Как се пише кратък разказ или роман? За 3 месеца и 400 лв. се учат правилата, другото е талант

Поетесата и писателка Кристин Димитрова от години прави от писателите творци

“Когато искам да прочета нещо хубаво, сядам и си го написвам”, гласи една сентенция, която се приписва на Марк Твен.

Напоследък все повече хора се изкушават да пишат и четат неща, които ги вълнуват, но писането не е проста работа. А тези, които го знаят, посещават курсове по творческо писане.

Не само белият лист, но и популярността на социалните мрежи, в които всеки може да се изявява като писател, превърна желанието да се учиш да пишеш в модна тенденция. Затова и курсовете, които подготвят дали бъдещи писатели, или просто графомани, в последно време никнат като гъби. Някои са строго профилирани само за проза, други - за поезия, а трети са комбинирани.

Сред лекторите може да се видят имената на известни пера в българската литература като Георги Господинов, Иво Сиромахов и др. На много места обаче преподават новоизлюпени поети или просто учители по литература.

Цените са различни - около 10 лв. на час, или 300-400 лв. за по-продължително обучение - до 3 или 6 месеца. Тъй като много от кръжочниците са в активна възраст, занятията се провеждат предимно вечер за по час-два и са по веднъж или два пъти седмично. В зависимост от практиката на преподавателя се дават и домашни на начинаещите творци. И макар да съществуват школи по писане за дечица, повечето курсове по творческо писане са предназначени за хора над 16-годишна възраст.

Един от дългогодишните лектори в такъв тип занимания е поетесата и писателка Кристин Димитрова. Освен че владее писането в мерена и немерена реч с издадени много книги и редица награди зад гърба си, тя умее да предава знанията и опита си и на прохождащи в творчеството, най-често през практически задачи.

“Човек не отива на курс по творческо писане само за да чуе отново Аристотел за структурата на сюжета (въпреки че чува и това), а за да се пробва като писател, да провери има ли въобще писател у него, та евентуално да го измъкне навън. Водещият подготвя 3-4 задачи – това е възможният максимум. Задачите трябва хем да предизвикват някаква буря от спомени и мисли в главата, хем да развиват конкретно литературно умение – например портрет чрез действия, обстановка, фокус на разказвача, конфликт, съспенс”, разказва Димитрова. Няма ограничения във възрастта за записване в курс по творческо писане, но тенденцията показва, че повечето са предимно ученици и студенти от 15- до 35-годишна възраст, много рядко до 40 г.

“По-възрастни хора не съм видяла да се записват, а това е жалко. Много е тъжно това, че в България минеш ли средната възраст, вече не смяташ, че си достоен за инвестиция в себе си”, обяснява поетесата. В курсовете учи начинаещите творци най-вече да пишат по даден повод и да дават писмен израз на представите и мислите си, и когато те ги излеят върху листа, сами да видят какво има в тях.

“Често пъти не знаем

какво има в главата

ни, преди да го

напишем

Близко е до психоанализата – ровим в умовете си и се стремим да избистрим представата си за нещата. Да отделим клишето. Да изпънем посоката напред според личната нагласа”, обяснява още тя. И макар в чужбина този тип занимания да са широко разпространени и сред по-опитните творци, тук се посещават главно от начинаещи.

Преди време водила курс на група, в която хората се записвали на случаен принцип, просто който е видял обявата. Отчита го като голям провал. “Част от курсистите в него вече участваха в някакъв техен си литературен обмен из социалните мрежи и макар да нямаха издадени книги, бяха насъбрали самочувствие на автори. Истината е, че до един пишеха някакви летливи, асоциативно-артистични импресии между поезията и прозата, но нямаха представа, че си приличат. Част от тях се увлякоха по работата и развиха интересни нови качества. Другата половина обаче се обедини в отпор срещу опитите ми да ги раздвижа и бойкотира задачите. Ако им казвам да пишат за човек, те пишат за кръв в залеза, ако им кажа да пишат за драматичен сблъсък, те пишат как се излежават на дивана. И ме гледат предизвикателно, един вид, няма да допусна да ми развалиш стила. Е, не им го развалих”, разказва Кристин Димитрова. 

В рамките на обучението се прилагат различни техники, като основното е да се даде стимул на мисълта. Понякога от дребен предмет, поставен пред всички, се появяват колкото курсисти, толкова и истории. “Смайващи са различните пътища, по които мисълта ни се движи. Дори и гугъл още не ги знае всичките, независимо от колко време ни чете”, казва преподавателката. Твърди, че не всеки може да се научи да пише увлекателни текстове, но пък никой не знае какво може и какво не може, преди да е опитал.

Цената и периодът на провеждане на курсовете по творческо писане са различни. Едно е сигурно - писането е изкуство, а то - занаят. И иска много труд.

“Представете си Васко Василев, който взима като дете цигулката, изсвирва нещо от Паганини, а после я хвърля и казва: “Тази година няма да свиря повече. Ще чакам да ми дойде вдъхновението”. Или Микеланджело, който не разбира нищо от бои, грунд, фрески, но приема поръчката за Сикстинската капела. Музата е това, което имаш да кажеш на света. Занаятът ти дава умението да го кажеш”, казва Димитрова. И както във всеки занаят, в писането също има мода. Влияе се от много фактори, но “по-силните авторски гласове огъват реалността, сами създават модата.”

В зависимост от жанра, в който творецът иска да се изявява, трябва да мисли за различни неща. Ако се готви да издава книга, трябва да мисли на първо място за това, което иска да каже. Да изпълни вътрешните си критерии и чак след това да публикува резултата сред хората. Ако обаче пише за списание или вестник, трябва да има предвид основно публиката си. “Потенциалните му читатели прости ли са, сложни ли са, професори ли са, сноби ли са, политици ли са? Нормално ли е да напишеш социологичен коментар за вестник “Психо”?”, дава пример преподавателката.

Заглавието също е сред важните фактори - то е първата кукичка, която хваща погледа. А след прочитането на книгата доброто заглавие става още по-важно. “Но знам и недоразумения по въпроса. На един познат, строителен инженер, му бяха подарили по случай някаква годишнина “Строители на съвременна България”. Мислели са, че вътре става дума за важни строежи. Но това е най-хубавата грешка, за която се сещам. Там, където знанието не достига, случайността идва на помощ”, разказва Кристин Димитрова. 

Според нея музата е в самото писане.

“Музата е

сметкаджийка и

отбягва ленивите

фантазьори

Дава им шанс, но не остава при тях”, обяснява тя.

При нея желанието за писане идва малко след любовта към четенето. Много обичала книгите, но нямала представа как хората са ги написали. “После пробвах така, само за себе си, и това ми достави неимоверно удоволствие. Не щеш ли, бях влязла в територия, в която човек може да си измисля колкото си иска. “О, ми добре тогава – казах си, – тъкмо за мене работа!” После пък ми беше трудно да се престраша да покажа написаното, защото ме беше страх да не се изложа. След полупреодоляването и на този страх просто продължих нататък”, разказва тя. И до днес пази първото си стихотворение, но спестява заглавието на творбата, “тъй като е пълна дивотия”, скромно отбелязва Димитрова. Всяка своя творба показвала първо на покойния си вече съпруг - големия преводач и поет проф. Владимир Трендафилов.

“Той се хранеше с книги, дишаше текстове. Литературата беше част от общия ни свят. Докато беше жива майка ми - Томица Савова, също ми четеше нещата. Тя беше редактор в издателство и също страстен читател. Това беше семейният ми клуб за предварително тестване на резултатите сред публиката”, спомня си тя. Неминуемо е при това струпване на талантливи гени синът ѝ - Константин Трендафилов, също да не е успешен писател и поет. 

По-младата аудитория го познава и под псевдонима Папи Ханс, но преди да започне да пее, той издаде две стихосбирки и един роман. Кристин Димитрова обаче казва, че не тя го е научила да пише толкова добре. “Бях му редактор на романа и съм му връщала части от ръкописа за техническа преработка, например съкращаване на предълги изречения, изказани от по-семпъл герой. Но не съм го учила на нищо. Всеки мой опит да го науча на нещо е завършвал със скандал. Ако случайно е научил нещо от мен, откраднал го е”, казва тя.

Никога обаче не е редактирала стихове на талантливия си наследник. Дори не знаела, че пише, докато един ден не попада случайно на негово стихотворение в интернет и като горда (и доста изненадана) майка го пуска на стената си във фейсбук. “Последва ледено телефонно обаждане да не му се ровя из блога. Нямаше как да го пратя на майната си, защото това пак означаваше при мен. После един ден дойде сам с цяла папка да ме пита дали от това става книга. Аз ги изчетох и казах: “Всичките влизат”. Прочете ги и баща му и отдели няколко настрана с думите: “Не са на нивото на останалите”. Същото направи и редакторът, Марин Бодаков. Това е всичко от нас. С издателката му Божана Апостолова го запозна неговият приятел Илиян Любомиров, по това време подвизаващ се под псевдонима Августин Господинов. И Божана, която умее да рискува, взе още един дебютант”, разказва Димитрова.

Дала обаче важен съвет на сина си - да знае, че има добри и лоши дни. Но докато работиш върху нещо, и лошите дни са добри. Същото казва и на курсистите си. Макар че признава, че почти постоянно е скарана с поезията и от време на време сяда да пише, за да ѝ се донакара. “Ако прозата е вино или бира, поезията е високоградусов шот. Не можеш да изпиеш крайно много. Не можеш да останеш безразличен”, казва Кристин Димитрова.