пред ръкава на залата, където чакахме с нетърпение да се покаже нашата Първа дама. Вратата се отвори, но вместо нея видях офицера от УБО Димитър Мурджев. Очите му трескаво ме търсеха и като ме видя, ми махна рязко с ръка. Влязох в самолета с най-хубавата си усмивка, но тя бързо замръзна, когато видях лицето на Мурджев. Зад него безмълвно стоеше прав заместник-председателят на Комитета за култура Пейо Бербенлиев.

– Къде е Мила? – попитах аз Мурджев.

Той ми стисна силно ръката, сякаш искаше да ме предупреди, че не трябва да задавам въпроси на висок глас.

– Другарката Живкова не е добре! – каза ми той.

– Какво значи “не е добре”? Отвън я чака министърът на образованието, има много официални посрещачи. Подготвена е пресконференция...

– Ти чуваш ли какво ти казвам? – почти извика в ухото ми Мурджев. – Не е добре и няма да има никакви разговори, никаква пресконференция.

– Мурджев, нека се разберем още сега: не си ти човекът, който ще решава дали да има, или не пресконференция! – аз се обърнах към заместника на Людмила арх. Бербенлиев. Казах и на него, че пресконференцията не може да се отложи.

– Мисля, че другарката Живкова не е в състояние да се яви пред журналисти – тъжно каза Бербенлиев.

– Къде е тя? Искам лично да говоря с нея.

Намерих я в помещенията на първа класа. Людмила лежеше като безжизнена на седалката. Лицето й бе бледо и изпито. Тя гледаше към мен, но не ме виждаше. Наведох се над нея и нежно прошепнах:

– Какво ти е, Мила? Отвън те чака Фернандо Солана...

Тя не отговори. Мисля, че изобщо не чуваше какво й казвам. Седеше отпуснато като човек, който е в полусъзнание, който си отива. Обърнах се отново към Мурджев. Той ме гледаше гневно, сякаш аз бях виновен за състоянието на шефката му.

– Какво да правим? – попитах аз не толкова, за да чуя мнението му, колкото за да предизвикам всички да потърсят изход.

– Трябва веднага да я закараме в хотела и да повикаме лекар... може би... – колебливо каза Бербенлиев.

Мурджев също настоя:

– Да, трябва да си легне и да почива.

Аз излязох от самолета и отидох при министъра. Обясних му, че сеньора министърката не се чувства добре, всъщност тя е толкова зле, че е почти в безсъзнание, и е необходимо незабавно да бъде откарана в хотела.

– Ще се разпоредя там да я чака наш лекар – каза загрижено министърът.

– Нали разбирате, че пресконференция е невъзможна?

– Разбира се. Колите са отвън и чакат.

Мурджев и колегата му Петър Петров почти изнесоха Людмила от самолета. Тя не забеляза, че има посрещачи, че Фернандо Солана нещо й говори. Всичко стана много бързо и журналистите късно усетиха, че гостенката отново е излетяла. Защото ние наистина буквално летяхме към хотел “Камино реал”. Помощниците на Людмила я настаниха в определения й апартамент и ме повикаха в съседната стая.

– Мурджев, искам да я видя – казах аз още от вратата. – Струва ми се, че вече се съвзема.

– Да – отвърна ми Мурджев, – толкова се е съвзела, че ни забрани да влизаме при нея.

– Но аз само няколко думи...

– Ти не разбираш ли български? Не разрешава никой да я безпокои! Никой! Това се отнася и за теб, и за нас.

– Но сега ще дойде медицинският екип.

– Никакви доктори! Изрично забрани.

Можехме ли да я оставим сама и в такова състояние? Пейо Бербенлиев влезе при нас и всички решихме да се посъветваме с една рускиня – лекарка към съветското посолство. Тя пристигна веднага, но и на нея не се даде зелена улица. Повъртя се известно време из хотела, но не смееше да си тръгне, докато не й казахме, че е по-добре да не си губи времето.

Всичко това стана на 28 февруари – в деня, когато според българския печат Людмила направила изявления на летището. Тази нощ беше един дълъг кошмар, който не ни напусна и на следващия ден. Започна да ме мъчи смътно безпокойство. Официалното откриване на тържествата бе определено за 3 март, вторник. Изпратени бяха над 2000 покани. Първи март се падаше в неделя и до вторник имаше малко часове. Притеснявах се, че не мога да вляза при Людмила и да говоря с нея. Изпитвах някакво смътно подозрение, че нещо се крие от мен. Ако Мила беше толкова зле, защо не пуснахме лекари да я прегледат? Все пак аз издебнах един момент, когато Мурджев бе зает с нещо, и се вмъкнах в апартамента на Людмила. Едва затворих вратата зад гърба си и се спрях като закован. Мила беше там, почти гола, седнала върху бял чаршаф на пода, с кръстосани крака.

Тя притискаше длани пред гърдите си, както правят в Индия, когато поздравяват или се молят. По ръцете и лицето си беше нарисувала някакви цветни линии. Пред нея бяха наредени различни предмети, които вероятно носеше в тайнственото си куфарче.

– Мила!... – прошепнах аз с широко отворени очи и почти замръзнали челюсти.

Не ме чуваше, не ме виждаше. Не смятам, че в момента се молеше или медитираше. Тя просто не беше в апартамента, изпаднала бе в онова състояние, при което според окултните науки душата напуска тялото и се юрва в други светове или в отвъдното.

Знаех, че е опасно да я “събуждам” от това скитосване между звездите. Не посмях да направя тази глупост и бавно се измъкнах навън. Мислех си, че никой не ме е видял. После забелязах, че Мурджев ме гледа сърдито. След години призна, че ме е видял да влизам при Мила, но било късно да ме спре. След още известно време Мурджев забрави не само какво ми е признал, но и всичко, което се случи от първия до последния ден на тази делегация в Мексико. Но тогава още не знаех, че този човек е с две или три лица, че за него премълчаването, изкривяването на истината и лъжата са като “Тъй вярно!” и “Слушам!” За него ще се наложи да напиша по-късно още нещо.

Бях ядосан на Мила, че точно в този момент бе намерила за необходимо да се моли на своя бог или на своите “учители”, че накара всички да се тревожим за здравето й. В същото време бях и по-спокоен, защото явно не беше болна.

Вечерта с Пейо Бербенлиев и двамата сътрудници на Людмила направихме съвещание, на което се опитахме да намерим изход.

Всички се страхувахме от неизвестността – Людмила можеше и да не се съвземе, можеше и да не се върне към доброто си здраве. Вече знаех или мислех, че знам истината, но можех ли да съм сигурен, че това не е прелюдия към нещо по-страшно? Освен всичко друго знаех, че в Мексико за всичко е отговорен посланикът, но Мурджев знаеше по-добре: като главен сътрудник на Людмила той носи цялата отговорност за живота и здравето й. Никой нямаше да му прости, че не е информирал веднага прекия си началник генерал Кашев и самия Тодор Живков. Умувахме до късно и накрая решихме, че трябва да повикаме лекарски екип от България. При това ставаше дума за определен лекар, който познаваше добре състоянието на Людмила и можеше веднага да й окаже помощ. Положението се усложняваше и от това, че Тодор Живков в момента беше на посещение в Съветския съюз и трябваше да го търсим в Москва.

За УБО може всичко да се разправя, но, както казва Мурджев, ако му поставеха задача да построи ракета, сигурно щеше да свърши и тази работа. Той се свърза по телефона със София, каза на когото бе нужно защо трябва веднага да говори с генерал Кашев и скоро след това го чу от другия край на света. Генерал Кашев прецени, че трябва да бъде информиран и Тодор Живков, и предложи това да направи посланикът. Вероятно имаше предвид аз да му кажа каква е реакцията на мексиканските домакини.

Не се наложи да чакаме дълго на телефона. Тодор Живков се обади, разбра, че говори с мен, и попита как е дъщеря му. Можех да отговоря само че не е добре, но имаме пълното съдействие и разбиране на мексиканския президент и правителството. Мисля, че Тодор Живков не се вълнуваше от тази страна на въпроса и пожела да говори с Мурджев. Искам да заявя веднага, че този човек, когото отначало смятах за “достоен мъж”, впоследствие направи всичко възможно, за да ме опровергае. Все пак той настоя лекарски екип да бъде веднага изпроводен до Мексико с правителствен самолет. Не забрави да спомене, че е желателно в самолета да бъде и Иван Славков. Предложението на Мурджев бе прието. Всички въздъхнахме с облекчение. Не ни оставаше друго освен да чакаме. По най-прости сметки самолетът можеше да се подготви заедно с екипа, да излети и да пристигне в Мексико най-рано на 4 март вечерта. Тоест след официалната церемония за българския юбилей. Очевидно бе, че всичко върви към провал.

На 2 март, понеделник, привечер Мурджев ми каза, че в състоянието на Людмила няма промяна. Аз ходех като луд от притеснение. Яд ме беше и на Мила, и на нейното увлечение по индуистката религия, на целия цирк, който постави в опасност най-голямата ни цел – честването на българския 13-вековен юбилей. В коридора на хотела срещах само оклюмали глави. Естадо майор, мексиканското УБО, беше изпратило цял взвод цивилни агенти, които не допускаха външни лица и се бяха поставили изцяло на наше разположение.

Представете си как щяхте да се чувствате на мое място пред угрозата всичко да се сгромоляса, да се унищожат плодовете на толкова усилия. Не можех сутринта да застана пред президента и да му кажа, че нашата Първа дама е “болна”. Нито можех да му призная, че се моли, че изпълнява някакъв религиозен ритуал. Аз вече си обяснявах и състоянието й при пристигането на летището. Всички, които са чели Карлос Кастанеда, знаят ролята на “мескалито”, на онова нещо, което индианците правят от някакъв кактус или гъба, за да изпаднат по-лесно в състояние на транс или да изпратят астралното си тяло на извънземно пътешествие. Вероятно и в Индия се намира някакъв еквивалент на това “мескалито”, за което разказва дон Хуан на Карлос Кастанеда. Уверен бях, че Людмила носи в куфарчето си такива окултни средства, които се дъвчат или гълтат, когато посветеният иска да изстреля душата си в орбита. Друг е въпросът защо трябваше да го прави точно в Мексико и точно в навечерието на най-тържествения ден.

Изнервен до припадък, разочарован до сълзи и отчаян до смърт, вечерта отидох в двореца “Лос Пинос” и поисках да бъда приет по спешност от президента. Оставиха ме да чакам цял половин час. Вероятно президентът бе наредил някои от хората в почетния комитет да дойдат веднага в двореца. Когато ми казаха, че президентът ще ме приеме, помолих за телефон, обадих се на Мурджев със слабата надежда, че в последния момент може да има промяна. Людмила беше все така.

Сигурно съм представлявал жалка картинка, когато влязох в кабинета на президента. Дори не си спомням кои други лица бяха при него. Смътно забелязах Мария Емилия Тейес. Президентът ме посрещна със съчувствие, прегърна ме през раменете и каза:

– Успокойте се, сеньор ембахадор, тук сме само ваши приятели!

Бях сигурен, че президентът е информиран точно за истинското положение в “Камино реал”. Той ме попита:

– Как е сеньора Живкова? Мога ли да направя нещо за нея?

Аз почти избухнах:

– По дяволите!... Извинете ме, сеньор, вече нямам нерви и човек не може да контролира това, което няма. Искам да кажа, че сеньора Живкова не е в опасност и ще се оправи.

– Тогава какъв е проблемът?

– Сеньор президент, аз виждам как рухва нещо, за което работих с такова желание. Радвах се, че всичко ще започне от Мексико, а сега...

– Какво сега, сеньор ембахадор? – прекъсна ме президентът. – Утре сутринта ще открием вашата прекрасна изложба независимо дали сеньора Живкова ще бъде добре, за да присъства, или не. Ти си извънреден и пълномощен посланик и ще я заместиш. Утре аз ще произнеса моето слово, ти ще кажеш няколко думи и всичко ще бъде наред. Няма да допуснем да се провали вашият празник, сеньор ембахадор!...

Този прекрасен човек, дон Пепе, ме спаси тази вечер от сигурен инфаркт. Довлякох се до хотела, предадох какво сме се договорили с президента и гаврътнах една водна чаша с уиски. Почувствах, че напитката разнася по всичките ми клетки радостната новина – хей, не всичко е загубено!

Българските вестници предават без капка срам какво е казала Людмила на тържественото откриване на изложбата, как изтъкнала значението на този 1300-годишен юбилей. Всъщност тя не напусна хотела и аз предполагам, че дори не е променяла и позата си.

Хосе Лопес Портильо поздрави сърдечно България и българския народ за юбилея и каза ласкави думи за нашата изложба. Изрази съжаление, че внезапното заболяване на сеньора Живкова й е попречило да участва в този колкото тържествен, толкова и вълнуващ акт.

Залата беше препълнена, доня Кармен ми се усмихваше окуражително, а аз се чувствах като с гири на краката. Предполагам, че не съм бил на висота, когато ми дадоха думата, но не съм говорил и глупости, защото не чух после лоши приказки по мой адрес.

След официалната част разгледахме изложбата. Залата не можеше да побере всички поканени. Президентът и доня Кармен нарочно се движеха бавно и спираха продължително пред експонатите. Президентът дори високо ми каза, че всяка наша изложба е потвърждавала първото му впечатление – България наистина е страна с богата древна култура.

Откъсът е от книгата на Богомил Герасимов – „Дипломация в зоната на кактуса”, в който той подробно разказва за посещението на Людмила в Мексико. Богомил Герасимов е дипломат, журналист, посланик на България в Мексико по времето на Живкова и неин близък приятел.

Книгата може да поръчате тук!

Хороскоп
Овен
Здраве: ★★★★★ Любов: ★★★★★★
Късмет: ★★ Работа: ★★★★★
ПОСЛЕДНО ОТ последно от 24 Часа

Бургacкият oкръжeн cъд oткaзa дa ocвoбoди прeдcрoчнo убиeцa Дeян Димитрoв, кoйтo прeз лятoтo нa 2011 г. нaмушкa c нoж фaтaлнo мoмчe в бургacкия ж.к. „Възрaждaнe”. В мoмeнтa тoй излeжaвa 13-гoдишнa приcъдa зa убийcтвo. 28-гoдишният мъж пoиcкa дa бъдe ocвoбoдeн, тъй кaтo вeчe e изтърпял пoвeчe oт пoлoвинaтa oт нaкaзaниeтo cи – oт 8 гoдини тoй e зaд

Мъж на 30 години, 20-годишна жена и дете на 1 година, пътуващи в лек автомобил „Опел”, катастрофирал тази сутрин около 6,30 часа в района на село Първица, са били откарани от екипи на ЦСМП в болницата в Кърджали. Четвъртият пострадал е от лек автомобил „Пежо”. Екипи на полицията в Кирково отклоняват движението през село Първица към ГКПП „Маказа” и

Плажното облекло се комбинира с всякакъв тип дрехи Банските костюми намират ново приложение и излизат извън пределите на плажовете. Комбинирани с различен тип дрехи, те правят аутфита различен. Огромното разнообразие от модели позволява плажните тоалети да се носят за различни поводи и трудно може да се разбере, че това всъщност са бански

Александрина Найденова записа изключително убедителна ...
Рапърката Миси Елиът издаде нов албум - "Iconology", след ...
“Хотел 5 звезди” с Павел и Венци Венц е вече факт! Да ...
Новият нападател на "Интер" Ромелу Лукаку призна, че преди ...
С откриването на автосалон в Москва днес официално започна ...
Британският принц Уилям заведе семейството си в Шотландия ...
Управителят на Руската филмова група (РФГ), която създаде ...
Йосиф Миладинов показа класа и в плуването на 50 м ...
Ким Кардашиян се показа изненадващо с шест пръста на левия ...
Кристиано Роналдо няма никакво намерение да се отказва от ...
“Пътят на честта” и “Откраднат живот” с по 4 епизода ...
Най-големият син на Дейвид и Вистория Бекъм Бруклин се е ...
Американска тенисистка полудя, обяви война на туитър Луд ...
Барак и Мишел Обама купуват голямо имение на остров Мартас ...
Ветеринари в Кения успешно взеха яйцеклетки от двата ...
Нападателят на "Арсенал" Пиер Емерик Обамеянг е оптимист ...