Ето разказа на София Симеонова, спечелил първа награда на "Братя Мормареви"

Тази седмица фондация “Братя Мормареви” раздаде за 13-и път годишните си награди за млади таланти на перото. Първо място в категорията “Разказ” взе София Симеонова, ученичка във Втора английска езикова гимназия “Томас Джеферсън”, с творбата си “Добре дошла в Париж”. Впрочем есето ѝ “Поколение(то) Z” също бе оценено високо от журито. По нейна препоръка награда получи и преподавателката ѝ Елена Трифонова. Втора награда в същата категория спечели Кирил Димов от Казанлък за “Момичето от квартала”.

В категория “Есе” лауреат за 2019-а година е Лъчезар Йорданов от Казанлък със съчинението си “Различните днес”. Награда получи и неговата преподавателка Валентина Димова, която той самият номинира. Втора награда за есе спечели Доротея Железова от Варна за “Гъсеницата се превръща в пеперуда”.

Днес публикуваме двете творби на победителката в категория “Разказ” София Симеонова - наградения разказ и есето, което журито също много харесало.

“Добре дошла в Париж”

По прозорците на автобуса от летището към Париж се стичаха малки капки и образуваха дълги ленти от горната чак до долната рамка. Отразяваха светлините на движещите се автомобили и осветленията на малките магазинчета право в лицето ми.

Хората из улиците изглеждаха спокойни. Някои от тях отпускаха дим през присвитите си устни, докато ходят с бърза крачка. Други не отделяха погледа от обувките си. Останалите бяха туристи. Миризмата на града запълваше гърдите ми с едно носталгично чувство от предишното ми идване. Обичам Париж!

На път за апартамента, в който щях да отседна за следващите два месеца, разглеждах внимателно инструкциите, между които бяха “пуснати” няколко тъпи френски шегички. Бъдещият ми съквартирант обаче не беше французин. В профила си в Airbnb беше записал, че е поляк, който живее извън “системата”, работи на свободна практика, има чувство за хумор и че умее да мие само тоалетната. Съквартирант мечта!

Нямах търпение да разбера дали образът му в главата ми ще се докосне до реалността. Отворих тежката порта, на която беше залепен огромен номер 125 - точно по описанието. Запътих се по дългите и тесни стълби и щом преброих петнадесет стъпала, бях пред вратата.

Отключих

внимателно и

влязох в тази

“парижка

мизерия”,

която вече беше моят дом.

Остра миризма се заби в синусите ми. Цигари, смесени с тежък, но хубав мъжки парфюм. Паркетът скърцаше в унисон със звука от влачещия ми се куфар. Погледът ми веднага се спря на бележка, залепена на хладилника в миниатюрната кухня. Буквите бяха големи, написани с розов флумастер:

S’il te plait ne mange pas de mon repas! J'ai une salaire minimal!

-Jon

“Не ми яж от храната! На минимална заплата съм!”

-Йон

От любопитство отворих хладилника, налепен с магнити. Вътре имаше един сос, малко хляб и две ябълки.

Колко странно е всъщност да се влюбиш в нещо толкова многостранно като Париж. Да приемеш всичките му страни и странности с отворено сърце. Бях повече от любопитна, докато чаках комшията по споделеното ни жилище да се върне и да се запознаем. Беше окачил странни картини на човешки лица и фигури в коридора, може би негово творчество. Под всяка имаше малка жълта бележка, на която на френски беше изписано името на картината: “Ръждясалата мивка”, “Бременността на една котка”, “Портата, разделяща безкрайността и крайността”….

Картините бяха

пълни с емоция, която демонстрираше индивидуална история.

Открехнах вратата на стаята му. Във всяка ниша на стената имаше по една ароматна свещ. Бюрото му беше обсипано с листа, моливи, чорапи и други детайли. Имаше поне пет пепелника, пълни с фасове, и две кутии цигари, от най-силните. Разхвърляни дрехи увиваха леглото като завивка. Бяха шарени и странни. Дрехи, които мъж с традиционна сексуалност не би облякъл. Побързах да се прибера в “моята” стая. Йон се беше постарал да я оправи и да изглежда приветливо за парите, които искаше като наем. Поне донякъде.

Отворих прозореца. Гледката беше към вътрешния двор на сградата, строена вероятно преди повече от столетие, както повечето сгради в квартала. Беше 19,08 и се носеше уханието на печен хляб, вино, ванилия и масло. От отворените прозорци се чуваха различни звуци - кълцане от нож, скандал, песни, тропане и може би - прокарване на четка за рисуване през бяло платно. Тези звуци ме приспаха.

Не след дълго чух трясък от външната врата. Станах развълнувана от леглото и излязох в коридора.

Пред мен стоеше

момче на около

20 с изрусена

коса, обеца

между двете

ноздри

и леко унесено изражение. Очите му бяха изморени, но изразяваха доброта и спокойствие, което ме привлече. Бе облякъл високото си и добре оформено тяло с дълги, цветни дрехи, избродирани с различни форми - един добре подбран хаос.

Трябваше ми известно време, за да го анализирам. Когато погледът ми се върна на очите му, Йон ме гледаше леко изплашено.

Благодарих за гостоприемството и се представих, а вместо отговор той изчезна към кухнята. След минута ми донесе лист на който пишеше:

“Ням съм. Изразявам себе си без звук. Добре дошла в Париж!”

“Поколение(то) Z”

СОФИЯ СИМЕОНОВА, ВТОРА АНГЛИЙСКА ЕЗИКОВА ГИМНАЗИЯ “ТОМАС ДЖЕФЕРСЪН”

Следобед. Май.

Денят чувства меланхолия към идното лято. Автобусът се клати, като че ли плава в морето, а по прозорците се стичат сълзите на деня. Имам надежда все още, че ще зърна мисъл, очертана по нечие изражение.

До мен седят четири ученички - красиви, но празни.

Заслушвам се в разгорещеният им разговор. Обсъждат утрешния тоалет на една от тях.

- Боже, колко ще си секси! Всички ще са вперили поглед в това бразилско дупе. Направо ще го разбиеш този, гаджето ти!

- Наистина! - обади се друга.

- Само като те види - ще се възбуди и ще иска да правите секс. Но ти трябва да се дърпаш. Мъжете са на този принцип - колкото повече се дърпаш, толкова повече се влюбват в теб. А когато му пуснеш, сексът ще е УНИКАЛЕН! А накрая пък, ще свърши върху тази секси поличка…

Момичето, за което става въпрос, се разкиска лигаво.

- Боже, колко ви обичам! Никога няма да имам по-искрени и добри приятелки от вас!

Не се сдържах и ги погледнах. Всяка една от тях беше с дамска чанта, клин на “Найк” и маратонки. Веждите им бяха прекалено дълги и квадратно очертани в началото. Държаха телефоните си в ръце и две от тях чатеха, дъвчейки дъвки.

Огледах ги. След това се обърнах рязко и извадих слушалките си.

Веднага щом чух музиката - се успокоих.

След три спирки в автобуса се качи момче. Бях го забелязвала преди, често се возеше заедно с мен сутрин, затова реших да се запозная с него. Все пак бяхме от един квартал и винаги хващахме автобуса в “и четиридесет и две”.

Той седна до мен и аз събрах кураж да питам за името му. Но точно в този момент до съзнанието ми стигна мелодията, която се носеше от слушалките му. Тази остра и влиятелна мелодия, която бе поробила цялото поколение Z. Сръбска музика, чалга, поп фолк или каквото е там…

Тогава, сякаш този безумен звук се заби в гърдите ми. Отново върнах своята мелодия в ушите си и слязох на следващата спирка.

Не мога да променя тези хора. Иска ми се. Бясна съм, че съм неспособна. Но това е тяхната мелодия. Единственото, което мога да направя, е да се уча от тяхната реалност и да създам по-добра за себе си. Това сме. Поколението зет.