Пътят от тирания до демокрация

Едно от най-хубавите открития на Атина е равенството чрез закона и пред закона. Пътят до демокрацията през погледа на историците днес изглежда логичен и неизбежен. В основата й е амалгамата от икономически фактори, развитието на обществените отношения и прозорливостта на управляващите.

Известните изследователи на историята на Древна Гърция Клод Мосе и Ани Шнап-Гурбейон обобщават и анализират цялата натрупана от археологически находки и писмени източници информация и я поднасят по разбираем и увлекателен начин на всички, които търсят корените на човечеството и се интересуват от спиралата на историческото развитие.

III. АТИНА ОТ СОЛОН ДО КЛИСТЕН

1. КРИЗАТА ОТ КРАЯ НА VII ВЕК

Вече споменахме кризата, която е избухнала в Атина в края на VII век. Тази криза е първото важно събитие от историята на града. През микенската епоха Атина е била сравнително важен политически център и за разлика от другите дворци този на Атина се е спасил от разрушенията в края на XIII и XII век. Там е имало относително развита материална цивилизация, което обяснява изиграната роля от района като приемно място на гърците, които ще се установят по-късно по островите или по западните брегове на Мала Азия. Не е трудно да се открие историческата реалност, която се крие в атинските митични разкази. Вижда се добре как тази приемственост е родила мита за местното население, как то си дава сметка за еволюцията, разказана от Аристотел в разказа, с който започва Атинска полития: царска власт, разделена между трима архонти, царя, пълководеца и епонима, най-напред избирани до живот, после за десет години, после за една година. През VII век тази еволюция е приключила и градът е в ръцете на аристокрацията на Евпатридите, които си поделяли годишните данъци и заседавали на съвета Ареопаг. Въпреки че се знае много малко за историята на Атина преди Солон, два факта заслужават внимание: от една страна, опитът на Килон да завладее Акропола и да установи тиранията с помощта на зет си, тирана на Мегара, а от друга страна, съставянето на първия сборник със закони от Дракон. И единият, и другият факт не могат да бъдат точно датирани. Относно първия свидетелстват и Херодот, и Тукидид. Двамата историци се обединяват около най-важното, а именно аристократичният произход на Килон, който е олимпийски победител, и неговия неуспех. Но Тукидид е много по-точен от Херодот, що се отнася до ролята на Теоген от Мегара, и най-вече обяснява причините за неуспеха, които представляват интерес: атиняните дошли групово от селата, за да обсадят Килон, и дали пълна власт на деветима архонти. По този въпрос Тукидид разказва различна история от тази на Херодот, тъй като той уточнява, че деветимата архонти, тоест тримата обикновени архонти и шестима тесмотети, чиято институция датира несъмнено от последните десетилетия на VII век, тогава са били върховната власт в града, докато Херодот дава тази власт на притани и навкрари, за които не знаем нищо. Впрочем Херодот споменава, че Алкменоидите са отговорни за светотатството към боговете, като са осъдили затворниците, а Тукидид говори също за светотатството, но не назовава Алкменоидите. Благодарение на Плутарх знаем, че алкменоидът Мегакъл тогава е бил архонт. Трябва ли на всяка цена, както е правено понякога, да обясняваме този опит на Килон като съпротива на атинската аристокрация за изработването на закони, които са давали общи права за всички и са отслабвали властта на големите семейства? Няма ли в твърдението за съпротива на демоса редом с Алкменоидите отзвук от предание, което нарича последните завинаги „господари” на демоса? Във всеки случай, ако опитът на Килон се вписва добре в контекста на кризата, неговият неуспех не позволява да се отгатнат точните цели и не е изключено, ако той е станел господар на града, като тираните, за които вече стана въпрос по-горе, да има подкрепата на част от демоса на хоплитите.

Същия демос на хоплитите Дракон е зарадвал, като е съставил сборник със закони. „Конституцията на Дракон”, която описва Аристотел в Атинска полития, се счита от повечето съвременни автори за изкуствено изготвена в края на V век в контекста на политическите конфликти от епохата. Но не е без значение, че законодателят е удовлетворен от една организация, която запазва упражняването на политическите права на хоплитите. За самото законодателство, тоест за сборника със закони на Дракон, не знаем кой знае какво освен това, че историята го нарича „написан с кръв”. Той е имал за цел да създаде общо право за всички, що се отнася до убийствата и кървавите престъпления. Не е изключено създаването на събранието на шестимата тесмостети да може да се свърже със съставянето на този сборник, но е почти невъзможно да се каже повече.

2. АРБИТРАЖЪТ НА СОЛОН

Няма да се връщаме отново към характера на кризата, за която вече стана въпрос. Тя е разрешена от арбитража на Солон, избран за архонт през 594 – 593. Първата мярка, която историята съобщава, е сейсахтеята (seisachteia), премахването на дълговете. Той самият изтъква в поемите си, че е премахнал дълговите камъни, които отбелязват статута на земята, като освобождава от подчинение тези, които в Атика са принудени да се превърнат в зависими селяни, и е върнал тези, които мизерията е принудила да отидат в изгнаничество или са станали роби. Но той твърди също, че се е противопоставил на тези, които искат равно разпределяне на гражданската земя, и че за да поддържа равновесието между демоса и силните и да сложи край на stasis, се е заел да напише подобни закони за всички. Относно характера на тези закони е важно да приемем предпазливо твърденията на Аристотел в Атинска полития и тези на Плутарх в Животът на Солон и да не приемаме доверчиво, че всички закони са автентични, за каквито са представени от ораторите на IV век. Това, което може да се счита за сигурно, са разпоредбите относно собствеността и предаването, някои аспекти на семейното право и реформа на мерките и теглилките или определянето на разходите за жертвоприношения. Съмнително е дали Солон е предприел икономически мерки, както казва Плутарх относно насърчаването на отглеждане на някои земеделски продукти и развитието на занаятчийството. Още по-съмнително е, че съставянето на неговия сборник със закони е съпроводено от реформи на институциите и създаването на буле от четиристотин души, което е породено от олигархичната пропаганда в края на V век. А делението на гражданите, което той е въвел? В зависимост от техните доходи той разграничава пентакосиомедимни, конници, зевгити и тети. На първите три групи предоставил да заемат повечето държавни длъжности. На членовете на последната група позволил да участват само в народното събрание или съдилищата. Впрочем това е една от темите, които ще развият в края на V и IV век поддръжниците на patrios politeia относно достъпа до „политическата класа” на хора от народа. Тук трябва да направим две забележки: от една страна, разнообразният произход на имената, които служат за назоваване на класите, като първото показва, че става въпрос за доход в натура, а това предизвиква съмнение в систематичния характер на това деление, както го описва Аристотел. От друга страна, достъпът на тетите до народното събрание и съдилищата в противоречие с описания град като град на хоплитите. Солон е определил много добре задълженията на всеки според богатството му, без това да определя достъпа до съдилищата, които дълго време още остават привилегия на богатите семейства. Повече няма какво да се добави.

Това, което изглежда сигурно, е недоволството, което е породил арбитражът на Солон както при силните, чиито материални интереси били засегнати и били лишени от властта, която упражнявали, така и сред демоса, който се бил освободил от страха от робство, но оставал настрани от делението на земите, на което се надявал. Не е изненадващо и по тези въпрос са единодушни всички източници, че годините, които са следвали архонтството на Солон, са били смутни. Аристотел разказва, че в продължение на две години не може да се посочват архонти, докато архонтът Дамасиас, избран през 582 година, запазва поста си две години и два месеца. Аристотел споменава също един любопитен момент: за да се сложи край на раздорите, след Дамасиас се избират десетима архонти: петима от Евпатридите, трима от agroikoi (селяните) и двама от demiourgoi (занаятчиите). Този компромис между социалните групи се е сторил на модерните автори толкова изненадващ, че някои са предположили, че думите agroikoi и demiourgoi не посочват две категории работници, а обратно на Евпатридите, хора по рождение от простолюдието, но достатъчно богати, за да отговарят на условието за достъп до висшата съдебна власт. Други по-достоверно подчертават систематичния характер на това деление, което има връзка с утопичните програми на някои гръцки теоретици от края на V век, и предполагат, че Аристотел е можел да въведе в разказа си модел, който се появява след събитията, от една реална ситуация, а именно определянето на десетимата архонти през 580 година. Но трябва да признаем, че не знаем дали това е така, и липсата на категорично доказателство, както за, така и против разказаното от Аристотел, ни кара да бъдем изключително предпазливи.

Следващите години са още по-непознати. Нищо по-решаващо не бележи периодът, който разделя определянето на десетимата архонти през 580 година от първия опит за вземане на властта от Пизистрат през 561 – 560 година. Атина, която в началото на VI век е прибегнала до помощта на законодател, за да се справи с кризата, която я разкъсва, не се измъква от тиранията – тирания, която, както ще видим, прилича в доста отношения на вече разгледаните тирании, но има и индивидуални характеристики, които произтичат от факта, че тиранът е наследил законодателя, който вече е създал съдебна организация в съда.

3. ТИРАНИЯТА НА ПИЗИСТРАТИДИТЕ

Обстоятелствата около идването на власт на Пизистрат са ни известни благодарение на разказа на Херодот и този на Аристотел, които са могли да съберат информация в Атина, запазена доста точно между другото, въпреки че пропагандата на някои големи семейства, по-специално Алкменоидите, може да са я променили в известен смисъл. За двамата автори установяването на тиранията слага край на конфликта, който е противопоставял в града трите партии: педиаци (жителите на равнината), паралии (жителите на крайморските области) и диакрии (жителите на планинските области). Докато Херодот се ограничава да даде имената на водачите на трите партии (Ликург за педиаците, Мегакъл от Алкмеонидите за паралиите и Пизистрат за третата група), Аристотел изпитва нужда да сложи етикет на всяка една от тези партии: олигархична за първата, умерена за втората и демократична за поддръжниците на Пизистрат. Някои модерни автори виждат в първата партия представители на старата поземлена аристокрация, във втората представители на „търговската класа” и в третата бедните селяни от планинските области. Други пък подчертават значимостта на тези географски имена за определяне на групите и виждат в появата им проява на „регионализма” в Атика. Всъщност, предпазвайки се от всякакъв вид схематизъм, бихме могли да обясним имената на трите партии не толкова с регионализма, колкото с произхода на тримата аристократи, които са застанали начело, и да допуснем, че всеки един от тях е намерил верни поддръжници в областта, където са разположени неговите имуществени блага. Според Херодот, Пизистрат е успял да присъедини към своето начинание по-голямата част от демоса и е дал такова географско име на партията си само за да имитира останалите две. Този избор в полза на демоса означава ли, че Пизистрат е бил с по-скромен произход от своите противници, Ликург от Етеобутадите и Мегакъл от Алкмеонидите? Това е много несигурно. Има дори съмнение дали Пизистрат няма роднинска връзка с Нелеидите от Пилос. Пизистрат, както и неговите противници, принадлежи към тази аристокрация, която е доминирала в града, и ако той е избрал да бъде „господар” на народа, то е, за да задоволи първо личните си амбиции и като се е ползвал от репутацията, която си е спечелил при хоплитите. Това е и начин да се възползва от народното недоволство на селяните, разочаровани от отказа на Солон да участват в равно разделяне, за да завладее града. Херодот е разказал обстоятелствата, свързани с първото завземане на властта: Пизистрат, който както можем да предположим, е заемал официална длъжност, може би на пълководец, се е престорил, че е атакуван от своите неприятели и е получил охрана от 300 души от бедния народ, тъй като, вместо да са въоръжени с копия, те са носили дървени тояги. С тази охрана той успял да завладее Акропола, който все още е бил символ на властта. Херодот заключава, че от този момента нататък Пизистрат „царувал над атиняните, без да смущава работата на съдилищата, без да променя законите. Той е управлявал града, спазвайки приетата конституция, и го е управлявал чудесно” (I,59). Всъщност, както казва после Херодот, нещата не са се случили толкова лесно: Пизистрат два пъти е заминавал в изгнание, преди да стане окончателно господар на града.

Трудно е да се подреди хронологията на събитията, тъй като написаното от Аристотел в Атинска полития поставя много проблеми. Приема се, че Пизистрат е завзел за пръв път властта през 561 – 560, после е бил в изгнание за шест години, след като Ликург и Мегакъл са обединили силите си срещу него. Двамата обаче не се разбрали, Мегакъл се сближил с противника си и му помогнал да се завърне, като му дал дъщеря си за съпруга. Първото завръщане е съпроводено с разиграване на постановка, измислена от Мегакъл: висока хубава жена, облечена като богинята Атина, отвела изгнаника в Акропола. Херодот се шегува с наивността на атинския народ, който е вярвал, че богинята съпровожда Пизистрат – разсъждение на човек от V век, което позволява да видим колко голяма разлика има в съзнанието на човека между архаичната епоха и класическата епоха. Това повторно връщане е последвано от ново изгнание. Причината за разрива между Мегакъл и Пизистрат е била отказът на последния да консумира брака си с дъщерята на Мегакъл, за да няма деца, върху които да тегне проклятието на Алкмеонидите, свързано със светотатството, допуснато от един друг Мегакъл срещу Килон и неговите поддръжници. Историята е подробно разказана от Херодот, но не е изключено да има и други мотиви за прекъсване на отношенията между зет и родител. Каквито и да са били причините, Пизистрат е трябвало да отиде повторно в изгнание. Ако първия път не е напуснал Атика, както изглежда, то вторият път е било истинско изгнание, което го е отвело на място, наречено Рекел близо до Термейския залив, после преминал в местностите около Пангей и накрая в Еретрия, откъдето отпътувал към Атика с наемници, които събрал с помощта на тиванците и Лигдам, тирана на Наксос. На Аристотел дължим тези уточнения, които разкриват Пизистрат подобен на онези аристократи, които са заставали начело на експедициите, чиято цел била образуването на колонии. Те основавали нов град, независим от града, от който са тръгнали, а Пизистрат се е задоволил да заеме стратегически и без съмнение материално изгодна позиция. Когато е използвал сребърните находища, ценният метал му е бил нужен, за да плаща на наемниците, с които е възнамерявал да завземе отново властта в Атина. В това отношение Пизистрат, който в началото е приличал повече на архаичния тиран, внася нов елемент, който характеризира тираните през класическата епоха. В същото време не е без значение да констатираме, че е стъпил в област, която ще стане една от опорните точки на атинската мощ в Егея.

Пизистрат безпроблемно слязъл в равнината на Маратон и видял как към него се стичат поддръжниците от селата и дори от града, който все още е бил резиденция на големите семейства, но където вече се било развило занаятчийство, може би отчасти формирано от тези хора, които Солон е освободил, без да им даде земи. Неговите противници, които държали Акропола, в началото му оказали съпротива, но победени близо до храма на Атина в Палена, те му се подчинили. Малко след това Пизистрат завзел Акропола и след като обезоръжил хоплитите, изпратил всеки „да си гледа работата”, за да използваме израза на Херодот, което свидетелства за личния характер на режима, установен от тирана.

Оттогава за Атина започва период на тирания, която продължава до падането на Хипий през 510 година, период, в който вече не можем лесно да разграничим кое е дело на Пизистрат и кое на синовете му, които го наследили след смъртта му през 527 година. Аристотел, който не е особено ласкав към тираните, отбелязва в Атинска полития, че „Пизистрат управлява умерено и по-скоро като добър гражданин, отколкото като тиран”, въпреки че в началото е внимавал най-важните съдилища да са в ръцете на неговите поддръжници или членове на неговото семейство. Това е било само в началото, тъй като след завземането на властта от него той е принудил известен брой от противниците си, сред които Алкмеонидите, да отидат в изгнание; за разлика от други тирани обаче не е бил постоянен неприятел на големите семейства, за което свидетелства политиката му към силната фамилия на Филаидите-Симонидите, чиито намерения за Тракийски Херсонес е улеснил, като той е бил колонизиран от Милтиад Стари. Един надпис, който съдържа имената на архонти от 528 – 521 година, свидетелства, че изгнанието на Алкмеонидите е било временно, тъй като името на Клистен от Алкмеонидите, бъдещия реформатор, присъства там в годините 525 – 524. И накрая двете олимпийски победи, спечелени от Милтиад Млади, племенник на колонизатора на Херсонес, са обявени в името на Пизистрат.

Пизистрат не е бил последователен противник на големите аристократични фамилии, но е имал и благоприятна политика към селския демос. Аристотел разказва, че той е давал заеми на селяните, за да им позволи да обработват земите си, и назначил съдии по демите, за да не идват селяните в града за различни спорове, в които били въвлечени.

Аристотел дава на тази последна мярка „политическо” тълкувание, което се вписва в образа на тирана, обрисуван от теоретиците от IV век: това е било средство да се държи демосът далече от града, където са се вземали политически решения. Но предвид режима тогава, това няма голям смисъл. Пизистрат е събирал десятък от реколтите, данък в натура, който е можел да му позволи тези заеми, предназначени да облекчат мизерията на бедните селяни. Ако наистина при него са изсечени първите атински монети, прочутите „кукумявки”, които носят от едната страна образа на богинята – покровителка на тирана и на града, а от другата – кукумявка, все пак е съмнително да е давал на селяните заеми в пари. Що се отнася до назначаването на съдии по демите, вероятно главната цел е била да се откъснат дребните селяни от произвола на местните аристокрации. Пизистрат и след него синовете му са допринесли за установяване на равновесие в Атика. Да предположим ли, че и Пизистратидите са разпределяли конфискуваните земи на своите противници?

Трябва да признаем, че не знаем. Само един аргумент в полза на подобна политика е режимът на собственост, какъвто е през класическата епоха, и липсата на искания за разделяне на земята. Но този аргумент е твърде слаб. Други фактори, които ще разгледаме по-нататък, могат да обяснят социалното равновесие, което има Атина има през следващите два века.

И за другите аспекти от политиката на Пизистратидите трябва да отбележим някои неща. Като всички тирани, те са искали да увеличат престижа на града с обществено строителство: големия храм на Атина на Акропола, начало на строежа на храма на Зевс, Олимпийона, който е завършен доста по-късно, издигане на олтар на дванайсетте бога на агората, на олтар, предназначен за Аполон в оградната стена на Питион, може би светилище на Дионис Елевтерий, на югоизток от Акропола, и накрая, за да захрани града постоянно с вода, построяването на Енеакрунос, фонтана с девет чучура. Тираните са искали не просто да разхубавят града си, но и да привлекат там артисти и писатели. Това е епохата, през която се ражда голямата атическа скулптура, когато Орфеевите поеми са събрани от Ономакрит, който е ръководел издаването на Омировите поеми. Симонид и Анакреон идват в двора на тираните, докато в рамките на култа, отдаван на Дионис, с Теспис се заражда трагедията.

Тази политика за престиж е тясно свързана с религиозната политика, чиято цел е да се засили обединението на града около култа на двете божества, които през класическата епоха покровителстват големите религиозни прояви, Атина и Дионис. Тираните дават особен блясък на празненствата в чест на Атина Палада, в които е трябвало да се утвърди сплотеността на цялото население на града около богинята покровителка. Дионис, богът, особено популярен в селата, е имал не по-малко славни и не по-малко градски празници. И там е ставало дума да се утвърди единството на града срещу местните култове, контролирани от стари аристократични фамилии.

По-трудно е да се оцени външната политика на тираните. Пизистрат, по време на второто му изгнание, е завързал отношения с Тива и Наксос. Той спомага за колонизацията на Тракийски Херсонес от Милтиад. Поддържа добри отношения с пелопонеските градове, Аргос, откъдето е втората му съпруга, Коринт, чийто тиран Периандър му е бил удобен, и дори със спартиатите, на които Пизистратидите по думите на Аристотел са били „гости”. За останалото е трудно да се каже повече. Има подчертан интерес към Северна Егея и Пропонтида. Не е изключено увеличаването на населението на Атина през VI век да е наложило да се търсят източници на снабдяване със зърно. Но флотата, с която е разполагал тиранът, още е била много малка, за да може да се мисли за сериозна егейска политика.

Освен това трябва да внимаваме да не говорим за „икономическа политика” на Пизистрат и синовете му. Наистина в епохата на Пизистратидите има голямо развитие на атическата керамика, най-напред на черните фигури, после на червените фигури и на първите емисии на монети с образа на Атина. Но е съмнително това да е в резултат на съзнателна политика. Неоспоримото развитие на атинското занаятчийство през този период по-скоро свързва група фактори, които допринасят да направят Атина първа сила на гръцкия свят, но за които само можем да гадаем, тъй като познанията ни по икономическите механизми на древните общества са много несигурни.

Просперитетът на Атина при тираните обяснява без съмнение, че след смъртта на Пизистрат синовете му са успели да запазят властта. Източниците не ни дават да разберем дали Пизистратидите са управлявали съвместно града, или дали само Хипий, по-големият, е наследил бащината власт. Тукидид твърди това, но една история, която той отхвърля, свързва Хипий с по-малкия му брат от същата майка, Хипарх. Хипарх е убит през 514 година от Хармодий и Аристогитон, наречени тираноубийци. Няма яснота за обстоятелствата и смисъла на това убийство. Нараняване на самолюбието, нанесено от Хипарх или Тесал, сина от аргоската съпруга на Пизистрат, на Хармодий, който е отказал ухажването му, или истински заговор, чиято цел е бил Хипий, подготвен от аристократите, които са искали да завземат властта в града? Каквато и да е била причината, убийството на Хипарх прави тиранията на Хипий по-жестока, което води до появата на опозиция в аристократичните среди. Някои от членовете им, които са били в изгнание, са се опитали няколко пъти да вдигнат демоса срещу тирана. Най-известният от тези опити, в който са замесени Алкмеонидите, е случилото се при Лепсидрий. Техният неуспех накарал атинските аристократи да се обърнат към Лакедемонците, за да поискат тяхната намеса. Въпреки че Спарта, както вече видяхме, е поддържала с Пизистратидите приятелски отношения, в крайна сметка са я убедили, или по-скоро един от царете й, Клеомен, който начело на експедиция обгражда Атина и принуждава Хипий да избяга. Тук водеща роля изиграват Алкмеонидите, като са използвали влиянието си в Делфи (те са финансирали реконструкцията на храма на Аполон, разрушен от земетресение), за да притиснат Лакедемонците. Очаквали да спечелят от падането на тирана. Но други аристократични семейства не са били склонни да им се отнеме общата победа. Възниква конфликт, който след падането на Хипий противопоставя алкмеонида Клистен, син на противника на Пизистрат, на Исагор, син на Тисандър, може би обединен с мощната фамилия на Филаидите. От този конфликт се ражда най-важната реформа в историята на Атина.

4. ДЕЛОТО НА КЛИСТЕН

Авторът на тази реформа е внукът по майчина линия на тирана Калистен от Сикион, чието име е носил. Заради тази роднинска връзка ли е „вкарал демоса в неговата хетерия”, за да ползваме израза на Херодот? Може да се допусне, ако Клистен се е задоволил да приеме в своя полза политиката на Пизистрат половин век по-рано. Но радикалната реформа, която той е извършил, и новите структури на града поставят проблема в съвсем различна светлина. Необходимо е да се вземат предвид два фактора, единият отнасящ се за града, а другият за човека. Ако Клистен не се е задоволил да се опре на демоса, а е трябвало да му отстъпи политическата власт в замаяна на неговата подкрепа, този демос през половината век, който дели идването на власт на Пизистрат от реформите на Алкмеонидите, се е променил значително. Градът се е развил, вследствие на което се е появило градско население, образувано от граждани и чужденци, не толкова свързано с големите аристократични фамилии, колкото със селското население. Клистен се е опирал главно на това градско население, както е видно от разказаното от Аристотел за създаването на neopolitai, на новите граждани от чуждите елементи, привлечени в Атина от развитието на занаятите. Впрочем това градско население, близко до местата, където са се вземали решенията, не е имало същите искания като демоса, но е желаело да участва по-тясно в политическия живот. Но (и това е вторият фактор) реформите на Клистен са нещо повече от обикновено задоволяване на поддръжниците: ето защо по повод тези реформи може да се говори за влияние на съвременните философии. Новото преразпределение на Атика, заместването със система за териториално деление на старите структури, основани на родствеността, истинска или въображаема, предполага дълбока интелектуална промяна. В този смисъл Алкмеонидът, за когото за жалост не се знае кой знае какво, се проявява като мислещ човек, а не само като умел политик, какъвто е.

Обстоятелствата, които са довели до реформата, са доста неясни. Разказите на Херодот и Аристотел се различават по няколко въпроса. Хронологията на събитията се възстановява трудно. Клистен успява да наложи с подкрепата на демоса реформа, която променя броя на племената и „дава полития (politeia) на тълпата”, за да използваме израза на Аристотел. Какво означава този израз, който не е обяснен от философа? Следващите действия подсказват, че той е имал предвид съвета на петстотинте членове, основан от Клистен, който става основната част от демократичната конституция на Атина. Като видели, че губят властта, Исагор и неговите поддръжници се обърнали към царя на Спарта, който им бил помогнал да свалят тирана, като напомнили прочутото „светотатство”, което, изглежда, е бил често използван аргумент от противниците на силната фамилия. Клистен избягал. Но когато Исагор се опитал да разпусне съвета, събран от реформатора, той се сблъскал с голяма съпротива от негова страна. Клеомен завзел Акропола, но народът го обградил и принудил до три дни лакедемонците да напуснат Атика. След което „Атиняните отново повикали Клистен” (Херодот, V,73). Ако в началото Клистен е ползвал подкрепата на демоса, за да вземе властта, демократичният съвет, основан от него, е организирал съпротивата срещу атаката на Клеомен и Исагор. Този простичък факт показва какъв път е изминал за половин век атинският демос.

Да се върнем сега към самата реформа. Клистен реорганизирал гражданското тяло, като създал нови политически кадри и променил съществуващите институции. За реорганизацията на гражданското тяло Херодот дава кратко описание: увеличаване на броя на племената от четири на десет и промяна на имената, която позволява сравнение с дядото на реформатора, тирана на Сикион. За Аристотел това увеличаване на броя на племената е имало за цел да вкара повече хора в политията, в политическата дейност, с други думи, да интегрират neopolitai, хората, на които Клистен е дал гражданство и с чиято подкрепа е устоял на съперниците си. Впрочем реорганизацията на племената е съпроводена от създаването на 30 групи деми или тритии, 10 тритии в Атина и околностите й, 10 на територията на Паралия и 10 във вътрешните райони, Месогея. Всяко племе е образувано от 3 тритии, една в града, една на брега и една във вътрешността. Ефектът от това е разбиването на регионалното единомислие, чието значение вече видяхме, и следователно да се подкопае властта на старата аристокрация. Следователно е ставало въпрос за реорганизация на пространството на града, което налага между членовете на гражданската общност, родени там или от простолюдието, стари или нови граждани, да има поне теоретично равенство при упражняването на политията.

Върху тази нова племенна система се организират институциите в града, както и върху съвета на петстотинте, буле. Членовете били избирани с жребий всяка година по петдесет от племе. Без съмнение чак половин век по-късно, когато Ефиалт му дава функциите на съвета на Ареопага, булето става „управлението” на града. Може да предположим, че той е имал правото на надзор и контрол на магистратите, и впрочем е трябвало да свиква събранието на гражданите, тази еклезия, чиито редове Клистен е увеличил и може би определил периодичността на събранията съгласно новия притански календар. Новата организация става основа за разпределение на военната повинност.

Както се вижда, реформата на Алкмеонидите не е просто опортюнистична мярка, чиято цел е да му осигури властта. Многозначително е, че Клистен, изглежда, не е запазил властта след връщането си, дори и да е станал, както казва Аристотел, „покровител на народа”. Като напомня войната, която атиняните са водили после срещу Клеомен и съюзниците му, беотийци и халкидци, война, която свършва с разбиването на неприятелите и триумф на града, Херодот подчертава връзката между тези успехи и възстановяването на политическото равенство.

Дори и да не е основал наистина демокрацията такава, каквато изглежда тя след реформите на Ефиалт и учредяването на мистофорията от Перикъл, Клистен поне е създал условията, които правят възможна тази демокрация, като вписва в пространството на града равенството чрез закона и пред закона, което е едно от най-хубавите открития на Атина.

Из „Кратка история на Древна Гърция”

Книгата можете да поръчате тук!