По жълтия паваж само със софийско жителство

С първия си указ президентът д-р Желю Желев
     отмени социалистическото крепостничеството

Жълтите павета са един от символите на София. Те вдъхновяват политици и поети и преди, и след 1944 г.

Първи в новата ни история ги вкара като политическа метафора Георги Димитров, титулуван от комунистическата пропаганда като “вожд и учител на българския народ”.

В политическия си доклад пред Петия конгрес на БКП, проведен в Народния театър през 1948 г., Димитров казва: “Пътят към комунизма, другари, не е равен и гладък като паважа пред Народното събрание.”

Другарите не разчетоха дълбокия подтекст на тези думи и 50 години по-късно, през 1997 г., щурмоваците на Народното събрание превърнаха метафората в оръжие - законодателният храм беше атакуван и с жълти павета.

През ХХI І век два пъти жълтите павета пропадаха и се изкорубваха. Първия път - през февруари 2000 г. ремонтът на жълтото ларго струваше на столичното кметство начело със Стефан Софиянски 850 хил. лева. Тогава той обвини за разместването на жълтите павета сибирския студ и оневени химикалите, с които почистваха снега.

Втория път паветата хлътнаха в земята на 13 януари тази година, и то точно пред президентството. Причината, казаха, бил счупен водопровод. Нито една партия не използва пропадането на паветата за политическа пропаганда.

Може би при ремонта през 2000 г., а може би и при други ремонти част от ембематичната софийска настилка стигна чак до Долни Богров. И сега там има дворове, градини и дори фасади, покрити с жълтите тухлички.

Жълтата част

на София е извор

за вдъхновение

и за творците на мереното слово. Класика в жанра е стихотворението на Миряна Башева “Булевардът”, превърнато от Михаил Белчев в неостаряващ хит. Още в първия куплет поетесата казва:

Под дебели подметки

и проза

дреме есенно

жълт тротоар.

На разсъмване

всичко е розово -

за петнайсет минути

макар.

Тогава есенно жълт беше не само тротоарът, но и самият булевард “Руски” чак до Орлов мост. В началото на 80-те години при един ремонт жълтите павета са изринати за една нощ и булевардът е покрит с асфалт, както е и до днес.

Всичко става толкова бързо и неочаквано, че софиянци нямат време да реагират и да се вдигнат в защита на жълтите павета. Макар че и да се бяха вдигнали, кой щеше да ги чуе.

Така частта в София, покрита с жълти павета, остана само за Властта - от президентството и Министерския съвет до Народното събрание.

Толкова! Народът да ходи по асфалта и по гранитените паважи.

В стихотворението си “Цирк” поетесата Румяна Симова казва:

Над триста коня

скачат бясно,

затворени във

бляскава карета,

завиват (без мигач)

надясно,

по булеварда

с жълтите павета...

Българското кино също не пропусна да вкара жълтите павета във филмите си. Показва ги за първи път в “Това се случва на улицата”, после в “Следите остават”, “Точка първа”, “Любимец 13” и други.

Много символично е поведението на Молеца във филма на Явор Гърдев “Дзифт”. Героят на Захари Бахаров е лежал невинен около 20 години в пандиза. Влиза в него малко преди 1944 г. и излиза чак в началото на 60-те. Сигурно ви е впечатлило поведението на героя, който се опитва да изгризе дзифта, с който са слепени жълтите плочки на площада пред мавзолея на Георги Димитров. (Виж повече за Захари Бахаров на 32-а стр.)

Провинцията винаги е завиждала на столицата за жълтия й център. Още с появата им се пръква народната песен: “В София, бабам, в София, по жълтите павета да стъпвам...”

Но когато по времето на индустриализацията в България хора от цялата страна хукват към София, комунистическата власт издава постановление за “временно ограничение за получаване на софийско жителство”. Ситуацията беше

по-абсурдна,

отколкото

в “Параграф 22”

на Джоузеф Хелър.

Можеш да станеш софийски жител, ако имаш жилище, но не можеш да получиш жилище, ако нямаш софийско жителство. Същото важеше и за всички по-големи градове в България.

Жертва на това социалистическо крепостничество става изключителният поет Христо Банковски. Той е от Габрово, но иска да живее и работи в София. В онези години властта никак не се церемони с хората без софийско жителство.

Не оставя на мира и младия поет. Няколко пъти милиционери го качват на автобуса и по етапен ред го отпращат към родния град. Там той изчаква да мине известно време и пак се връща.

“Нали другарят Живков ни призова да бъдем повече сред народа! А най-много народ има в София. Защо ме гонят?” - говори иронично пред приятелите си Банковски.

Нелегално, като

всички

провинциалисти,

тръгнали да

покоряват столицата,

Христо Банковски се настанява в таванска стаичка на ул. “Чумерна” в двуетажна къща, скрита в дъното на градина.

За да се стигне до жилището му на тавана, се минава по стълби и тясна капандура. В малката стаичка има само желязно легло, голяма карта на света, окачена на стената, малка масичка с пишеща машина и един стол.

Стаята му гледа към вътрешен двор, ограден с високи тополи. При най-малкия полъх на вятъра листата шумят и Христо казвал, че се чувства като в корабна каюта над морски вълни. Тук поетът пишеше най-хубавите си изповеди.

“Ако до 36 години не стана член на СБП, ще се убия”, казва той на приятеля си Матей Шопкин. Приемат го в писателския съюз през през март 1976 г. Той вече е на 39 години и има издадени цели 5 стихосбирки.

Но на 22 май същата година е тялото му е намерено до дом №3 в почивната станция на СБЖ в Златни пясъци. Така и не се установява сам ли е скочил, или неволно е паднал през парапета.

И знаете ли защо първият указ на д-р Желю Желев, след като на 1 август 1990 г. стана президент, беше отмяната на софийското жителство? Защото също като Христо Банковски и хиляди други хора е унижаван заради желанието си да живее в столицата и да се развива като философ. Но той за разлика от поетичната душа на Банковски издържа.

Една ранна сутрин през април 1966 г. в квартирата на брат му Йордан идват двама милиционери. В стаята освен братя Желеви нощуват и Димитър Бочев, тогава студент по философия, и преводачът от Пазарджик Стоян Бакърджиев.

Желю няма

софийско жителство

и го водят в районното управление. Оттам привечер - в разпределителното отделение на МВР на Централна гара. Събира се пъстра компания от хора, заловени без софийско жителство от цяла България.

В 9 часа Желев и другите за Североизточна България са качени на влака. Той е настанен сам в специално купе, в съседното е милиционерът. Свалят го на Горна Оряховица и го закарват в разпределителното.

На другия ден, петък, в 10,30 часа го качват на влака за Варна и го свалят на шуменската гара. Въоръжен с автомат милиционер го конвоира до управлението на МВР в Шумен, където го затварят в килия и му дават чиния с чорба. Той първоначално отказва, но вечерта вече е толкова гладен, че я изяжда.

Остава в килията и в събота и неделя, защото го намяло началника на Окръжното управление на МВР, а само той можел да реши проблема.

В петък към 10 часа Желев започва да блъска по вратата. На дошлия дежурен милиционер казва, че иска веднага да го заведат при началника.

“Не може, защото не е завършила физическата подготовка - обяснява старшината. - Сега началникът играе волейбол с подчинените. Щом свършат, ще му докладвам.”

Към 11,30 ч. началникът приема Желев, оформят документите му и “по етапен ред” е изпратен за родното си село Веселиново.

Успява да измоли от началника да не бъде конвоиран с въоръжен милиционер, защото ще го е срам от хората...