Любовен копнеж и изпепеляваща страст на сцената на Софийската опера

На 14 и 17 юли, от 18:00 ч. Софийската опера ще вдигне завесата за постановката на акад. Пламен Карталов „Тристан и Изолда” от Рихард Вагнер. Към тази творба на гениалния композитор днес у нас има огромен интерес. На сцената се разгръща любовният копнеж и изпепеляващата страст на самия автор. В операта Вагнер третира своя личен живот.

Изолда на 14 и 17 юли е Радостина Николаева. Сопраното спечели овациите на Международния музикален фестивал в Любляна през 2015 с тази роля. В останалите роли публиката ще види: Тристан – Мартин Илиев, Брангене – Баясгалан Дашням, Крал Марке – Ангел Христов, Мелот – Веселин Михайлов, Курвенал – Бисер Георгиев, Млад моряк – Пламен Папазиков, Лодкар – Красимир Динев, Кормчия – Николай Петров. Диригент е: Константин Тринкс

Режисьорът на „Тристан и Изолда”е създателят на Вагнеровата традиция в България, академик Пламен Карталов. Неговите артисти издържаха изпитанието на „Пръстенът на нибелунга”- и то не само с един състав, а с три. Факт, с който много престижни световни сцени не могат да се похвалят.

„Тристан и Изолда” на сцената на Софийската опера и балет внася през месец юли едно послание към публиката : че истинската любов трябва да се изживее, с цената на всичко – каквото й да ни струва това. Прекрасните дуети между Тристан – Мартин Илиев и Изолда – Радостина Николаева, ни извеждат извън времето и пространството, в сферата на духа, където любовният копнеж и изпепеляващата страст доминират над всичко друго.

Останалите герои ( изпълнители ) са подчинени на това чувство.

Веднага след премиерата на „Тристан и Изолда” на 26 февруари, 2015 г., д-р Клаус Биланд, оперен критик от Виена казва:

„За трети път съм в България и явно вашата опера много ми харесва. Ръководна фигура тук е Пламен Карталов, който пресъздава Вагнер в нова, грандиозна форма, дава му ново тълкуване и то от гледна точна, която в днешно време не е нещо, което се разбира от само себе си. Извел е постановката от сърцевината на творбата, от музиката и от идеята на Вагнер, добавил е визуално много интересни техники и медии и именно това е неговото точно попадение, което отличава и останалата му работа върху Вагнер. След „Пръстенът на Нибелунга” днешният „Тристан” е една от най-добрите продукции на последните 10 години и затова е радващо.

И „Пръстенът”, и „Тристан” следват една и съща естетическа линия. Играта, цветовото насищане винаги в зависимост от музиката, визуалното възприятие, сценографската естетика – всички тези елементи се намират в прекрасна хармония. Кулминацията бе любовният дует във второ действие, пресъздаден с прекрасни, романтични цветни асоциации като апотеоз на безсмъртната любов.

Обикновено двамата изпълняват този дует заедно на сцената, а идеята на режисьора и тук е голямо попадение. Не съм мислил, че при толкова трудни роли певците ще се справят така блестящо. Мартин Илиев като Тристан беше изумителен в трето действие, а младата дама в партията на Изолда, показа на какво е способна във второ и особено в трето действие. Много добра стабилност във височините.

Ако се замислим само, че това е първото изпълнение на „Тристан и Изолда” в България изобщо, постижението е огромно.

Това обяснява защо пак съм тук и защо отново ще дойда.”

Как се стига до написването на „Тристан и Изолда”?

От 1849 до 1858 г. Рихард Вагнер живее в Швейцария. По това време той работи усилено над своята тетралогия „Пръстенът на нибелунгите“. Работата му върху това „произведение на неговия живот“ е извънредно напреднала - „Рейнско злато“ и „Валкюра“ са завършени, написана е и първата половина на „Зигфрид“. През 1857 г. композиторът неочаквано оставя „Зигфрид“ и започва усилено да работи върху „Тристан и Изолда“. Ето как Вагнер обяснява това в едно писмо до Лист:

„Отведох моя млад Зигфрид в дъното на самотната гора. Тук го приспах и със сълзи на очи се сбогувах с него. Принудително си го наложих. Изтръгнах го от сърцето си, за да го погреба жив. Трябваше да водя със себе си тежка и сурова борба, за да стигна до това решение. Ще се завърна ли някога при него?“.

Причината за всичко това е най-вече любовта на Вагнер към Матилда Везендонк, жена на неговия приятел и покровител Ото Везендонк. Със семейство Везендонк Вагнер се запознава през 1852 г., а пет години по-късно отива с жена си Мина Планер да живее в тяхната вила, която са наричали „Убежището на зеления хълм”. Отявлен покорител на женските сърца , между Вагнер и Матилда Везендонк се поражда силна и взаимна любов, плод на която е „Тристан и Изолда“.

През 1858 г., за да не се стигне до скандал (въпреки твърдението на Вагнер, че любовта им е била само блян), той трябвало да напусне Цюрих и да замине за Венеция. Композиторът изтъква, че „Тристан и Изолда“ е един паметник на неговия блян... Вагнер е използвал множеството варианти на широко известната келтска легенда за Тристан и Изолда за любовта, която е по-силна от смъртта.

Има разказ, записан преди 800 години, но той е бил предаван от уста на уста из цяла Европа поне хиляда години преди това. Тази прастара история съдържа в себе си въпроса има ли право любовта да пренебрегне обществените закони? При Вагнер любовта получава абсолютната свобода.

Вагнер пише либретото, преди да е написал и една нота за операта. В либретото свободата е над закона.

С тази опера композиторът се опълчва срещу девиза на френското Просвещение "Мисля, следователно съществувам", заявявайки: "Предчувствието е повече от знанието."