„Делото на Горбачов далеч не се разбира и тълкува така, както би трябвало, в различните части на света. В страните от бившия Съветски съюз той се смята за национален предател, докато за Запада и новите демокрации, които възникнаха от рухването на комунизма, се приема като голям реформатор, който е променил нещата към един по-демократичен и по-справедлив свят.” – Желю Желев
„Аз почуках на вратата на историята и тя се отвори, отвори се и за тези, за които се стараех.” – Михаил Горбачов
Книгата на Михаил Горбачов „Насаме със себе си” е много личен разказ за живота му на син, баща, другар, приятел и най-вече на съпруг, имал щастието да изживее почти 50 години с любимата жена. С много топлина, откровено, човешки разказва за трудните и щастливи моменти, изпълнени с взаимна подкрепа. Книгата не може да остане само изповед на преживените мигове на щастие и болка, разказът неминуемо следва житейския път на автора, преплетен с историческата съдба на страната, на която остава верен цял живот.
Защо толкова бързаха
Спомних си сега телевизионно предаване, посветено на 5-годишнината от разпадането на СССР. В него участваха Г. Шахназаров, С. Шушкевич, Г. Бурбулис и други.
Водещият попита Г. Бурбулис:
– Значи проектът ОНД не се осъществи?
Отговорът му беше:
– Да.
– А какво можеше да бъде вместо ОНД? – попита водещият.
Отговорът на Бурбулис:
– Навярно все пак един „мек” горбачовски Съюз.
Г. Бурбулис просто се измъкваше, шмекеруваше, заблуждаваше.
През всичките години той подтикваше Елцин и сам упорито „работеше” за разпадането на Съюза.
Но Съюзът можеше да се обнови и запази. И аз докрай се придържах към тази линия. Това тревожеше, плашеше противниците на Съюза.
През ноември 1991 година Едуард Шеварднадзе се върна на поста министър на външните работи на СССР. За съюзните републики и за света това беше сигнал за намерението на президента на СССР отново да разгърне активна външна политика по всички азимути. Това назначение сдържаше и някак уравновесяваше едностранната прозападна външнополитическа линия на козиревското МВнР на РСФСР. С една дума, въпреки гръмогласните твърдения на противниците на запазването на съюзната държавност, че Съюзът бил престанал да съществува и се разпаднал, аз продължавах да „събирам камъни” и да се сражавам за Съюза „до последния куршум”.
Ето в такава обстановка Елциновото ръководство реши да форсира своите сепаратистки и ликвидаторски планове. Зад гърба на президента на СССР Елцин използва поверителни контакти със заместник-министъра на отбраната на СССР генерал Грачов, министъра на вътрешните работи на СССР генерал В. Бараников и министъра на отбраната на СССР Е. Шапошников. Той успя да си подсигури тяхната подкрепа при подготовката и реализацията на Беловежките съглашения. Как трябва да се оценят тези постъпки на генералите, заклели се във вярна служба на Съюза?
След като в Беловежката гора обявиха Съюза за „бивш” и доложиха за това най-напред на президента на САЩ (?!), тримата републикански „вождове” все пак се страхуваха от срещата с президента на Съюза, насрочена предварително за 9 декември в Кремъл. Кравчук и Шушкевич не посмяха да дойдат в Москва. А Елцин се презастрахова, като поиска да гарантирам неговата сигурност.
Какво можеше да направи президентът на обявения за несъществуващ Съюз? Да арестува Елцин и неговите съучастници за явно противоконституционни действия? Но работата дори не е в това, че президентът на Съюза вече нямаше пълен контрол над органите за сигурност, над армията. Ако бях се решил да използвам някаква част от силовите структури, това неизбежно би довело до остър политически конфликт, криещ заплаха от кръв и далече отиващи негативни последици. Не можех да направя това – просто щях да престана да бъда самият себе си. Но не се канех да „сдавам” Съюза дотогава, докато все още се виждаше възможност за спасяването му, и затова се борех за запазването на Съюза.
На 9 декември заявих, че е необходимо във всички Върховни съвети на съюзните републики и Върховния съвет на СССР да се обсъди както договорът за Съюз на суверенните държави, така и съглашението, прието в Беловежката гора. А тъй като съглашението предлагаше друга форма на държавност, което е от компетенцията на Конгреса на народните депутати на СССР, заявих, че е необходимо да се свика такъв конгрес, и не изключих провеждането на всенароден референдум по този въпрос.
В отговор на това изявление ръководствата на Върховните съвети на РСФСР и Белорус блокираха свикването на Конгреса на народните депутати на СССР, като отзоваха от него своите представители. Обсъждането на проекта за Съюзен договор в парламентите на републиките беше провалено.
Руското ръководство с цената на всичко се стремеше да получи одобрение на беловежкото съглашение с явно болшинство на парламента. За тази цел Хасбулатов използва дори Зюганов. Политическият, информационно-психологическият и всякакъв натиск върху народните депутати на РСФСР, включително върху членовете на РКП, които проявяваха колебание или отрицателно отношение към беловежкия сговор, даде резултат. От 201 депутати „за” беловежкото съглашение гласуваха 188 души, „против” – 6-има, въздържаха се 7. (Беловежките съглашения бяха ратифицирани от Върховния съвет на РСФСР на 12 декември 1991 година.) Против ликвидирането на Съюза гласуваха само С. Н. Бабурин, В. Б. Исаков, И. В. Константинов, С. А. Полозков, П. А. Лисов, Н. А. Павлов. Във Върховния съвет на Русия обсъждането и решаването на съдбоносния за страната проблем премина в набързо организираната атмосфера на победоносен ултрапатриотизъм. В изказванията на Елцин и другите автори на съглашението се твърдеше: като се освободи от Съюзния център, Русия ще може да установи по-справедливи и здрави връзки с другите републики. Всички съмнения и въпроси, които се появиха у редица депутати, бяха отхвърлени. Комунистът космонавт Севастиянов призоваваше всички да гласуват „за”, за да се „избавят от Горбачов”. Резултатите от гласуването бяха посрещнати с бурни овации, всички станаха прави. Така радикалдемократите с участието на комунистите погребаха Голямата Русия, чийто наследник по същество беше Съветският съюз. И само след по-малко от две години – през октомври 1993-та – президентът Б. Елцин разгони този Върховен съвет много по-жестоко, отколкото болшевиките Учредителното събрание през 1918 година, като го разстреля с оръдията на танковете.
И досега впрочем не се знае колко хора са загинали през онези дни. Извозваха ги спешно с трайлери и ги погребваха неизвестно къде. Елцин се боеше, че ще му се наложи да отговаря за всичко, което се случи, и предложи размяна: да не започва съдебно дирене на целия този трагичен епизод, свързан с разстрела на парламента, в такъв случай той е съгласен да се амнистират кагебистите, които се разследваха във Върховния съд.
Ето такъв престъпен бартер беше направен. 
А какво да се прави сега? Мисля, че е възможен качествено нов Съюз на независимите държави, но до него сме още далече. А сега създаденият Митнически съюз между Русия, Казахстан, Белорус и други е крачка в правилна посока.
... На 23 декември 1991 година в Ореховата стая цял ден, както се казва, предавах на Борис Елцин президентските дела в присъствието на Александър Яковлев. Договорихме се: на 30 декември съюзният апарат е длъжен да прекрати дейността си.
... По това време, вече през 1990 година, съветските учени и архивисти, които работеха в съвместната съветско-полска комисия по така наречените бели петна в отношенията между Съветския съюз и Полша, откриха документи на конвойните войски на НКВД, които косвено, но твърде убедително свидетелстваха за непосредствената отговорност на Берия, Меркулов и техните помощници за катинските престъпления.
По време на визитата на президента на Полша Войчех Ярузелски на 13 април 1990 година аз заявих публично за откритите от съветските историци списъци и други архивни материали на Главното управление за военнопленниците и интернираните към НКВД на СССР, които съдържаха фамилиите на полските граждани, които са били в Козелския, Осташковския, Старобелския лагер на НКВД през 1939 – 1940 година. В официалното съобщение на ТАСС от 13 април 1990 година съветската страна, изразявайки дълбоко съжаление във връзка с катинската трагедия, заяви, че „катинската трагедия е едно от тежките престъпления на сталинизма”. Тогава беше възбудено наказателно дело, взето за разследване от Главната военна прокуратура под № 159.
На срещата с Елцин на 23 декември 1991 година му показах, прочетох и предадох документите от „Специалната папка” за Катин, за които научих едва на заранта същия ден от сътрудниците в архива. Уговорихме се да ги предаде на поляците. „Сега – казах му – това е вече твоя мисия, Борис Николаевич.” Но почти година по-късно, през октомври 1992-ра, екипът на Елцин, който организира „Делото на КПСС в Конституционния съд”, представи документите от „Специалната папка” за Катин (по-точно техни копия) с твърдението, че те били намерени „случайно” и че Горбачов ги бил „криел” от поляците. А нали всичко по този случай е известно и сега на живите и здрави сътрудници.
Трудно е да се каже защо Елцин е предал на полската страна копията на тези страшни документи чак през октомври 1992 година, а не по време на визитата на президента Лех Валенса в Москва през май 1992 година. Но пък не са забравили да разтръбят измислицата за Горбачов... През 1994 година „Катинското дело” беше прекратено и материалите по него бяха засекретени. Мисля, че логичното продължаване на разследването на всички обстоятелства и на кръга фигуранти от „Катинското дело” ще стане възможно в резултат на приетото по-рано решение от Д. А. Медведев, за което той съобщи във връзка с гибелта на президента на Полша Лех Качински в авиокатастрофата през пролетта на 2010 година.
Бих искал да спомена и друго обстоятелство, което се отнася за измислиците, че уж в работната беседа с Елцин съм предявил „огромен списък от претенции” за привилегии и искане да ми се предостави специален статут за неприкосновеност, който да ме освобождава от наказателна и друга съдебна отговорност. Наистина по време на разговора естествено се засягаха въпроси за статута на президента на СССР след прекратяването на неговите служебни задължения. Включително и за охраната му като носител на държавната тайна. В тази връзка, а по-точно без никаква връзка и без каквито и да било претенции от моя страна, Елцин заяви почти като заплаха, че не може да става и дума за неприкосновеност на президента на СССР след излизането му в оставка, а ако вие се чувствате виновен, то по-добре, значи, признайте си сега, докато още сте президент. 
Без непоисканите от мен гаранции за президентска неприкосновеност преживях почти двайсет години. През тези години изпитах какво ли не: от нелепото искане в течение на 24 часа да освободя президентското жилище и вилата до забраната да излизам в чужбина (включително и за погребението на моя приятел Вили Бранд). От инсценировката на някакво подобие на Нюрнбергски процес над КПСС и Горбачов до позорната блокада с военни и лишаване от права на Фонда Горбачов, забрана за изказвания в СМИ и за издаването на моите книги. Да не говорим за вече падналата до два долара пенсия и маса други дребни и големи пакости от страна на старо-новата руска номенклатура и нейния „вожд”.
Това е илюстрация на „беловежката цивилизация”, до чието равнище доведоха страната. Така, оказва се, както напълно сериозно се твърди в мемоарите на Б. Елцин: „Ние искахме да създадем прецедент на открит, освободен, спокоен живот на ексглавата на държавата и го създадохме. За първи път в руската история въпреки всичко го направихме”. Ето ти такъв „прецедент”, такава „иновация”. Демагогия от висша класа.
Въпреки това за първия президент на Руската федерация (Елцин) със специален указ са фиксирани неприкосновеност от следствие и съд, за сметка на държавата е създадена библиотека в Санкт Петербург на неговото име, отделена е прекрасна сграда в центъра на Москва за Фонда. Това наистина е голяма крачка напред в сравнение с „беловежката цивилизация”.
Последните дни преди да напусна Кремъл, разговарях по телефона с Кол, Митеран, Мейджър, Буш, Брайън Мълруни и други мои политически партньори. Те се интересуваха от моята позиция, моите оценки, моите прогнози на ситуацията. Въпреки че продължавам да смятам, че ходът на събитията тръгна не в посоката, която за мен беше правилна, аз уверих моите събеседници, че ще използвам всички възможности, за да съдействам за жизнеспособността и ефикасността на Общността. „Най-лошото – предупреждавах – ще стане, ако дезинтеграцията прогресира. Важното е да не се допусне това.”
Затова подчертавах необходимостта за подкрепа от страна на Запада на Общността и особено на Русия. Акцентирах върху актуалността от финансова и продоволствена помощ. Събеседниците се интересуваха от моите планове след Кремъл. Уверих ги, че не се каня да се крия в гората, няма да напусна политиката и обществения живот. И в новите условия ще подкрепям според силите си демократичните реформи, които бяха започнати с перестройката.
Няма да скрия, вниманието, уверенията и добрите пожелания на моите стари познати малко повдигнаха моето не най-добро настроение. Не ме напускаше чувството на тревога за съдбата на великото дело, започнато – ще кажа без излишна скромност – от мен и моите съмишленици. Това чувство на тревога донякъде се балансираше може би само от убедеността, че за обновлението на страната, обществото, живота на моите съграждани аз съм направил и съм готов да направя всичко, което е било по силите и възможностите ми.
Размишлявайки какво да съдържа моето последно президентско обръщение към съгражданите, отхвърлих съветите да не засягам амбициите на учредителите на Общността. Реших да дам реалистична оценка на хода и резултатите от събитията. Да подчертая опасността от разпадането на държавността, необходимостта да се пазят завоеванията, които успяхме да постигнем през годините на перестройката. Когато на 25 декември излязох с изявление за прекратяване на дейността като президент на СССР, аз изразих моето несъгласие с разчленяването на страната и заедно с това заявих, че ще правя всичко, което е във възможностите ми, подписаните в Алма Ата съглашения да доведат до реална солидарност в обществото и да осигурят изход от кризата в процеса на реформите...
Изминалият четвърт век от началото на перестройката ми дава все нови основания да заявя: „Аз съм убеден в историческата правота на демократичните реформи, започнати през пролетта на 1985 година”. Годините, изминали оттогава, потвърждават не само историческата правота, но и нарастващата актуалност на демократичното обновление на страната. Както и актуалността на основния смисъл на обръщението към съгражданите на 25 декември 1991 година: жизненоважно е да се запазят демократичните завоевания на перестройката. От тези завоевания „не трябва да се отказваме при никакви обстоятелства, под никакъв предлог. В противен случай ще бъдат погребани всички надежди за по-добро бъдеще”. Демократичните завоевания на перестройката, издържали и августовския пуч, след провала му бяха подложени на нови изпитания, вече от страна на режима на личната власт и властта на „семейството”. Този режим беше установен под прикритието на демократични лозунги при подкрепата на радикалдемократите от старо-новата руска номенклатура, при фактическото покровителство от страна на либералните „вождове” на „ДемРусия”. Всички важни решения, засягащи коренните интереси на народа, се вземаха зад гърба му и за негова сметка. Така беше с „шоковата терапия” и стоварилата се приватизация, която хвърли абсолютното болшинство от населението в бедност и нищета и докара безпрецедентна социална поляризация, чийто дълбок отпечатък се възпроизвежда и досега в руското общество. Така беше ликвидиран първият свободно избран руски парламент, разстрелян по заповед на Елцин през октомври 1993 година. Така беше започната войната в Чечня, превърнала се в неспираща и крайно кървава касапница с болезнени последици и досега. Така се превърнаха в шоу за малко неотменените президентски избори през 1996 година с купени избиратели, незаконно изразходвани много милиони долари, груби фалшификации и открито използване от властите на „административния ресурс”. Завзели властта и задържайки я на всяка цена, радикалдемократите се превърнаха в радикаллиберали, забравили за демокрацията и социалната отговорност. В резултат дори самите понятия „демокрация” и „реформи” се оказаха дискредитирани сред народа. В това виждам не толкова главната и безусловна вина на „елита” през 90-те години, колкото колосалната беда на нашето общество и досега. А нали цял свят, усвоявайки уроците на глобалната криза, се стреми да излезе на нови равнища на цивилизацията. На пръв поглед ръководството на страната вижда и разбира това.
За това говори и поставената от руските власти задача за модернизацията. Обаче модернизацията без нов пробив към гражданската активност е просто невъзможна – ако, разбира се, става дума за модернизация на държавата и обществото, а не за чисто технически иновации на отделни направления в производството. Главен субект на социалната модернизация може да бъде гражданинът с неговите права и задължения. Разкрепостяването на човека, превръщането му от „винтче” в активен участник в социално-политическите процеси, способен да прави собствен избор, да влияе на своята лична и гражданска съдба, на хода на живота в своето обкръжение, в своята страна – такава беше целта на перестройката. И в много отношения тя се постигаше. За непълни седем перестроечни години беше направено много. Главното, което донесе перестройката, беше мощният подем към активна обществена, политическа, гражданска дейност на маса нови хора от всички възрасти, цели поколения и особено младежта.
През годините на перестройката гражданското общество в Русия сякаш се пробуди и започна да израства. Да, с крайностите, с излишното митингаджийство, с голяма доза демагогия. Но именно гражданите на Русия не пожелаха и не позволиха страната да се върне във времето отпреди перестройката. Но като отхвърлиха пучистите, гражданите на Русия не съумяха навреме да видят политическия капан, в който ги въвлякоха прекалено оптимистичните демагози и опитните в задкулисните интриги лидери на номенклатурата. „Решителният” вожд, еуфорията от победата се оказаха несъвместими с демокрацията, поначало са й противопоказани. Аз и моите другари в хода на перестройката направихме редица грешки, за които вече говорих. И макар мнозина от моите опоненти да смятаха и смятат, че нито КПСС, нито СССР можеше да се реформират, не мога да се съглася с това. Много можеше и трябваше да се направи по-рано, по-бързо и – както е очевидно сега – по-твърдо. Накрая, стратегическа грешка на перестройката беше недооценката на дълбочината на финансовата и икономическата криза, в която влезе страната. Преминаването към социално ориентирана пазарна икономика можеше и трябваше да започне по-рано и по-сериозно. Дори през 1990 – 1991 година можеше да се удържи и да се предотврати разрушаването на потребителския пазар, като за тази цел се използват необходимите средства, включително за сметка на по-голямо съкращаване на военните разходи.
Разбира се, законен е въпросът: защо лидерите на перестройката не успяха да направят това „по-рано, по-бързо и по-твърдо”, какво им попречи? Започнатият от перестройката процес на дълбоко обновление на такава огромна и много сложна страна, какъвто беше Съветският съюз, изискваше за успешното развитие много повече време, отколкото тези непълни седем години, които бяха отпуснати на перестройката, преди, както се оказа, тя да бъде прекъсната едва ли не на половината път. Противниците на перестройката, които на пръв поглед бяха с противоположна социална ориентация, действаха паралелно и синхронно. Едните спъваха, саботираха обновлението. Другите изискваха то да се ускори, „подюрваха с камшик”, разнебитваха съюзните структури. Под предлог за борба срещу консерватизма „чупеха гръбнака” на Съюзния център, „доразрушаваха” го. През 1991 година перестройката, а заедно с нея цялата съюзна държавност изпитаха два доста мощни заговора срещу себе си: пуча през август и беловежкия сговор през декември. По същество това бяха два държавни преврата, които при всичките различия между техните вдъхновители и организатори имат голяма и твърде характерна прилика:
Първо, и единият, и другият се подготвяха именно като заговори – тайно, зад гърба на народа.
Второ, и единият, и другият нарушаваха съюзната и републиканските конституции.
Трето, и единият, и другият се градяха на лъжа и измама.
Четвърто, и единият, и другият бяха насочени срещу Горбачов, но водеха (в единия случай обективно, а в другия и целенасочено) към разрушаване на държавата.
Но най-важната прилика между тези два държавни преврата е, че зад тях реално стояха интересите на номенклатурата. В единия случай на онази нейна част, която се боеше да не загуби властта и привилегиите. А в другия – на тази, която се стремеше при новите републикански власти да закрепи, „узакони” за себе си фактическото разпореждане със собствеността, която се водеше като „общосъюзна”, „общонародна”, „общодържавна”.
Първият заговор и преврат се провали, защото навреме беше разпознат от общественото съзнание като връщане към годините отпреди перестройката. Вторият преврат успя, тъй като се прикриваше зад същите демократични лозунги, както и борбата за перестройка, с обещания за бързо преодоляване на кризата и по-нататъшно развитие на демокрацията. С други думи, старата номенклатура не успя да измами народа, а при новата, групирала се около Елцин, това поначало стана. Твърде скоро се проявиха и съществените разлики.
Ако кагебистите през август не посмяха да разстрелят руския парламент в Белия дом, то Елцин през октомври 1993 година разстреля без колебания същия този парламент. И тук има един твърде важен и показателен нюанс, за който у нас и досега не е прието да си спомняме. Тази „решителност” на Елцин се обяснява не на последно място с това, че в борбата си срещу парламента президентът на Русия предварително си беше подсигурил съгласието и подкрепата на редица водещи лидери на западни държави, които много бързо му простиха този разстрел или просто „не го забелязаха”.
Из „Насаме със себе си”
Книгата можете да поръчате тук!
„Делото на Горбачов далеч не се разбира и тълкува така, както би трябвало, в различните части на света. В страните от бившия Съветски съюз той се смята за национален предател, докато за Запада и новите демокрации, които възникнаха от рухването на комунизма, се приема като голям реформатор, който е променил нещата към един по-демократичен и по-справедлив свят.” – Желю Желев
„Аз почуках на вратата на историята и тя се отвори, отвори се и за тези, за които се стараех.” – Михаил Горбачов
Книгата на Михаил Горбачов „Насаме със себе си” е много личен разказ за живота му на син, баща, другар, приятел и най-вече на съпруг, имал щастието да изживее почти 50 години с любимата жена. С много топлина, откровено, човешки разказва за трудните и щастливи моменти, изпълнени с взаимна подкрепа. Книгата не може да остане само изповед на преживените мигове на щастие и болка, разказът неминуемо следва житейския път на автора, преплетен с историческата съдба на страната, на която остава верен цял живот.
Защо толкова бързаха
Спомних си сега телевизионно предаване, посветено на 5-годишнината от разпадането на СССР. В него участваха Г. Шахназаров, С. Шушкевич, Г. Бурбулис и други.
Водещият попита Г. Бурбулис:
– Значи проектът ОНД не се осъществи?
Отговорът му беше:
– Да.
– А какво можеше да бъде вместо ОНД? – попита водещият.
Отговорът на Бурбулис:
– Навярно все пак един „мек” горбачовски Съюз.
Г. Бурбулис просто се измъкваше, шмекеруваше, заблуждаваше.
През всичките години той подтикваше Елцин и сам упорито „работеше” за разпадането на Съюза.
Но Съюзът можеше да се обнови и запази. И аз докрай се придържах към тази линия. Това тревожеше, плашеше противниците на Съюза.
През ноември 1991 година Едуард Шеварднадзе се върна на поста министър на външните работи на СССР. За съюзните републики и за света това беше сигнал за намерението на президента на СССР отново да разгърне активна външна политика по всички азимути. Това назначение сдържаше и някак уравновесяваше едностранната прозападна външнополитическа линия на козиревското МВнР на РСФСР. С една дума, въпреки гръмогласните твърдения на противниците на запазването на съюзната държавност, че Съюзът бил престанал да съществува и се разпаднал, аз продължавах да „събирам камъни” и да се сражавам за Съюза „до последния куршум”.
Ето в такава обстановка Елциновото ръководство реши да форсира своите сепаратистки и ликвидаторски планове. Зад гърба на президента на СССР Елцин използва поверителни контакти със заместник-министъра на отбраната на СССР генерал Грачов, министъра на вътрешните работи на СССР генерал В. Бараников и министъра на отбраната на СССР Е. Шапошников. Той успя да си подсигури тяхната подкрепа при подготовката и реализацията на Беловежките съглашения. Как трябва да се оценят тези постъпки на генералите, заклели се във вярна служба на Съюза?
След като в Беловежката гора обявиха Съюза за „бивш” и доложиха за това най-напред на президента на САЩ (?!), тримата републикански „вождове” все пак се страхуваха от срещата с президента на Съюза, насрочена предварително за 9 декември в Кремъл. Кравчук и Шушкевич не посмяха да дойдат в Москва. А Елцин се презастрахова, като поиска да гарантирам неговата сигурност.
Какво можеше да направи президентът на обявения за несъществуващ Съюз? Да арестува Елцин и неговите съучастници за явно противоконституционни действия? Но работата дори не е в това, че президентът на Съюза вече нямаше пълен контрол над органите за сигурност, над армията. Ако бях се решил да използвам някаква част от силовите структури, това неизбежно би довело до остър политически конфликт, криещ заплаха от кръв и далече отиващи негативни последици. Не можех да направя това – просто щях да престана да бъда самият себе си. Но не се канех да „сдавам” Съюза дотогава, докато все още се виждаше възможност за спасяването му, и затова се борех за запазването на Съюза.
На 9 декември заявих, че е необходимо във всички Върховни съвети на съюзните републики и Върховния съвет на СССР да се обсъди както договорът за Съюз на суверенните държави, така и съглашението, прието в Беловежката гора. А тъй като съглашението предлагаше друга форма на държавност, което е от компетенцията на Конгреса на народните депутати на СССР, заявих, че е необходимо да се свика такъв конгрес, и не изключих провеждането на всенароден референдум по този въпрос.
В отговор на това изявление ръководствата на Върховните съвети на РСФСР и Белорус блокираха свикването на Конгреса на народните депутати на СССР, като отзоваха от него своите представители. Обсъждането на проекта за Съюзен договор в парламентите на републиките беше провалено.
Руското ръководство с цената на всичко се стремеше да получи одобрение на беловежкото съглашение с явно болшинство на парламента. За тази цел Хасбулатов използва дори Зюганов. Политическият, информационно-психологическият и всякакъв натиск върху народните депутати на РСФСР, включително върху членовете на РКП, които проявяваха колебание или отрицателно отношение към беловежкия сговор, даде резултат. От 201 депутати „за” беловежкото съглашение гласуваха 188 души, „против” – 6-има, въздържаха се 7. (Беловежките съглашения бяха ратифицирани от Върховния съвет на РСФСР на 12 декември 1991 година.) Против ликвидирането на Съюза гласуваха само С. Н. Бабурин, В. Б. Исаков, И. В. Константинов, С. А. Полозков, П. А. Лисов, Н. А. Павлов. Във Върховния съвет на Русия обсъждането и решаването на съдбоносния за страната проблем премина в набързо организираната атмосфера на победоносен ултрапатриотизъм. В изказванията на Елцин и другите автори на съглашението се твърдеше: като се освободи от Съюзния център, Русия ще може да установи по-справедливи и здрави връзки с другите републики. Всички съмнения и въпроси, които се появиха у редица депутати, бяха отхвърлени. Комунистът космонавт Севастиянов призоваваше всички да гласуват „за”, за да се „избавят от Горбачов”. Резултатите от гласуването бяха посрещнати с бурни овации, всички станаха прави. Така радикалдемократите с участието на комунистите погребаха Голямата Русия, чийто наследник по същество беше Съветският съюз. И само след по-малко от две години – през октомври 1993-та – президентът Б. Елцин разгони този Върховен съвет много по-жестоко, отколкото болшевиките Учредителното събрание през 1918 година, като го разстреля с оръдията на танковете.
И досега впрочем не се знае колко хора са загинали през онези дни. Извозваха ги спешно с трайлери и ги погребваха неизвестно къде. Елцин се боеше, че ще му се наложи да отговаря за всичко, което се случи, и предложи размяна: да не започва съдебно дирене на целия този трагичен епизод, свързан с разстрела на парламента, в такъв случай той е съгласен да се амнистират кагебистите, които се разследваха във Върховния съд.
Ето такъв престъпен бартер беше направен.
А какво да се прави сега? Мисля, че е възможен качествено нов Съюз на независимите държави, но до него сме още далече. А сега създаденият Митнически съюз между Русия, Казахстан, Белорус и други е крачка в правилна посока.
... На 23 декември 1991 година в Ореховата стая цял ден, както се казва, предавах на Борис Елцин президентските дела в присъствието на Александър Яковлев. Договорихме се: на 30 декември съюзният апарат е длъжен да прекрати дейността си.
... По това време, вече през 1990 година, съветските учени и архивисти, които работеха в съвместната съветско-полска комисия по така наречените бели петна в отношенията между Съветския съюз и Полша, откриха документи на конвойните войски на НКВД, които косвено, но твърде убедително свидетелстваха за непосредствената отговорност на Берия, Меркулов и техните помощници за катинските престъпления.
По време на визитата на президента на Полша Войчех Ярузелски на 13 април 1990 година аз заявих публично за откритите от съветските историци списъци и други архивни материали на Главното управление за военнопленниците и интернираните към НКВД на СССР, които съдържаха фамилиите на полските граждани, които са били в Козелския, Осташковския, Старобелския лагер на НКВД през 1939 – 1940 година. В официалното съобщение на ТАСС от 13 април 1990 година съветската страна, изразявайки дълбоко съжаление във връзка с катинската трагедия, заяви, че „катинската трагедия е едно от тежките престъпления на сталинизма”. Тогава беше възбудено наказателно дело, взето за разследване от Главната военна прокуратура под № 159.
На срещата с Елцин на 23 декември 1991 година му показах, прочетох и предадох документите от „Специалната папка” за Катин, за които научих едва на заранта същия ден от сътрудниците в архива. Уговорихме се да ги предаде на поляците. „Сега – казах му – това е вече твоя мисия, Борис Николаевич.” Но почти година по-късно, през октомври 1992-ра, екипът на Елцин, който организира „Делото на КПСС в Конституционния съд”, представи документите от „Специалната папка” за Катин (по-точно техни копия) с твърдението, че те били намерени „случайно” и че Горбачов ги бил „криел” от поляците. А нали всичко по този случай е известно и сега на живите и здрави сътрудници.
Трудно е да се каже защо Елцин е предал на полската страна копията на тези страшни документи чак през октомври 1992 година, а не по време на визитата на президента Лех Валенса в Москва през май 1992 година. Но пък не са забравили да разтръбят измислицата за Горбачов... През 1994 година „Катинското дело” беше прекратено и материалите по него бяха засекретени. Мисля, че логичното продължаване на разследването на всички обстоятелства и на кръга фигуранти от „Катинското дело” ще стане възможно в резултат на приетото по-рано решение от Д. А. Медведев, за което той съобщи във връзка с гибелта на президента на Полша Лех Качински в авиокатастрофата през пролетта на 2010 година.
Бих искал да спомена и друго обстоятелство, което се отнася за измислиците, че уж в работната беседа с Елцин съм предявил „огромен списък от претенции” за привилегии и искане да ми се предостави специален статут за неприкосновеност, който да ме освобождава от наказателна и друга съдебна отговорност. Наистина по време на разговора естествено се засягаха въпроси за статута на президента на СССР след прекратяването на неговите служебни задължения. Включително и за охраната му като носител на държавната тайна. В тази връзка, а по-точно без никаква връзка и без каквито и да било претенции от моя страна, Елцин заяви почти като заплаха, че не може да става и дума за неприкосновеност на президента на СССР след излизането му в оставка, а ако вие се чувствате виновен, то по-добре, значи, признайте си сега, докато още сте президент.
Без непоисканите от мен гаранции за президентска неприкосновеност преживях почти двайсет години. През тези години изпитах какво ли не: от нелепото искане в течение на 24 часа да освободя президентското жилище и вилата до забраната да излизам в чужбина (включително и за погребението на моя приятел Вили Бранд). От инсценировката на някакво подобие на Нюрнбергски процес над КПСС и Горбачов до позорната блокада с военни и лишаване от права на Фонда Горбачов, забрана за изказвания в СМИ и за издаването на моите книги. Да не говорим за вече падналата до два долара пенсия и маса други дребни и големи пакости от страна на старо-новата руска номенклатура и нейния „вожд”.
Това е илюстрация на „беловежката цивилизация”, до чието равнище доведоха страната. Така, оказва се, както напълно сериозно се твърди в мемоарите на Б. Елцин: „Ние искахме да създадем прецедент на открит, освободен, спокоен живот на ексглавата на държавата и го създадохме. За първи път в руската история въпреки всичко го направихме”. Ето ти такъв „прецедент”, такава „иновация”. Демагогия от висша класа.
Въпреки това за първия президент на Руската федерация (Елцин) със специален указ са фиксирани неприкосновеност от следствие и съд, за сметка на държавата е създадена библиотека в Санкт Петербург на неговото име, отделена е прекрасна сграда в центъра на Москва за Фонда. Това наистина е голяма крачка напред в сравнение с „беловежката цивилизация”.
Последните дни преди да напусна Кремъл, разговарях по телефона с Кол, Митеран, Мейджър, Буш, Брайън Мълруни и други мои политически партньори. Те се интересуваха от моята позиция, моите оценки, моите прогнози на ситуацията. Въпреки че продължавам да смятам, че ходът на събитията тръгна не в посоката, която за мен беше правилна, аз уверих моите събеседници, че ще използвам всички възможности, за да съдействам за жизнеспособността и ефикасността на Общността. „Най-лошото – предупреждавах – ще стане, ако дезинтеграцията прогресира. Важното е да не се допусне това.”
Затова подчертавах необходимостта за подкрепа от страна на Запада на Общността и особено на Русия. Акцентирах върху актуалността от финансова и продоволствена помощ. Събеседниците се интересуваха от моите планове след Кремъл. Уверих ги, че не се каня да се крия в гората, няма да напусна политиката и обществения живот. И в новите условия ще подкрепям според силите си демократичните реформи, които бяха започнати с перестройката.
Няма да скрия, вниманието, уверенията и добрите пожелания на моите стари познати малко повдигнаха моето не най-добро настроение. Не ме напускаше чувството на тревога за съдбата на великото дело, започнато – ще кажа без излишна скромност – от мен и моите съмишленици. Това чувство на тревога донякъде се балансираше може би само от убедеността, че за обновлението на страната, обществото, живота на моите съграждани аз съм направил и съм готов да направя всичко, което е било по силите и възможностите ми.
Размишлявайки какво да съдържа моето последно президентско обръщение към съгражданите, отхвърлих съветите да не засягам амбициите на учредителите на Общността. Реших да дам реалистична оценка на хода и резултатите от събитията. Да подчертая опасността от разпадането на държавността, необходимостта да се пазят завоеванията, които успяхме да постигнем през годините на перестройката. Когато на 25 декември излязох с изявление за прекратяване на дейността като президент на СССР, аз изразих моето несъгласие с разчленяването на страната и заедно с това заявих, че ще правя всичко, което е във възможностите ми, подписаните в Алма Ата съглашения да доведат до реална солидарност в обществото и да осигурят изход от кризата в процеса на реформите...
Изминалият четвърт век от началото на перестройката ми дава все нови основания да заявя: „Аз съм убеден в историческата правота на демократичните реформи, започнати през пролетта на 1985 година”. Годините, изминали оттогава, потвърждават не само историческата правота, но и нарастващата актуалност на демократичното обновление на страната. Както и актуалността на основния смисъл на обръщението към съгражданите на 25 декември 1991 година: жизненоважно е да се запазят демократичните завоевания на перестройката. От тези завоевания „не трябва да се отказваме при никакви обстоятелства, под никакъв предлог. В противен случай ще бъдат погребани всички надежди за по-добро бъдеще”. Демократичните завоевания на перестройката, издържали и августовския пуч, след провала му бяха подложени на нови изпитания, вече от страна на режима на личната власт и властта на „семейството”. Този режим беше установен под прикритието на демократични лозунги при подкрепата на радикалдемократите от старо-новата руска номенклатура, при фактическото покровителство от страна на либералните „вождове” на „ДемРусия”. Всички важни решения, засягащи коренните интереси на народа, се вземаха зад гърба му и за негова сметка. Така беше с „шоковата терапия” и стоварилата се приватизация, която хвърли абсолютното болшинство от населението в бедност и нищета и докара безпрецедентна социална поляризация, чийто дълбок отпечатък се възпроизвежда и досега в руското общество. Така беше ликвидиран първият свободно избран руски парламент, разстрелян по заповед на Елцин през октомври 1993 година. Така беше започната войната в Чечня, превърнала се в неспираща и крайно кървава касапница с болезнени последици и досега. Така се превърнаха в шоу за малко неотменените президентски избори през 1996 година с купени избиратели, незаконно изразходвани много милиони долари, груби фалшификации и открито използване от властите на „административния ресурс”. Завзели властта и задържайки я на всяка цена, радикалдемократите се превърнаха в радикаллиберали, забравили за демокрацията и социалната отговорност. В резултат дори самите понятия „демокрация” и „реформи” се оказаха дискредитирани сред народа. В това виждам не толкова главната и безусловна вина на „елита” през 90-те години, колкото колосалната беда на нашето общество и досега. А нали цял свят, усвоявайки уроците на глобалната криза, се стреми да излезе на нови равнища на цивилизацията. На пръв поглед ръководството на страната вижда и разбира това.
За това говори и поставената от руските власти задача за модернизацията. Обаче модернизацията без нов пробив към гражданската активност е просто невъзможна – ако, разбира се, става дума за модернизация на държавата и обществото, а не за чисто технически иновации на отделни направления в производството. Главен субект на социалната модернизация може да бъде гражданинът с неговите права и задължения. Разкрепостяването на човека, превръщането му от „винтче” в активен участник в социално-политическите процеси, способен да прави собствен избор, да влияе на своята лична и гражданска съдба, на хода на живота в своето обкръжение, в своята страна – такава беше целта на перестройката. И в много отношения тя се постигаше. За непълни седем перестроечни години беше направено много. Главното, което донесе перестройката, беше мощният подем към активна обществена, политическа, гражданска дейност на маса нови хора от всички възрасти, цели поколения и особено младежта.
През годините на перестройката гражданското общество в Русия сякаш се пробуди и започна да израства. Да, с крайностите, с излишното митингаджийство, с голяма доза демагогия. Но именно гражданите на Русия не пожелаха и не позволиха страната да се върне във времето отпреди перестройката. Но като отхвърлиха пучистите, гражданите на Русия не съумяха навреме да видят политическия капан, в който ги въвлякоха прекалено оптимистичните демагози и опитните в задкулисните интриги лидери на номенклатурата. „Решителният” вожд, еуфорията от победата се оказаха несъвместими с демокрацията, поначало са й противопоказани. Аз и моите другари в хода на перестройката направихме редица грешки, за които вече говорих. И макар мнозина от моите опоненти да смятаха и смятат, че нито КПСС, нито СССР можеше да се реформират, не мога да се съглася с това. Много можеше и трябваше да се направи по-рано, по-бързо и – както е очевидно сега – по-твърдо. Накрая, стратегическа грешка на перестройката беше недооценката на дълбочината на финансовата и икономическата криза, в която влезе страната. Преминаването към социално ориентирана пазарна икономика можеше и трябваше да започне по-рано и по-сериозно. Дори през 1990 – 1991 година можеше да се удържи и да се предотврати разрушаването на потребителския пазар, като за тази цел се използват необходимите средства, включително за сметка на по-голямо съкращаване на военните разходи.
Разбира се, законен е въпросът: защо лидерите на перестройката не успяха да направят това „по-рано, по-бързо и по-твърдо”, какво им попречи? Започнатият от перестройката процес на дълбоко обновление на такава огромна и много сложна страна, какъвто беше Съветският съюз, изискваше за успешното развитие много повече време, отколкото тези непълни седем години, които бяха отпуснати на перестройката, преди, както се оказа, тя да бъде прекъсната едва ли не на половината път. Противниците на перестройката, които на пръв поглед бяха с противоположна социална ориентация, действаха паралелно и синхронно. Едните спъваха, саботираха обновлението. Другите изискваха то да се ускори, „подюрваха с камшик”, разнебитваха съюзните структури. Под предлог за борба срещу консерватизма „чупеха гръбнака” на Съюзния център, „доразрушаваха” го. През 1991 година перестройката, а заедно с нея цялата съюзна държавност изпитаха два доста мощни заговора срещу себе си: пуча през август и беловежкия сговор през декември. По същество това бяха два държавни преврата, които при всичките различия между техните вдъхновители и организатори имат голяма и твърде характерна прилика:
Първо, и единият, и другият се подготвяха именно като заговори – тайно, зад гърба на народа.
Второ, и единият, и другият нарушаваха съюзната и републиканските конституции.
Трето, и единият, и другият се градяха на лъжа и измама.
Четвърто, и единият, и другият бяха насочени срещу Горбачов, но водеха (в единия случай обективно, а в другия и целенасочено) към разрушаване на държавата.
Но най-важната прилика между тези два държавни преврата е, че зад тях реално стояха интересите на номенклатурата. В единия случай на онази нейна част, която се боеше да не загуби властта и привилегиите. А в другия – на тази, която се стремеше при новите републикански власти да закрепи, „узакони” за себе си фактическото разпореждане със собствеността, която се водеше като „общосъюзна”, „общонародна”, „общодържавна”.
Първият заговор и преврат се провали, защото навреме беше разпознат от общественото съзнание като връщане към годините отпреди перестройката. Вторият преврат успя, тъй като се прикриваше зад същите демократични лозунги, както и борбата за перестройка, с обещания за бързо преодоляване на кризата и по-нататъшно развитие на демокрацията. С други думи, старата номенклатура не успя да измами народа, а при новата, групирала се около Елцин, това поначало стана. Твърде скоро се проявиха и съществените разлики.
Ако кагебистите през август не посмяха да разстрелят руския парламент в Белия дом, то Елцин през октомври 1993 година разстреля без колебания същия този парламент. И тук има един твърде важен и показателен нюанс, за който у нас и досега не е прието да си спомняме. Тази „решителност” на Елцин се обяснява не на последно място с това, че в борбата си срещу парламента президентът на Русия предварително си беше подсигурил съгласието и подкрепата на редица водещи лидери на западни държави, които много бързо му простиха този разстрел или просто „не го забелязаха”.
Из „Насаме със себе си”
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар