За Йорданка Кузманова сцената е голгота, на която разпъват артиста

Тя спасява сина си и

и себе си с поезия

Йорданка Кузманова е родена през август в София, но израства в Харманли, където майка й е учителка, а баща й е юрист и първи кмет след 1944 г. Благодарните земляци удостояват актрисата със званието “Почетен гражданин на Харманли”.

Когато кандидатства във ВИТИЗ, се класира на първо място в списъка. Попада в класа на проф. Желчо Мандаджиев. След института работи във Варненския театър. В София 20 години е актриса на Младежкия театър, а от 1984 г. влиза в трупата на Народния, където е и до днес. Настоява, че всичко постига със собствени усилия.

Една легенда

в тази връзка:

Дана Кузманова е в Париж със стипендия от ЮНЕСКО и копнее да се срещне с Жан-Луи Баро, неин идол. Никого не познава, ничия помощ не търси. Разучава къде играе всяка вечер Мадлен Рено, съпругата на Баро, изхарчва почти цялата месечна стипендия за букет цветя и причаква Рено на служебния вход на театър “Одеон”. Спира я, възхищава й се и връчва гигантския разкошен букет. Французойката е силно поласкана и кани българката в гримьорната си.

Дана признава, че мечтае да присъства на репетиции на Баро. Готово, няма проблем! Така Дана попада и в курса от лекции на великия артист.

Две срещи актрисата помни с особен трепет. През 1964 г. изнася рецитал със стихове на Яворов в Чирпан, където се оказва, че присъства и братът на поета Атанас Крачолов.

Той е силно развълнуван и й пише писмо, за да сподели вълнението си от срещата с проникновението към стиховете на Яворов. Това писмо актрисата пази в албума си със скъпи спомени.

Втора среща: През 1961 г. първият космонавт Юрий Гагарин идва в България и между акциите, които трябва да проведе, е вечерта на космонавтиката в двореца “Евксиноград”.

Тодор Живков да се изфука с море, дворец и народна любов. На вечерта между конфериращите дами е и красивата актриса от Варненския театър Йорданка Кузманова.

Руснакът не сваля очи от нея. Хвали неизчерпаемата й енергия и й дава автограф с адрес: “На първата космическа стюрдеса”. Никаква стюардеса не става Дана Кузманова, обаче натрупва към 300 роли на сцената и в киното.

Ще припомня едни думи на Йорданка Кузманова, за да отмахна събитието, с което са свързани, безброй пъти пожълтявано в измислици и сензации, щом името на тази забележителна актриса се завърти в публичното пространство.

Дана бди до леглото на сина си Свиден в болница в Сан Франциско. Той вече се е събудил от тримесечната кома след жестоката катастрофа с кола, в която е с младата си жена Нина, ударили се челно в камион. Дана живее при Свиден в дългото мрачно и тревожно време на неговото възстановяване буквално от късове тяло.

Ето какво си спомня тя: “И аз вече бях взела да идвам на себе си. Познатите ми българки там, до този момент давали ми всякакъв вид подкрепа, измислиха още един начин - да им изнеса моноспектакъл от български произведения... Хм, усетих се аз каква е работата -

те искаха да изляза

от състоянието си на

стрес, мъка, уплах

Подчиних се. Но аз нали не бях тръгнала за Америка на рецитал, не носех никакви текстове, ни дрехи, бях убедена, че вече и памет нямам... Опитах се да се справя. Ходех пред себе си с бели листи и започнах да редя пъзела от думи, които първи нахлуха в съзнанието ми, идващи сякаш от предишен мой живот.

Докато щастлива гледах как синът ми прави първите си стъпки, проговаря, прохожда, сякаш и паметта ми за българското слово взе да се връща...

Първо, естествено, изплава “Лист отбрулен” от Яворов. Който не е бил на гурбет, не би могъл да го почувства в цялата му сила. Непрекъснато плачех. После се наредиха народните песни, после - съвременната ни лирика. Получи се.

На самата вечер всички плачехме. И детето ми се оправи. И приятелките ми се справиха - съвършена организация, страхотен мерак, дори имаше цигулков съпровод. Който казва, че българите само си пречат и завиждат, не е вярно. В Калифорния изпитах радостта да съм българка сред българи, да дам и да получа обич.” Тези спомени откриват теми за цял роман! Актрисата среща в Америка българи, които я знаят от златните години на кариерата й. Това, което предлагат те, е най-доброто лекарство срещу стреса и мъката, които я владеят.

Дана извиква предишния си живот на красива и обичана актриса, която не само е потопена в класическите женски характери, заради които завоюва сценична популярност.

За разлика от мнозинството колежки тя се сродява с интимната българска поезия, в която се чуват страданията и надеждите за по-светло на влюбените, изоставените, неразбраните, самотните... Представяте ли си - в далечната земя събралите се хора, напуснали България по най-различни причини, да чуят изведнъж: “Лист отбрулен”…

Бог знай де го

вятъра завлече.

И сирака тъй отмина

на чужбина - сам, далече.

Мир за него в някоя долина.

Кой го чака, та сираче

да заплаче по родина?

Дана благодари на помогналите й земляци доброжелатели, благодари на себе си, че е удържала победа на психиката над злополучията на съдбата. Сигурно благодари и на интуицията си да стане медиатор между българската публика и стиховете на Яворов, Дора Габе, Багряна, Петя Дубарева, Станка Пенчева, Блага Димитрова.

Женската поезия намира най-цветните думи за вълненията на женската душа, а чуването им е много по-въздействащо от прочита им. Не Електра и Боряна, не Мария Хосефа и г-жа Хигинс, не Аркадина и Заречная, не нейните жени на театралната сцена я спасяват в най-драматичното време от живота й.

Този инцидент приключва благополучно за Кузманова. И днес най-щастливото й време са видеоразговорите с внуците й от Свиден, момиченцето Саша и момченцето Дейн. А поезията на силните интимни чувства остава пространство от нейната истинска същност. Чак до нейните собствени стихове в сборника “Реалността, която...”

Впрочем нали същата енергия се излъчва от нейната Електра, роля икона в сценичното й творчество, когато в Младежкия театър Младен Киселов превърна чрез нея грандиозните въпроси на човешкото битие в тревожни семейни емоции на младата жена. Тази роля накара младото поколение театрали да се взрат с любопитство и интерес в актрисата. А някои да я открият за първи път. Въпреки славата й с Нина Заречная в “Чайка”, режисирана от Николай Люцканов, смятана за пробив в класическото еднообразие на Народния театър.

Тя е повтаряла,

че театърът е

хем храм, хем ад

Мисията на артиста е да бъде разпънат на кръст и сцената е неговата голгота. Сурови думи за едно изкуство, което – според любимия й афоризъм на Томас Ман - “превръща тълпата в нация! ”. “Аз говоря 2 часа монолозите на Електра и смъквам на всяко представление по 4 кг, а някой дошъл на театър да се забавлява!”, протестира актрисата с неумолим ригоризъм.

Млади колежки на Дана Кузманова в Народния се изненадват, когато тя идва по-рано за представлението и дълго загрява, сякаш излиза за първи път на тази сцена.

Феновете на нейните рецитали си спомнят с носталгия как на подиума се появява актрисата с младо, поддържано тяло в черно трико и преживява думите и чувствата с жестове много време преди теорията да назове това движенчески театър.

Зрителите шепнат в почуда: “Ама на колко години е тя? На 40, на 50? На повече?” Само Дана си знае усилията, които й струва живот с филмите с гимнастиката на Джейн Фонда.

Всеки път след като гледам на сцената тази великолепна жена и актриса, си мисля, че българското общество трябва да се отблагодари на своите актьори, съпътстващи го в радости и мъка, като им върне почетната титла “народен артист”.

На едно от първите места в този химеричен списък е Йорданка Кузманова!