Чистачка в СБП изхвърля праха от урната на Асен Разцветников

Поетът умира в Кремълската болница, където Вълко Червенков го изпраща за лечение от рак

На 25 април 1951 г. по лично нареждане на Вълко Червенков в Москва на лечение пристига Асен Разцветников. Това хвърля в почуда много хора не само от писателските среди, но и сред партийния и държавния елит на България.

Разцветников наистина е голям български поет, но веднъж се е отричал от комунистическия идеал и е изключен от БКП. А това не се забравя.

Защо тогава му е оказана такава чест, каквато преди него е оказвана само на Георги Димитров, който през 1949 г. е лекуван в санаториума “Барвиха” край Москва?

Асен Разцветников е роден на 2 ноември 1897 г. в с. Драганово, Горнооряховско. Учи в Шумен, гимназия завършва във Велико Търново. Като гимназист пише хумористични стихове, които публикува в сп. “Българан”. Не харесва името си и ги подписва с псевдонимите Множко Гладен, Пчела, Анри, Хенри Фей, Кент и др.

Колебае се за артистична фамилия Светлоструйников, когато младата Райна Савова, дошла да учителства в родното му село и да лекува болните си бели дробове, му

предлага псевдонима

Разцветников

Той го харесва и с него остава в историята на българската литература.

Поетът се влюбва в учителката, но тъй като и двамата са с болни дробове, се заклеват никога да не създават семейство, защото могат да се разболеят от туберкулоза.

По-късно Асен наистина се поболява от “жълтата гостенка”. Това става след голямата транспортна стачка през 1919 г., в която участват над 1000 души от Горна Оряховица, а Разцветников е един от водачите й. Заедно с други арестувани е откаран в казармите във Велико Търново.

След три месеца в килията е освободен. Но вече е заболял не само от туберкулоза, а е заразен и от комунистически бацили - както впрочем много интелектуалци тогава. Често публикува стихотворения в сп. “Червен смях”, “Младеж”, “Работнически вестник” и др.

Като верен войник на Партията Разцветников работи там, където тя го прати - във вестниците “Лъч” и “Звезда”, а от 1923 г. и в сп. “Нов път”. В списанието се оформя литературна четворка, в която влизат критикът Георги Цанев и поетите Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев.

След въстанието от 1923 г. тримата издават свои книги и така наред с Гео Милев се утвърждават като най-видните автори на септемврийската литература. Стихосбирката на Разцветников се казва “Жертвени клади”.

През 1924 г. тримата участват в литературно четене в Софийския университет по случай 10-годишнината от смъртта на Пейо Яворов. Бързо стават жертви на догматизма и лявото сектантство в БКП - обвинени са, че правят компромиси с левите идеи и са преминали в служба на буржоазията.

И тримата напускат

партийния печат

След атентата в черквата “Света Неделя” Асен Разцветников къса с червената идеология. Той е сериозно болен и се отдръпва от обществения живот с намерението да си остане честен неангажиран поет.

Учителката Райна Савова заминава да учи в Сорбоната. Асен Разцветников е потресен от жертвите на атентата в църковния храм и силно разочарован от довчерашните си съидейници и другари. Отива при Савова с намерение да се лекува, но изпада в тежка депресия и е принуден да се върне в България. Двамата поддържат над 30-годишна любовна епистоларна връзка, обаче никога дори не се целуват.

В България Разцветников твори предимно детска поезия. Издава книжките “Юнак Гого”, “От нищо нещо”, “Деветият брат”, “Хороводец Патаран” “Мързелан и Мързеланка” и др. Превежда Шилер, Гьоте, Емилио Салгари. Пише драмата в стихове “Подвигът”, главен герой в която е поборникът от Априлското въстание Васил Петлешков и която е поставена в Народния театър.

В края на 40-те години Разцветников развива параноя и мания за преследване. Казва, че ще го убият, защото вярва в комунистическата идея, но не пише “по социалистически”, както изисква идеологията на новата власт. Иска да замине на лечение във Виена, но е изпратен в Москва.

Българското посолство е уведомено за пристигането му с телеграма от главния секретар на СБП Христо Радевски. На аерогара “Внуково” поетът е посрещнат от делегация от Съюза на съветските писатели (ССП) начело с нейния подпредседател Михаил Аплетин. Тъй като не знаят какво е състоянието на болния от ССП са му приготвили пропуск за първомайския парад.

Разцветников е болен

от рак, но не знае

диагнозата си

Самолетният полет му се отразява добре, но още в колата на път за Москва се чувства зле и спира да говори. После пак се съвзема и започва да разпитва за сградите, покрай които минават.

Настаняват болния поет в стая на хотел “Метропол”, ангажирана от ръководството на ССП. Вечерта с хора от посолството се завързва разговор за българския литературен живот и предстоящото раздаване на Димитровските награди. Разцветников се вълнува ще бъде ли удостоен Никола Фурнаджиев.

А когато става дума за Ангел Каралийчев, болният казва, че той няма да я получи: “Няма да му простят на Ангел! За статията няма да му простят... (Каралийчев пише положителна статия за Тодор Кожухаров, който се подписва с псевдонима Федя Чорни. Хвали го за фейлетоните му и като борец против комунизма - б.а.)

След кратка пауза обаче добавя: “Па може и да му простят! Щом на мене ми простиха - доведоха ме чак в Москва да ме лекуват, може и на Ангел да простят...”

Наистина жестът на Червенков с изпращането му в СССР е точно за това - да се покаже, че доверието към “септемврийската четворка” е върнато и партията се отнася като майка към блудните свои синове, сгрешили в младостта си.

Още на следващия ден Асен Разцветников е преместен от хотела в централната Кремълска болница - най-доброто и най-прочутото лечебно заведение в СССР. Разцветников е сам в стая, която е с южно изложение и с огромен прозорец, покрит с бели завеси.

За него се грижат три сестри, които се сменят. Хранят го с ястия по негов избор и сготвени само за него.

Доставят му всичко,

което иска

- портокали, лимони, домати, краставици, сокове, бира...

В продължение на 10 дни на Разцветников е направено най-подробно изследване с всички най-модерни средства на тогавашната медицина. “Няма клетка от тялото ми - казва сам поетът, - която да не е изследвана...”

Проведени са над десет консилиума с участието на най-големите съветски медици. Те потвърждават раковата диагноза на българските лекари, но на болния нито веднъж дори не се намеква за истинското му състояние.

През всичкото време той се отнася с известна ирония към положението си. Веднъж казва, че разликата между българските и съветските болници е като между българската и съветската литература.

Състоянието на Разцветников се влошава. Той отказва да се храни и тялото му отслабва. Влошава се и паметта му. Става мнителен и капризен.

Страхува се, че

в яденето му

има отрова

Разказва за някаква жена, която ще измами портиера и ще влезе в стаята му, за да го убие.

През цялото време му вливат кръв, колкото и трудно да се намира неговата група. Умира през нощта на 30 юли 1951 г. Преди смъртта идва в съзнание за няколко минути, но не казва нищо.

На 1 август Разцветников е кремиран. Разходите по всички формалности са поети от Съюза на съветските писатели. ССП и Славянският комитет в СССР организират траурен митинг и гражданска панихида. От българска страна слово произнася Славчо Васев, културен съветник в българското посолство в Москва.

На 7 август урната с праха на поета е предадена на българското посолство. Скоро е изпратена в България и съхранена от Съюза на българските писатели, тъй като Разцветников няма близки роднини.

Председателят на СБП Георги Караславов поставя урната на бюрото си. На сутринта чистачката забелязва “красивата кутийка”. Не устоява на изкушението да я отвори и решава че тя е “пълна с пепел”. Изхвърля “пепелта” в кофата за боклук.

На церемонията по погребението урната е пълна с пръст.