Ако можеше Луната да ме чуе...

Ако можеше Луната да ме чуе...

Навън е нощ и мрак обвзел е тишината,
а аз вървя сама из тъмнината..
Само звездите осветяват моя път,
и отново чувсвам болка в свойта гръд.

Ако можеше Луната да чуе моя глас
и да дойде тихичко до теб.
Щеше да ти каже през сълзи в захлас,
че моя живот от теб е обвзет.

И лежа сама в полето,
гледам и се моля на небето.
За секунда дори аз да те зърна,
топло в твоите прегръдки да се върна.

Ако можеше Луната да ме разбере
и да се вслуша в моята история.
На сутринта тя нямаше да иска да се прибере,
щеше да узнае, че любовта не е теория.

И как така и аз, и ти я виждаме,
но толкова далече сме един от друг.
Дали на любовта на влюбените не завиждаме,
обичам те безумно много и искам да си тук.

И никой друг не ще обичам,
дори и да ме задължават не ще отричам,
че само на тебе ще се вричам,
че само тебе ще събличам.

Ако всичко това Луната го знаеше,
дори за миг нямаше да траеше.
По някакъв начин щеше да ни събере,
да ни види заедно сърце до сърце.

И едва тогава историята ще приключи,
тогава, когато любовта в плен ни заключи.
Когато мога да благодаря на Луната за това,
че успя за нас да промени света.
И нека всички и навсякъде узнаят.
Че те обичам безкрайно - в очите ми това да го познаят.

Грациела Димитрова