Днес беше последният ми реален ден в училище. Матурите свършиха и сега всичко,което ми остава, e да чакам 'с нетърпение' бала.

В лудницата покрай именно този бал, матурите и пр. нямах време да отворя списанието. До днес. Наложи ми се да чакам, стоейки до една жена, която говореше за двете си котки- Желязко и Гергана- и, не че не ми беше интересно, но реших вместо да слушам за шампоана против 'козинопад', да почета малко от 'Хай Клуб'.

И ето че още с първата страница истината ме 'удари' - в колонката си Мила говори за дванадесетокласниците и така характерното броене до 12. И аз виках, и аз броях и пак ще го правя съвсем скоро. Само че за мен всяка една изкрещяна с пълно гърло цифра обозначава безвъзвратно изгубените години и идването на нещо много по-грандиозно... и много по-страшно.

И оттук нататък няма как да не свържа всичко прочетено с думите на Мила.
Какво ли ще се случи с нас - сегашните абитуриенти - в бъдеще? Някои 'герои' на списанието (като Джъстин Бийбър и Деми Ловато), които са доста по-малки от нас, вече са намерили своето поприще, а ние тепърва трябва да си пробиваме път в живота. Може би ни предсои да открием нови неподозирани таланти, подобно на участниците в 'България търси талант' или, ако това не се случи, винаги имаме утешителна награда - Биг Брадър. Макар че, за да бъдеш идиот и да си го признаеш пред цяла България, също се изисква известен талант...

Може би ще имаме перфектните семейства - като на Крис Мартин и Гуинет Полтроу, на Хайди и Сийл, на Джен Гарнър и Бен Афлек, а може и, не дай си боже!, като на 'брадърите'. Може би ще си имаме и малки бебоци с големи бузки - като на Параскева Джукелова (която, трябва да кажа, ми е адски симпатична, особено след като един много специален за мен човек ми каза, че му приличам на нея :) ). Някои от нас несъмнено ще предпочетат да 'гонят' кариера пред това да сменят пелени. Няма лошо. Примери има много за известни хора, които поставят кариерата на първо място (в списанието: Теди Велинова и Люси). Други пък успяват да съчетаят и двете.
Като Кристина Агилера. Тя обаче може да си говори колкото иска,че след като е станала майка, е станала и по-женствена и сексапилна, само че аз не мисля,че феновете й оценяват това. Не мисля,че въобще някой го оценява. В този бранш е непростимо да изчезнеш от светлините на прожекторите с месеци, пък било то и заради собственото си отроче. Завръщането е трудно, едва ли не всичко трябва да започне наново, а на Агилера явно не й се иска да чака, та е заложила на сигурното - щом Лейди Гага се продава, защо и тя да не се?! Вижте, по този въпрос може да се поспори доста, тъй като: първо, ако говорим за прилика, то Лейди Гага прилича на Агилера, а не обратното; второ, коя себеуважаваща се модерна изпълнителка не е копирала Мадона на определен етап от своята кариера?!; трето, Кристина е направила един чудесен микс, подражавайки на модерни и класически творци, което трябва да й се признае :)

Отварям страницата и стигам до AC/DC. Е, тук ме хванахте - нямам какво да кажа... Всъщност, да си призная, не съм им голям фен. Може би наистина съм родена прекалено късно, а може би Металика са окупираи изцяло пристрастията ми към класическите рок банди. И все пак изпитвам много силен респект към името на бандата, а какво остава към тяхното творчество и към самите рокаджии. Някои неща никога не остаряват...

Иска ми се да кажа по нещо и за Д2 и по-специално за Дидо и Митко Кърнев. Помня, когато ги срещнахме съвсем случайно около сцената на концерта на Миро. Помня как си поговорихме с тях и те бяха толкова естествени и непринудени,че ако не беше необяснимо силното ми привличане към Миро, бих казала,че те ми бяха по-забавни и готини от самия концерт... Нооо няма да го кажа :)

Статията за Неманя Видич също ме зарадва адски много - защото е именно за него - един от най-добрите защитници в света, който сякаш остава в сянка; защото е от Ман Юнайтед (...); и защото ни подсказва още една алтернатива за бъдещето - да следваме мечтите си. Или просто да правим това,в което сме най-добри,както го е направил той и е успял.

Писмото на Киприяна, за разлика от целия брой, който беше доста интересен и забавен, ме натъжи... Явно тя е била една от онези, които с кеф са крещели 12-ката... което за мен е напълно неразбираемо, но това е друг въпрос.

И така, и този брой свърши, но с него, за съжаление, няма да спрат мислите за училището и за новия живот. Следващия път, когато броя, крещейки (или крещя,броейки...), сигурно няма да стигна до заветното 12, задавена от сълзи. Ще се огледам, ще видя хората, с които съм прекарала най-прекрасните години от живота си, безгласно ще им благодаря за всичко и ще им кажа колко много ги обичам.

Последно сбогом от мен - 'гимназистката'. Другия път, когато пиша,вече ще бъда възрастен човек, взел живота в ръцете си, а не безгрижното хлапе, което пищи на поредния постер на любимата звезда в любимото списание. Май да крещиш до 12 не е толкова хубаво, колкото изглежда, нали?...