Как пътуването ни ограничава?

Днес хората са в постоянно движение – без значение дали се придвижват физически или чрез модерните методи за общуване – мобилни телефони, компютри, телевизия. Оказва се, че за съвсем кратко време можем да се пренесем от единия край на света до другия, защото днес разстоянията нямат особено голямо значение.

До какво води всичко това? И дава ли ни по-голяма свобода или тъкмо обратното – ограничавани? Предлагаме ви откъс от книгата на Зигмунт Бауман „Глобализацията”.

Четвърта глава

ТУРИСТИ И СКИТНИЦИ

В днешно време ние всички сме в движение.

Мнозинството от нас променят мястото си – преместваме жилището си и пътуваме от места или до места, където нямаме жилище. Някои от нас няма защо да излизат навън, за да пътуват: можем да се метнем или да доприпкаме, или да прехвръкнем в компютърната мрежа, оплитайки се в нея и общувайки чрез съобщения на компютърния екран, изпратени от другия край на Земното кълбо. И повечето от нас са в движение дори ако физически стоят на едно място – например когато, както имаме навика, сме се разположили в креслото и сменяме кабелните или сателитните канали на телевизията – скачайки от едно на друго чуждо място със скорост, много по-голяма от скоростта на свръхзвуковите самолети и космическите ракети, без никъде да се задържаме достатъчно, за да бъдем нещо повече от посетители, за да се чувстваме „у дома”.

В света, който обитаваме, разстоянията нямат голямо значение. Понякога изглежда така, сякаш те съществуват единствено за да бъдат анулирани; сякаш пространството не е нищо друго освен постоянна покана, с която трябва не да се съобразяваме, а да я отхвърлим и да я откажем. Пространството е престанало да бъде препятствие – необходима е част от секундата, за да го завладеем.

Няма вече никакви „естествени граници”, нито ясно определени места, които заемаме. Където и да се намираме в момента, не можем да направим нищо, защото знаем, че бихме могли да бъдем някъде другаде. Ето защо има все по-малко и по-малко причини да стоим на определено място (и следователно често се чувстваме принудени да намерим – да си измислим – такива причини). Остроумната поговорка на Паскал се е превърнала във вярно пророчество: наистина живеем в странен кръг, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде (или кой знае, може би ще се появи при следващата обиколка?).

Така поне духовно всички сме пътешественици. Или както Майкъл Бенедикт казва: „Самият смисъл на географската местност във всичките й мащаби започва да се поставя под въпрос. Ние ставаме номади – които обаче са винаги във връзка”. Но ние сме в движение също в друг, по-дълбок смисъл независимо дали наистина поемаме пътищата, или прескачаме от канал на канал в телевизионната програма, дали искаме това, или го ненавиждаме.

Представата за „състоянието на покой”, за неподвижността има смисъл само в свят, който все още е стабилен или може да бъде взет за такъв – в място със солидни стени, фиксирани маршрути и достатъчно устойчиви пътепоказатели, та да имат време да се изхабят. Никой не може да „стои, без да мръдне”, в движещи се пясъци. Нито пък някой може да стои неподвижен в този наш късномодерен или постмодерен свят – свят, чиито пътни знаци са постоянно на колела и са ни познати с дразнещия си навик да изчезват от погледа, преди да успеем да прочетем указанията или да се съобразим с тях. Професор Рикардо Петрела от Католическия университет на Лувен неотдавна изрази накратко всичко това много добре: „Глобализацията дърпа икономиките към производство на мимолетното, бързо изчезващото, нестабилното (чрез масивно и всеобщо съкращаване на живота на продуктите и услугите, чрез временни, почасови и непостоянни работни места)”.

За да си пробият път през плътния и тъмен, хаотичен, „дерегулиран” гъсталак на глобалната конкуренция и за да застанат в центъра на общественото внимание, стоките, услугите и сигналите трябва да предизвикват желанията, а за да постигат това, трябва да съблазняват вероятните си потребители и да отблъскват конкурентите им. А щом веднъж вече го постигнат, трябва да направят място, и то бързо, на други обекти на желанието, да не би глобалното преследване на печалба и на още по-голяма печалба (прекръстено като “икономически растеж”) да засече. Днешната индустрия е насочена все повече към производството на съблазни и на привлекателни предмети. А в природата на привличането влизат изкушението и съблазънта, но... само докато ни дават знаци от далечината, която наричаме бъдеще, тъй като съблазънта не може да надживее капитулацията на съблазнения – точно както желанието никога не надживява своето удовлетворение.

Няма никакъв финал за тази гонитба по-скоро на нови желания, отколкото на удовлетворяването им. Самото понятие за „граница” се нуждае от пространствени и времеви измерения. Резултатът от „вземането на очакваното за желано” е вземането на желаното за очаквано. Щом всяко отлагане може по принцип да потъне в мимолетността, така че безкрайното многообразие от времеви събития може да бъде затворено във времетраенето на човешкия живот, и щом всяко разстояние, изглежда, може да бъде свито до съприсъствие, така че никакъв мащаб за пространството да не е достатъчно голям за търсача на нови усещания, тогава какво би било възможното значение на думата „граница”? А без смисъла, без значещото значение няма измъкване от омагьосания кръг на изкушението и на желанието да се изпревари дори миг. Последиците и за високостоящите, и за низшепоставените са огромни – както убедително се изразява Джеръми Сийбрук:

Бедността не може да се „лекува”, защото не е симптом за болест на капитализма. Точно обратното: тя е свидетелство за неговото крепко здраве, за неговия стимул към дори още по-голямо натрупване и за неговото старание... Дори най-богатите в света се оплакват – най-вече относно нещата, които трябва да предприемат... Дори най-привилегированите са принудени да преживяват вътре в себе си неотложността на стремежа още да се придобива...

Из „Глобализацията”

Книгата може да поръчате тук!